Определение № 641 от 26.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 641 гр. София, 26.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20248002901601 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, гр. София, чрез юрисконсулт М.

М., обжалва решение № 92 от 27.03.2024 г. по в.т.д. № 48/2024 г. на Апелативен съд Варна, I състав, в частта, с която е потвърдено решение № 434 от 18.10.2023 г. по т.д. № 814/2022 г. на Окръжен съд - Варна , в обжалваната част за разликата над присъдените 10 000 лв до присъдения размер от 20 000 лв на Д. Х., на основание чл. 432, ал.1 от КЗ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, в резултат на настъпило ПТП на 20.07.2019 г., причинено от С. О. А., при управление на МПС – л.а. „Фолксваген голф“ с рег. № В3028ВМ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1 011,60 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното 1 основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“?

2.Каква степен на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетена при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване, грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пътник в лек автомобил, изразяващо се в нарушаване на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП и съзнателното присъствие в моторно превозно средство с водач, който е употребил алкохол, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на телесните увреждания на пострадалото лице?

3.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал. 2 вр. с чл.235, ал. 2 и ал. 3 ГПК?

Твърди се противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 130 от 28.02.2024 г. по гр.д. № 827/2023 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, I V гр.о.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, т.д. № 551/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 43 от 15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о.; определение № 750 от 30.11.2010 г. по т.д. № 442/2010 г. на ВКС; определение № 1 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 3594/2016 г. на ВКС, I гр.о.

2

Ответникът по касационната жалба Д. Ж. Х., чрез адвокат В. Н., е подал отговор в срока, предвиден в чл. 287 от ГПК. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.

Претендира разноски.

Третото лице помагач С. О. А. не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението ли це, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от ищеца-пострадало лице в отхвърлителната част на иска за неимуществени вреди за разликата над 20 000 лв до 35 000 лв, по отношение на иска за имуществени вреди за разликата над присъдения размер от 1 011,60 лв до пълния размер от 1 517,40 лв, ответникът – застраховател е обжалвал решението в частта за присъдено обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв, като относно присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 011,60 лв липсва въззивна жалба от застрахователя.

Въззивният съд, с оглед обжалваната част от решението на първоинстанционния съд, както и с оглед изложените във въззивните жалби оплаквания, е приел, че между страните е установено наличието на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 20.07.2019 г., като виновен за това произшествие е водачът на лекия автомобил „Фолксваген голф“ с рег. № В 3028 ВМ, управляван от С. О. А.. Приет е вече установения факт за наличие на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ относно автомобила, с който е причинено увреждането.

Прието е, че пред въззивната инстанция са спорни обстоятелствата относно продъжителността и интензитета на болките и страданията като психически и емоционални негативни изживявания, чийто паричен еквивалент следвало справедливо да обезщети пострадалия за телесното увреждане на рамото му и последиците от него върху живота му занапред.

Въззивният съд е съобразил конкретните увреждания на пострадалото 3 лице, като е възприел заключението на вещото лице от изслушаната съдебномедицинска експертиза, съгласно която увреденото лице Д. Х. е получил фрактура на лявата раменна кост, контузно-разкъсна рана на лявата предмишница. Настъпилото увреждане е лекувано оперативно, фиксирано с остеосинтезиращ имплант, раната била обработена с хирургични шевове и при изписването е имал мека иммобилизация. Били препоръчани физиотерапевтични процедури, които не били установени да са проведени от ищеца. Прието е, че срокът за възстановяване обичайно е 4-5 месеца за контузии, като преживяната от пострадалия. Конкретно е преценено, че остеосинтезата е била необходима и следвало да се отстрани. Прието е, че движенията на крайника са възстановени и имало белези от оперативните шевове.

С оглед изслушаните свидетелски показания е прието, че възстановяването е продължило над 3 месеца, като пострадалият бил преживял множество болки и страдания. Не бил се върнал веднага на работа като строител заради болките в рамото. Обсъдени са свидетелските показания на роднините, като е прието, че посочените в показанията особено интензивни болки били свързани с периода, в който пострадалият е имал нужда от подпомагане, а това бил моментът на обездвижването до зарастването на костта, а в последвалия период на раздвижване болковия синдром е намалял до инцидентни прояви при промяна на времето или при по-тежки натоварвания (свързани с възстановяването на инцидентна трудова активност). Въззивният съд е направил извод, че никой от свидетелите не е описал някакво особено психологическо изживяване на пострадалия, свързано с влошаване на себеоценката на външния му вид поради белезите от нараняванията, а споделените притеснения за перспективите за възстановяване на движенията при съпоставка с обективния резултат от лечението (установен при прегледа от вещото лице), въззивният съд е приел, че трябвало да се отнесат също към по-ранния период на раздвижването на крайника, извършено от пострадалия самостоятелно и без предписаната му професионална рехабилитационна терапия.

При събраните доказателства, въззивният съд е намерил, че от комплекса описани в исковата молба неимуществени вреди, претърпени от ищеца, се установявали само фрактурата на раменната кост, оперативната фиксация с имплант и продължилото 4-5 месечно възстановяване, съпътствано от 4 първоначално силно изразен болкови синдром, а с течение на времето на срастване на костите на обездвижения с ортеза крайник, постепенно намаляващи болки до инцидентни случаи на физически дискомфорт при метеорологични промени и по-тежки физически усилия. Оценено е, че остеосинтезата не е отстранена и е възможно да предстои такова отстраняване. Наред с остатъчните оперативни белези от фиксацията на рамото са преценени и остатъчните следи от обработка на разкъсната рана на предмишница, установена като част от проведеното лечение на пострадалия от този пътен инцидент. Въззивният съд е приел, че установените увреждания се включват в травмирането на левия горен крайник и въззивният съд ги е приел като част от непосредствените последици от застрахователното събитие.

Относно твърденията за продължаващи затруднения при натоварване на ръката, след периода от около 4-5 месеца, въззивният съд е приел за несвързани с настъпилото увреждане, поради установената липса за проведена рехабилитация, в болнична среда. Подчертано е, че е било съществена част от лечението провеждането на рехабилитация, предвид отслабване на мускулатурата. Въззивният съд е направил извод, че така описаните характеристики на средно по степен телесно увреждане, не са нетипично тежки, усложнени от допълнителни страдания и неприключило възстановяване или обуславящи съществена трайна промяна на начина на живот, така че да остави негативен отпечатък върху живота на пострадалия във физически и емоционален аспект, така че да причини болки и страдания, обуславящи наличие на неимуществени вреди. Въззивният съд е приел още, че липсват както твърдения, така и доказателства за патологична реакция на обичайния стрес от изживян като травматично събитие пътен инцидент.

Обсъдени са показанията на свидетеля Ахмедов за промяна в поведението на пострадалия, като е прието, че тези показания не съдържали убедителни данни за някакво по-съществено засягане на психиката над обичайната адаптация на пациент, преминаващ през възстановителен период и затова не можели да се интерпретират като доказване на ясно проявена промяна на личността на пострадалия, изискваща допълнителна оценка като психотравма. Изключено е наличието на изключителни психологични и емоционални вреди (извън обичайните страдания на лишен от движенията на десен горен крайник пострадал, ползвал чужда помощ от своите близки в ежедневието си в рамките 5 на обичайното до втори контролен преглед едномесечно обездвижване), като е прието, че такива вреди не се презумират, следва да се докажат, а в случая е прието, че не са доказани.

Въззивният съд е изложил мотиви относно икономическите процеси в периода към момента на увреждането, израз на които са повишаването на жизнения стандарт, с оглед общия доход средно на лице от домакинство, както и завишаване на нормативните лимити на застрахователно покритие в страната. С оглед посоченото е определил, че следващото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадалото лице следва да се определи в размер на 30 000 лв.

Изложени са мотиви за неоснователност на претенцията над този размер, като е подчертано, че така определеният размер на определяне на застрахователно обезщетение, не би се превърнало от средство, заместващо загуба, в средство за извличане на неоправдано обогатяване и промяна в социалното положение и стандарта на живот на получателя на обезщетението (ППВС № 4/68 г.). Затова и оплакването за необосновано остойностяване и незаконосъобразно подценяване на справедливия еквивалент на понесените неимуществени вреди от първата инстанция е прието за неоснователно.

Въззивният съд е приел обжалването на първоинстанционното решение в частта за имуществените вреди за бланкетно – посочил е, че нямало развити конкретни оплаквания за неправилност на решението. Ето защо, при проверка на законосъобразността на решението в тази част, въззивият състав имал правомощие да провери само съответствието на тази част на решението с императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора.