Решение № 114 от 12.02.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 114 гр. П., 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА

ЗАРКОВА при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова като разгледа докладваното от НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА ЗАРКОВА

Гражданско дело № 20251720104298 по описа за 2025 година

Производството е по предявени положителни установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, за установяване съществуването на вземания, предмет на заповед за изпълнение.

Делото е образувано по искова молба на „КРЕДИТО“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „*****, представлявано от управителя Р.

Н. Т., срещу ответника С. С. Д., ЕГН **********, адрес: гр. П., ул. „****, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за признаване за установено, че ответницата дължи сумата от 500,00 лв. – главница по договор за кредит № **** от 09.08.2024 г., както и 46,98 лв. – мораторна лихва за периода 24.09.2024 г. – 06.06.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от 07.06.2025 г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № **** от 09.08.2024 г., при условията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, по силата на който на ответницата е предоставена сумата от 500,00 лв., усвоена от нея съгласно представеното платежно нареждане. Уговорен е падеж на задължението – 23.09.2024 г.

Ответницата не е погасила дължимата главница и е изпаднала в забава, поради което се дължи мораторна лихва. Посочва се, че по заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която ответницата е подала възражение в срок, поради което ищецът има правен интерес от предявяване на установителния иск по чл.

415, ал. 1 ГПК. Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответницата е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло предявените искове, като недопустими, неоснователни и недоказани. Твърди, че не е подписвала договор и оспорва автентичността на представените електронни документи, като заявява, че липсва доказателство за авторство на електронното изявление, изразяващо съгласие за сключване на договор по реда на ЗЕДЕУУ. Сочи 1 несъответствие между сумите, посочени в заповедното и настоящото производство, както и разминаване между дължимите суми, посочвани от ищеца в различни електронни писма, приложени от нея като доказателства. Твърди още, че изпращаните от ищеца имейли с предупреждение за предприемане на принудително изпълнение представляват заблуждаваща и агресивна нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал.4 и чл.63, ал.1 ЗЗП и опит за оказване на неправомерен натиск върху потребителя. Оспорва начина на изчисляване на претендираните суми и твърди, че липсва документ, който да удостоверява размера на задължението. Моли съдът да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Ищецът е депозирал становище по хода на делото, с което поддържа исковете и моли същите да бъдат уважени.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца по първоначалните искове е да проведе пълно и главно доказване, че между страните е сключен валиден договор за заем от разстояние, отговарящ на изискванията на ЗПК, ЗЕДЕП и ЗПФУР, предоставянето и усвояването на заемната сума, настъпването на падежа и неизпълнението, както и размера на вземането и изчисляването на мораторната лихва.

В тежест на ответната страна е да установи правопогасяващи или правоизключващи факти.

Всяка от страните следва да докаже твърденията и възраженията си.

От приложеното за послужване ч. гр. д. № 2139 / 2025 г. по описа РС П. е видно, че по заявление на „КРЕДИТО“ ООД е издадена Заповед за изпълнение № 1087/10.06.2025 г., с която длъжникът С. С. Д. е разпоредено да заплати на заявителя сумите 500,00 лв. главница, 46,98 лв. лихва за забава за периода 24.09.2024–06.06.2025 г., законна лихва от 07.06.2025 г., както и 25,00 лв. държавна такса и 400,00 лв. адвокатско възнаграждение.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че между страните е налице договорно правоотношение, възникнало по силата на сключен от разстояние Договор за потребителски кредит № **** от 09.08.2024 г. Договорът е бил предоставен на ответницата по електронна поща, като в имейл от 09.08.2024 г.

16:04 ч. са посочени параметри - кредит 500 BGN, срок 45 дни, 1 вноска, размер на погасителната вноска 709,53 BGN. Съгласно погасителния план (Приложение № 1), дължимата на падеж 23.09.2024 г. сума 709,53 лв. се формира от 500,00 лв. главница, 0,00 лв. лихва, 209,53 лева такса експресно разглеждане.

Налице са доказателства за електронно приемане (подписване) на договора чрез СМС код - изпратен код и последващо подписване чрез въвеждане на потребителско име (имейл), парола и кода. Съгласно клаузите на договорната документация, страните изрично са приели, че въвеждането на уникалния код има силата на саморъчен подпис.

Не се спори и се установява от разписка за плащане чрез ePay, че на09.08.2024 г. е нареден кредитен превод в полза на ответницата в размер на 500,00 лв., с основание „Съгл. Договор за к-т 103510 от 09.08.2024 г.“.

От представена справка/извлечение към 06.06.2025 г. се установява, че по кредита не е постъпило плащане, като остатъчната дължима сума по главница е 500,00 лв.

2

Предявените искове са процесуално допустими. Производството е по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, като по ч.гр.д. № 20251720102139 по описа на РС–П. е издадена Заповед за изпълнение № 1087/10.06.2025 г., а след връчването е постъпило възражение в срок, поради което за кредитора е възникнал правен интерес да предяви установителен иск.

Неоснователни са бланкетните възражения на ответницата за липса на идентичност между заявлението по чл. 410 ГПК и настоящата искова претенция.

Искането по настоящото дело съвпада по основание, размер и период с издадената заповед – главница 500,00 лв. и лихва за забава 46,98 лв. за периода 24.09.2024 г.– 06.06.2025 г., ведно със законната лихва от 07.06.2025 г., като съдът приема и че искът е предявен в рамките на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, видно от данните по делото.

Първата предпоставка за уважаване на претенциите е наличието на облигационно отношение между страните, по което кредитодателят е изпълнил насрещното си задължение – да предостави заемната сума. В случая правоотношението е възникнало по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние чрез средства за комуникация от разстояние (имейл/SMS/онлайн профил).

Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна информация и изявленията се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕУУ.

В конкретния случай доставчикът на услугата е представил достатъчен набор доказателства за преддоговорно информиране и изразено съгласие. Изпратен имейл на 09.08.2024 г. в 16:04 ч. до посочения адрес на ответницата, в който са посочени параметрите на кредита и се предоставя линк за потвърждаване на проектодоговор, като се указва, че ще бъде изпратен код за електронен подпис. Имейл с договор за подпис с логове, удостоверяващи, че на 09.08.2024 г. в 16:06:07 ч. е изпратен SMS с код 7105 до телефона на ответницата, а на 16:06:51 ч. договорът е потвърден чрез въвеждане на имейл/парола и кода 7105. Договорната документация урежда реда на сключването онлайн и изрично придава на уникалния код стойност на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. По силата на ЗЕДЕУУ законът придава значение на „подписан документ“ на електронен документ с квалифициран електронен подпис, но допуска страните да уговорят в отношенията си стойност на саморъчен подпис и за обикновен електронен подпис, при наличие на такава уговорка е налице подписан електронен документ с доказателствена сила на частен подписан документ по чл. 180 ГПК.

Не само сключването, но и изпълнението от страна на кредитора е доказано, като на 09.08.2024 г. е извършен кредитен превод чрез ePay в полза на ответницата в размер на 500,00 лв., с изрично основание „Съгл. Договор…“ и посочен IBAN на получателя.

Следователно съдът приема за установено, че процесната сума е предоставена и получена, а насрещното задължение на потребителя е възникнало.

Доводите относно извънсъдебни имейли и използвана терминология са правно ирелевантни към предмета на иска по чл. 422 ГПК и не дерогират установените факти за сключване на договора, усвояване на сумата и неизпълнение.

Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като кредиторът предоставя кредит на физическо лице – потребител, при уговорени параметри, а кредитополучателят следва да го върне. Това налага приложение на императивните изисквания на ЗПК относно съдържанието и действителността, като съдът следи служебно за евентуални нищожни/неравноправни 3 клаузи и за недействителност по специалния закон.

От договора се установява, че при главница 500,00 лв. е уговорена такса „експресно разглеждане“ в размер на 209,53 лв, ГПР 0,00%, при обща стойност на плащанията 709,53 лв., с падеж 23.09.2024 г. на една вноска.

Съдът приема, че уговорката за „такса експресно разглеждане“ по естеството си е разход, пряко свързан с предоставянето на кредита. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът няма право да събира такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита — поради което такава уговорка се явява нищожна като противоречаща на императивната норма н а чл. 26, ал. 1 ЗЗД – противоречие със закона. По-същественото в случая е, че таксата несъмнено представлява „общ разход по кредита“, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите (ГПР). ЗПК дефинира общите разходи по кредита широко – включително такси и разходи за допълнителни услуги, когато са пряко свързани с договора и са известни на кредитора.

В процесния договор обаче ГПР е посочен като 0,00% при едновременно наличие на такса 209,53 лв. и общо дължима сума 709,53 лв., което означава, че потребителят е бил поставен в положение на заблуда относно реалната финансова тежест на кредита. Това представлява нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а резултатът е съществено разминаване между посочения и действително прилагания ГПР — равнозначно на непосочване или неточно посочване на ГПР.

Отделно от това подобно „таксуване“ при нулева лихва по същество увеличава цената на кредита и може да служи за заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да надвишава петкратно законната лихва по просрочени задължения. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона, е нищожна.

Ето защо съдът приема, че са налице основанията на чл. 22 ЗПК за недействителност на договора за потребителски кредит, доколкото не са спазени изискванията за коректно и прозрачно посочване на ГПР и общо дължима сума по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Съдът изрично отчита, че дори „таксата експресно разглеждане“ да не е предмет на исковата претенция, служебната преценка за недействителност по ЗПК и приложението на чл. 23 ЗПК следва да доведе до установяване на дължимата сума по специалния закон — именно чистата стойност на кредита.

В конкретния случай чистата стойност е 500,00 лв., като не се твърди и не се установява по делото да са извършвани плащания от ответницата.