Решение № 854 от 12.08.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 854 гр. Стара Загора, 12.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20265530101552 по описа за 2026 година

Предявени са иск с правно основание чл. 26, ал. 1, и иск по 55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът Ц. Б. С. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за потребителски кредит №1143505 от 08.09.2024г., сключен с ответното дружество „Кредирект“ ЕООД.

Съгласно чл.3 от договора за кредит кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 2000.00 лева, а кредитополучателят от своя страна се задължил да върне сумата от 5166.60 лева, съгласно условията на договора. Съгласно процесния договор ГПР по кредита бил в размер на 63.18%, а ГЛП в размер също на 50% , при срок на кредита от 12 вноски. Съгласно чл.18, ал.1 от процесния договор кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2477.34 лева. Кредитополучателят заплатил по процесния договор за кредит и 100 неустойка. Счита, че клаузата на чл.18, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел 1 извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за неустойка, предвидена в чл.18, ал.1 от процесния договор се явявала нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 2477.34 лева била в размер на над 150% от сумата на отпуснатия кредит в размер на 2000.00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така уговорената клауза в чл.18, ал.1 от процесния договор се явявала нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК се уреждало задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. С процесната клауза на чл.18 от договора за потребителски кредит в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Наред с това, неустойката по чл.18, ал.1 от процесния договора за кредит, противоречала и на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждана като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като тя била пряко свързана с договора за потребителския кредит, известна била на кредитора и се заплащала от потребителя.

Искането до съда е да постанови решение, с което да обяви за нищожна клаузата на чл.18 ал.1 от Договор за потребителски кредит №1143505 от 08.09.2024г., предвиждаща заплащането на неустойка, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК; на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, да осъди „Кредирект“ ЕООД да заплати на ищеца сумата от 100 евро, недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит №1143505 от 08.09.2024г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. Претендират се сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна. Счита се, че ищецът упражнява правото си на иск в условията на злоупотреба с право, тъй като същият 2 бил депозирал пред РС – Стара Загора две напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно били уговаряли в сключените между тях множество договори. Въз основа на исковите молби били образувани гр. д. № 4358/2025г. и гр. д. № 1552/2026г., двете по описа на РС – Стара Загора. Молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Така ищецът злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по двете отделни производства. Твърди, че процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки че ищецът имал възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на една уговорка, съдържаща се и в множеството договори, сключени между страните в различни периоди от трайните им отношения на заемодател и заемател, той образувал две дела с целта да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това представлявало очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. При успешен развой на делото за ищеца, в полза на същият следвало да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство по примера на вече многобройната и все по-увеличаваща се практика на съдилищата, в която съдебните състави преценявали поведението на ищеца по образуване на повече от едно идентични съдебни производства срещу един кредитор като злоупотреба и „абсолютно противоречие с принципите на справедливост, добросъвестност и законност“ и на това основание отхвърляли исканията на ищците за присъждане на разноски. Към настоящия момент съдилищата масово съблюдавали за спазване на принципа на чл. 3 ГПК и установявали неговото нарушение при водене на повече от едно идентични производства, като противодействали на така извършената злоупотреба, редуцирайки или оставяйки без уважение искането за присъждане на разноски. Изрично се позовава на практиката на СЕС, която давала указания на националните съдилища в смисъл, че основният критерий, който съдът следвало да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, било именно добросъвестното упражняване на права от страна потребителя както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца. Намира за неоснователни претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, както и за връщане на платени при липсващо основание суми. Счита, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не повличала недействителност на целия договор, доколкото същият могъл да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между 3 страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР били неоснователни. Валидността на Договор за потребителски кредит № 1143505 произтичала от това, че били съобразени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по договора, като сам избрал параметрите и условията му.

Договорът бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно се сочело какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67.70% и ГПР определен в процесния договор в размер на 63.18%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР се явявал сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъдело информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена.

Именно поради това законодателят установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР.

Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно със стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция.