Решение № 260467 от 21.01.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е гр.

София, 19.01.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ:

Хрипсиме Мъгърдичян

Мл. съдия: Димитринка Костадинова-

Младенова при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитринка Костадинова-Младенова в. гр. дело № 15567 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 вр. чл. 439 от ГПК.

С решение № 161487 от 09.07.2019г., постановено по гр.дело № 85881/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 171-ри състав, са отхвърлени предявените от В.Г.Д. срещу „Е.М.“ ЕООД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 14 760 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит; сумата от 460.71 лв. – договорна лихва за периода 22.11.2010г. -26.09.2011г., както и сумата в размер на 19.69 лв.- наказателна лихва а периода 22.05.2011г. – 26.09.2011г., както и сумата в размер на 970.58 лв. – направени разниски по делото, за които суми е издаден изпълнителен ист от 09.11.2011г. въз основа на Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 09.11.2011г. по ч. гр. д. № 42395/2011г. на СРС – 54 състав и е образувано изпълнително дело № 20127880400011 на ЧСИ М.К.с рег. № 788 на КЧСИ и с район на действие СГС, ищецът е осъден и да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разноски в размер на 300 лв.

Срещу посоченото решене е постъпила въззивна жалба от ищеца В.Г.Д., чрез процесуалния му представител К.А.С. от САК., като са въведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по образуваното изпълнително дело № 20127880400011 ЧСИ М.К.е предприемал валидни изпълнителни действия, прекъсващи давността на основание чл.116, б.”в” от ЗЗД, поради което е обосновал погрешен извод, че вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист, не са погасени по давност и на това основание са отхвърлени изцяло предявените отрицателни установителни искове. Неправилно е прието от първоинстанциониншя съд, че с налагане на запори на трудовото възнаграждение на взискателя от 1801.2012г. 09.01.2014г.; 15.04.2015г. и 14.09.2018г. са извършвани действия, които прекъсват давността. Оспорва се извършването на изпълнителното действие запор на трудово възнаграждение, защото се твърди, че към датата на изпращането му въззивникът не е бил служител на това третото лице, получател на запорното съобщение. Въззивникът твърди, че дори погасителната давност да не била изтекла към датата на депозиране на исковата молба, то същата е изтекла към датата на приключване на устните прения. Освен това сочи, че исковата молба, с която е предявен отрицателния установителен иск от страна на въззивника не прекъсва погасителната давност . Позовавайки се на чл. 116 б. „Б“ ЗЗД твърди, че прекъсването на давността се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочено срещу лицето, което би могло да се позове на погасителната давност. Твърди се още, че от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че по образуваното изпълнително дело последното валидно изпълнително действие е било извършено на 09.01.2012г., когато е образувано изпълнителното дело, след която дата е налице бездействие на взискателя за период повече от две години, поради което изпълнителното дело следва да се счита за прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Поддържа се, че извършените изпълнителни действия след 09.01.2014г. не са годни да прекъснат давността за процесните вземания, предвид на което се налага извода, че към датата на приключване на устните състезания е петгодишната давност е изтекла. По горните съображения молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и постанови друго, с което да уважи предявените отрицателни установителни искове като основателни и доказани. Претендират присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представят се списъци по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - „Е.М.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт П.К., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба.

Твърди се, че постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че вземанията, предмет на изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 11/2012г. по описа на ЧСИ М.К.К., с рег. №788 на КЧСИ, не са погасени по давност. Поддържа се, че по образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия, които препятстват изтичането на двугодишен срок на бездействие на взискателя по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради което изпълнителното дело не е перемирало. Сочи се още, че правилно СРС е приел, че с извършването на изпълнителни действия през период по-кратък от две години, поради което е обоснован правилен извод, че оспорените от ищеца вземания не са погасени по давност и предявените от него отрицателни установителни искове са неоснователни и като такива са отхвърлени.

По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв.. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност относно претендирани от въззивниците разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Намира, че въззивната жалба е подадена в двуседмичния преклузивен срок по чл.259, ал.1 ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 ГПК, подадена е от страна с правен интерес, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима.

Въззивната инстанция при условията на служебната проверка по чл.269 ГПК извърши преценка първо на валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съобразявайки изложеното съдът прие, че атакуваното решение е постановено от компетентен съдебен състав и в съответната форма, поради което се явява валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на правилността му.

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по делото е установено, че на 09.11.2011 г. в полза на "Юробанк И Еф Джи" АД е бил издаден изпълнителен лист срещу В.Г.Д. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 42395/2011 г. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, за следните суми: следните суми: 14 670лв. – главница; 460.71лв. – договорна лихва за периода от 22.11.2010 г. до 26.08.2011 г.; 19.69 лв. - наказателна лихва за периода от 22.05.2011г. до 26.09.2011 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 07.11.2011 г. до изплащане на вземането и сумата от 970.58 лева - разноски по делото, от които 304.81 лв. – държавна такса и 665.77 лв. - адвокатски хонорар. Въз основа на същия кредиторът е подал на 09.01.2012 г. молба до частен съдебен изпълнител М.К.с рег. № 788 на КЧСИ за образуване на изпълнително производство. Такова е било образувано под № 201127880400011.

Частният съдебен изпълнител е изпратил на 18.01.2012г. покана за доброволно изпълнение до длъжника, с която последният е уведомен за предприетите действия по принудително изпълнение. Поканата е връчена на длъжника на 28.02.2012 г. чрез лице от домашните, което живее на адреса, със задължение да предаде съобщението на адресата. С молба от 05.03.2012 г. З.Г.Д., майка на длъжника, уведомява съдебния изпълнител, че лицето В.Г.Д. пребивава повече от две години в чужбина, поради невъзможност да му я предаде да счита съобщението за невръчено.

Заповедта за изпълнение е била изпратена на 09.01.2014г. и надлежно връчена на ищеца на 12.01.2014 г. чрез неговата майка, но в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК същият не е подал възражение /обстоятелство, което също не е спорно по делото/.

На

09.01.2014г. от съдебния изпълнител е изготвено възлагателно писмо, изпратено до работодателя „А.Т.Е.БГ“ ЕООД, с което на основание чл. 46, ал. 2 от ГПК се моли третото лице да осигури връчване на поканата за доброволно изпълнение на длъжника. От същата дата е изпратено и запорно съобщение за запор на трудовото възнаграждение. И на двата документа, приложени към изпълнителното дело няма данни да са били надлежно връчени на третото лице – работодател на длъжника.

На

18.03.2014г. е поискано от взискателя насрочване на опис на движими вещи на длъжника и изнасянето им на публична продан. С молба от 08.05.2014г. взискателят е поискал от съдебния изпълнител да извърши справка за трудовите договори на длъжника и след уточняването им да наложи запор на трудовото възнаграждение. След извършена справка на 15.04.2015г. е изпратено ново запорно съобщение до работодателя „А.Т.Е.БГ“ ЕООД по пощата с обратна разписка.

На

09.02.2017г. по изпълнителното дело е постъпила молба от въззиваемата страна „Е.М.“ ЕООД, с което на основание чл. 429 ГПК иска конституирането си по делото като взискател поради наличието на валиден договор за цесия от 18.01.2016г. На 16.02.2017г. в качеството си на взискател въззивамата страна е поискала от съдебния изпълнител да уведоми длъжника за прехвърленото вземане.

Съдебният изпълнител не е успял за връчи на длъжника уведомлението за извършената цесия, но по делото не се спори, че на длъжника е известна извършеното прехвърляне на вземане. Междувременно съдебният изпълнител е извършил справки за наличие на трудови договори и наличие на банкови сметки. Следващото изпълнително действие, което е предприел съдебният изпълнител изпращане на запорно съобщение до Райфайзенбан България ЕАД, с което е наложил запор на банковите сметки на длъжника, получено от третото лице на 18.09.2018г. На 19.09.2018г. е получено и запорно съобщение, чрез което се налага запор на банковите сметки на длъжника и в „Юробанк България“ АД.

Ищецът основава отрицателните си установителни искове на петгодишна погасителна давност. Твърди, че на 09.01.2012г. от взискателя е подадена молба за образуване на изпълнително дело и от образуването на същото няма предприемани никакви други изпълнителни действия. От посочената дата с изтичането на двугодишния срок на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК по силата на закона изпълнителното дело следва да бъде счетено за прекратено. От прекратяването с обратна сила, от последното предприето валидно изпълнително действие, започва да тече давността, с която се погасява самото вземане. Като в случая давността следа да се счита изтекла на 09.01.2017г.

Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно издава изпълнителен лист. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж например Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о., ГК.