Определение № 39136 от 23.10.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 39136 гр. София, 23.10.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20251110117054 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 248, ал. 1 Граждански процесуален кодекс /ГПК/.

Сезиращото съда искане се съдържа във въззивна жалба с вх. № 202823/24.06.2026 г., подадена от С. С. Х. чрез назначения особен представител адв. С. Д. Г. срещу Решение № 10238/28.05.2026 г., с което е поправено Решение № 7733/27.04.2026 г. по настоящото дело.

По съдържание изложените в жалбата самостоятелни оплаквания срещу размера и разпределението на разноските представляват искане за изменение на основното решение в поправения му вид в частта за разноските.

Молителката поддържа, че неправилно върху нея са възложени всички разноски в размер на 762,41 евро. Посочва, че исковете са предявени срещу повече от един ответник при разделна отговорност съобразно притежаваните идеални части от имота и че извършеното от И. Н. плащане след образуването на заповедното и исковото производство не освобождава последната от отговорност за причинените с неплащането разноски.

Възразява, че разходите за експертизите не могат да бъдат възложени изцяло върху нея само защото е оспорила исковете, тъй като оспорването е нормално упражняване на процесуални права, а доказателствената тежест за вземанията е на ищеца. Оспорва и осъждането за държавна такса от 46,57 евро в полза на съда, като изтъква, че не са индивидуализирани отделните задължения на ответниците и съотношението, в което всяка следва да понесе тази сума. Иска отмяна на решението в обжалваната част.

В подадения на 13.07.2026 г. отговор „ТС“ ЕАД оспорва жалбата и иска запазване на постановения съдебен акт. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е съобразил установените факти и приложимата съдебна практика и че предявените вземания са доказани. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение от 100 евро за въззивното производство.

Съдът намира искането за процесуално допустимо, а по същество - за частично основателно.

Постановеното по делото Решение № 10238/28.05.2026 г. е връчено на молителката чрез особения представител на 10.06.2026 г., видно от приложената разписка. Искането от 24.06.2026 г. е направено в двуседмичния срок за обжалване, считано от връчването на акта, с който осъждането за разноски е отнесено до нея. В първоначалния диспозитив за сумата 762,41 евро е била посочена другата ответница, а в диспозитива за държавната такса нейното име е било повторено. При това съдържание молителката има правен интерес да оспори собственото си задължение за разноски, индивидуализирано с поправката. Произнасянето по чл. 248 ГПК в Решение № 10238/28.05.2026 г. се отнася до искането на И. Н. за приспадане на 16,07 евро и не разрешава настоящото самостоятелно искане на С. Х..

Молителката не иска присъждане или увеличаване на свои разноски, а оспорва 1 разноските, възложени в нейна тежест в полза на насрещната страна. Поради това допустимостта на искането не е обусловена от представянето от нея на собствен списък по чл. 80 ГПК. Производството обхваща единствено отговорността за разноските. Доводите срещу решението по съществото на материалноправния спор и срещу допуснатата поправка по чл. 247 ГПК подлежат на разглеждане по подадените въззивни жалби от компетентния въззивен съд.

С постановеното по делото Решение № 7733/27.04.2026 г. са уважени частично предявените срещу С. Х. искове, като са признати за установени вземания за 1 260,15 лв. главница за топлинна енергия, 253,96 лв. мораторна лихва и 8,58 лв. главница за дялово разпределение, отразени в диспозитива съответно като 644,30 евро, 129,85 евро и 4,39 евро, ведно с присъдената законна лихва върху главниците. Исковете срещу И. Н. са отхвърлени поради плащане в хода на процеса. В мотивите съдът е определил разноски за С. Х. от 762,41 евро, но в първоначалния диспозитив е осъдил за тях И. Н.. С Решение № 10238/28.05.2026 г. това несъответствие е поправено, както е поправено и повторението на името на И. Н. при осъждането за държавна такса от 46,57 евро в полза на Софийски районен съд.

Своевременно представеният от ищеца списък по чл. 80 ГПК съдържа следните разноски: 48,23 евро държавна такса за заповедното производство, 230,08 евро депозит за особен представител, по 204,52 евро за съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза и 102,26 евро юрисконсултско възнаграждение за исковото производство. В първоначалната валута на извършване на разходите сумите са съответно 94,33 лв., 450 лв., 400 лв., 400 лв. и 200 лв. Държавна такса за исковото производство не е включена като внесен от ищеца разход, като и в основното решение изрично е констатирано, че тя не е заплатена от него.

Според разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът възстановява на ищеца заплатените такси и разноските по производството съразмерно с уважената част от иска, а при защита от юрисконсулт се прилага и чл. 78, ал. 8 ГПК. При субективно съединяване на искове с разделни задължения следва да се разграничат общите разноски и разходите, отнасящи се до производството срещу конкретен ответник. За общите разноски се отчита съотношението между отделните претенции, а разходите, направени само във връзка с определен спор, се съотнасят към неговия резултат. Последващото погасяване на задължението на единия ответник не прехвърля неговата част от общите разноски върху другия.

Плащането от И. Н. е извършено на 09.06.2025 г., след образуването на заповедното и исковото производство. То е признато от ищеца и е съобразено при отхвърляне на исковете срещу нея на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Този резултат не означава, че тя не е дала повод за предявяването на исковете. За приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК е необходимо едновременно ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска. При извършено едва след предявяването на иска плащане общите разноски, възникнали по повод неизпълнението на нейното задължение, не могат да бъдат възложени на С. Х..

От заявлението по чл. 410 ГПК и платежното нареждане се установява, че държавната такса от 94,33 лв. е внесена за заповедното производство срещу С. Х., И. Н. и Даниела Белеганска при разделна отговорност по 1/3. Следователно към претенциите срещу С. Х. се отнася 1/3 от този разход, или 31,44 лв. след закръгляване до стотинка. Включването на пълната такса от 94,33 лв. в основата за определяне на нейното задължение е неправилно.

Платените от И. Н. 31,44 лв. съдебни разноски се отнасят до собственото задължение; те не са основание останалата такса за всички длъжници да бъде прехвърлена върху молителката.

Общото юрисконсултско възнаграждение за исковото производство е претендирано и определено в размер на 200 лв. То се отнася до производството срещу двете ответници, като исковете срещу всяка от тях са предявени в еднакъв размер. Не е поискано и определено отделно възнаграждение от по 200 лв. за всяка ответница. Поради това при запазване на определения общ размер към спора срещу С. Х. следва да се отнесе 1/2 от него, или 100 лв.

Тази корекция се отнася до разпределението на общата сума, а не до намаляване на възнаграждение по възражение за прекомерност.

По отношение на възнаграждението за особен представител искането за разделяне на 2 разхода между ответниците е неоснователно. С Определение № 38592/16.09.2025 г. адв. С.

Д. Г. е назначен за особен представител само на С. Х.. И. Н. е участвала чрез упълномощен от нея адвокат. Внесеното от ищеца и изплатено възнаграждение от 450 лв. е направено единствено във връзка с процесуалното представителство на молителката и се включва изцяло в основата за изчисляване на дължимите от нея разноски, преди съобразяването на уважената част от исковете.

Неоснователно е и искането за механично разделяне на разходите за двете експертизи.

Плащането от И. Н. на 09.06.2025 г. предхожда допускането им с Определение № 49043/27.11.2025 г. В отговора на исковата молба тя е представила доказателства за плащането и е поискала експертизите да не се допускат спрямо нея. С Определение № 49417/01.12.2025 г. съдът е допълнил доклада с нейния отговор и изрично е отказал да отмени допускането на експертизите, тъй като другата ответница оспорва изцяло исковете.

Ищецът е признал погасяването на задължението на И. Н. и в заседанието на 17.03.2026 г. е поддържал спрямо нея само претенцията си за разноски.

Следователно експертизите са били необходими за доказване на оставащите спорни вземания срещу С. Х.. Доказателствената тежест на ищеца обуславя предварителното внасяне на депозитите, но не изключва правото му да получи възстановяване на необходимите разходи според изхода на спора. Възлагането им не представлява санкция за упражненото право на защита. То произтича от необходимостта от тези доказателства по продължаващия спор и от частичното уважаване на исковете. При тази конкретна последователност не е налице основание част от разходите за експертизите да се прехвърля върху ответницата, чието задължение е било погасено и признато за погасено преди допускането им. В основата за определяне на разноските на С. Х. следва да се включат по 400 лв. за всяка от двете експертизи.

Така общата основа на относимите към молителката разноски е 1 381,44 лв., образувана от 31,44 лв. държавна такса за заповедното производство, 450 лв. за особен представител, 400 лв. за съдебно-техническа експертиза, 400 лв. за съдебно-счетоводна експертиза и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

За определяне на съразмерността съдът изхожда от размерите на предявените и уважените срещу молителката вземания, без да преразглежда разрешения с основното решение материалноправен спор. Предявените вземания са общо 1 577,19 лв. (1 296,31 лв. + 263,71 лв. + 9,53 лв. + 7,64 лв.), а уважените са общо 1 522,69 лв. (1 260,15 лв. + 253,96 лв. + 8,58 лв.). Разноските се определят чрез умножаване на основата от 1 381,44 лв. по отношението 1 522,69/1 577,19 и превалутиране на получения резултат по курса 1 евро = 1,95583 лв., с окончателно закръгляване до евроцент. Получава се сумата 681,91 евро. Ето защо присъдените 762,41 евро следва да бъдат намалени с 80,50 евро до 681,91 евро. За отпадане или допълнително намаляване на тази сума искането е неоснователно.

Основателно е искането в частта за невнесената държавна такса за исковото производство. В основното решение е прието, че ищецът не е внесъл дължимата такса, но съдът е възложил 46,57 евро от нея върху ответниците съобразно резултата по спора и е оставил в тежест на ищеца 1,66 евро. Това смесва задължението за внасяне на такса към съда с отговорността за възстановяване на разноски между страните.

Съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК таксата за предявения иск се внася при предявяването му.

Когато задължената страна не я е внесла, принудителното събиране по чл. 77 ГПК е от тази страна. При липса на освобождаване на ищеца от такса или на специална разпоредба, обвързваща дължимостта с изхода на спора, пропускът на съда да я събере предварително не превръща ответника в длъжник по нея. До внасянето на таксата от ищеца не е налице извършен от него разход, който да се възстановява по чл. 78, ал. 1 ГПК. Такова е и разрешението в Определение № 104/09.02.2015 г. по ч.т.д. № 112/2015 г., I т.о. на ВКС и Определение № 67/19.03.2015 г. по ч.гр.д. № 385/2015 г., II г.о. на ВКС.

Ищецът „ТС“ ЕАД не е освободен от предварително внасяне на таксата по предявените искове и не е налице приложима специална разпоредба, по силата на която невнесената такса да се събира пряко от С. Х.. Поради това нейното осъждане по чл. 77 ГПК за заплащане на такса в полза на съда следва да отпадне. Порокът не се отстранява само с посочване на отделна квота от общите 46,57 евро.

3

По делото е представено и потвърждение за изпълнен на 09.06.2026 г. превод от 23,29 евро по сметка на Софийски районен съд с посочено задължено лице И. Н. и основание окончателна държавна такса по настоящото дело. Това плащане е различно от заплатените на ищеца 31,44 лв. разноски в заповедното производство. То не обосновава задължение на С. Х. за невнесената от ищеца такса. Постъпилите по сметката на съда суми следва да бъдат съобразени при евентуално последващо определяне и събиране на остатъка от действително дължимата такса, без повторното им събиране.