Решение № 91 от 01.02.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 91 гр. Стара Загора, 01.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Женя И.а при участието на секретаря Невена И.а като разгледа докладваното от Женя И.а Гражданско дело № 20235530103016 по описа за 2023 година

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във връзка с чл. 439 ГПК.

В исковата молба се твърди, че С. И. С., проучвайки възможности да бъде финансиран от банка с потребителски или ипотечен договор за заем, установил от справка в Централния кредитен регистър към БНБ, че ответното дружество имало вписани в регистъра вземания към него.

В тази връзка, чрез процесуалния представител на ищеца, се отправила молба по електронен път към „Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК 131001375, с която молба се изискала информация дали ищецът имал задължения към ответника, на какво основание ако има такива, какъв бил размерът на неговото задължение, имало ли образувани граждански или изпълнителни дела във връзка с тези вземания. Искало се също така в случай, че задълженията били погасени по давност, да се заличали от ЦРК към БНБ.

Сочи, че на 07.07.2023 г., с е получил по електронната поща на процесуалния представител на ищеца отговор от страна „Еос Матрикс“ ЕООД. Последният се легитимирал като кредитор на господин С. на основание сключен договор за прехвърляне на вземане /цесия/ от 13.07.2020 между „Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК 131001375 и „БНП Париба Пърсънал 1

Файненс“ С.А, по силата на който ответното дружество било придобило вземането на цедента по договор за кредит от 12.02.2009 г.. Последният договор бил сключен между С. И. С., ЕГН **********, с постоянен адрес:

*************, в качеството му на кредитополучател и „БНП Париба Пърсънал Файненс“ С.А., в качеството на кредитор и във връзка с него се дължали следните суми:

1.

435,98 лева - главница; 2. 279,45 - лихва;

С отговора също така се изложило становище, какво представлявала погасителната давност като институт, както и се отказвало удовлетворяване на молбата и заличаване на задължението на ищеца от ЦКР към БНБ, като така или иначе не се признавало, че вземането било погасено по давност.

Счита, че задълженията на ищецът били погасени по давност и следвало да бъдели премахнати от справката за кредитна задлъжнялост към БНБ Централния кредитен регистър, като излага следните съображения:

На първо място се заявява, че уведомление за прехвърляне на вземането г - н С. не бил получавал.

На следващо място се, счита, че вземането на „Еос Матрикс“ ЕООД било погасено по давност, съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасявали всички вземания, за които законът не предвиждал друг срок. Вземанията по кредити се погасявали именно с изтичане на общия 5 годишен давностен срок. Договорът за кредит бил сключен на 17.03.2008 година, след което единствените предприети действия от страна на кредитора, във връзка с кредита били през 2013 година, когато било образувано изпълнително дело с № 20128700400905 по описа на ЧСИ И. Д. С., с рег. № 870 с район на действие Окръжен съд - Стара Загора, което дело към днешна дата било прекратено. Поради тези причини, счита, че към настоящия момент вземането било погасено по давност. Съгласно чл. 119 от ЗЗД, погасяването на главното вземане обуславя и погасяването на произтичащите от него допълнителни акцесорни права за обезщетения за забава, лихви, такси и разноски.

Счита, че ответникът в настоящото производство бил проявил пасивно поведение по отношение на упражняването на частното си притежание срещу ищецът и бил пропуснал възможността да прекъсне общия 5 - годишен давностен срок. Предвид обстоятелството, че погасителната давност била 2 сложен юридически факт, състоящ се от два елемента - бездействие на титуляра на правото и изтичане на определен период от време, смята това вземане за погасено по давност. Това било така, тъй като от една страна не били предприемани съдебни или изпълнителни действия срещу ищеца в настоящото производство в период, надхвърлящ 5 години, а от друга, поради липсата на доброволни плащания от негова страна към „Еос Матрикс“ ЕООД или предходния кредитор по договора за заем.

За пълна изчерпателност, следвало да се посочи, че съгласно чл. 24, ал.

1 от Наредба 22 за Централния кредитен регистър, когато лице установяло, че съдържащата се за него информация в Централния кредитен регистър била неточна, то имало право да подаде писмено заявление до институцията по чл.

4, ал. 1, която я била подала към регистъра, за коригиране на установена от него неточност. В тази връзка, след като бъдело установено от съда, че вземането било погасено по давност, ищецът щял да има правната възможност да поиска корекция и заличаване на своето задължение от Централния кредитен регистър. Това за било единствената правна възможност към момента, предвид обстоятелството, че разпоредбата на ал. 4 от чл. 24 била отменена през 2015 г. По силата на последната и преди отмяната и, всеки клиент на банка или финансова институция можел оспорвайки по съдебен ред данните, които се съдържали за него в ЦКР да задължал банката или финансовата институция да ги коригира. В тази връзка и предвид липсата на тази норма, за ищецът оставало като единствена възможност да предяви иск, с който да иска установяване, че претендираното и вписаното задължение в ЦРК било погасено по давност, като в следствие на това поиска с молба на основание чл. 24, ал. 1 корекция в тези данни.

Искането на ищеца до съда е да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че С. И. С., ЕГН **********, с постоянен адрес:

*************, не дължи сумите от 435,98 лева – главница и 279,45 лева – лихва на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Витоша, ж.к. Малинова долина, бул./ул. Рачо Петков-Казанджията № 4-6, представлявано от Райна И.а Миткова-Тодорова и Тихомир И. Вълчев – управители, във връзка с договор за кредит от 12.02.2009г., за събирането на които суми е било образувано изпълнително дело с № 20128700400905 по описа на ЧСИ И. Д. С., с рег. № 870 с район на 3 действие Окръжен съд - Стара Загора, поради погасяване по давност на вземанията. Претендира направените по делото разноски.“ В законоустановения срок по чл.131 ГПК е подаден отговор на исковата молба, в който се твърди, че искът се явява недопустим поради липса на правен интерес от неговото водене.

Не се спори относно наличието на правните действия от страна на цедента и ответното дружеството, извършени по повод образувано заповедно производство, а впоследствие и изпълнително дело срещу ищеца.

Не се спори, че същото ИД било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, както и че към датата на подаване на иска била настъпила петгодишна погасителна давност, по силата на която било погасено правото на принудително събиране на процесното вземане. Предвид липсата на изпълнителни действия спрямо ищеца и невъзможността ответното дружество да ползвало осъдителния титул /посочен в исковата молба/ по повод същото задължение, поддържат становището, че била погасена по давност възможността за принудително събиране на задължението, а не самото вземане. Ответникът не бил предприел каквито и да било действия, с които да засегнел правната или материалната сфера на ищеца.

Липсвало спор по фактическата обстановка, изложена в исковата молба и становището на ответника, което изразяват с настоящия отговор.

Възражението било само досежно правните изводи, които следвало да се направят въз основа на едни и същи факти.

Във връзка с изложеното, счита, че за ищеца липсвал правен интерес от водене на настоящия иск, поради което същият се явявал недопустим.

В този смисъл било решение по идентичен случай, с което съдът бил приел, че било погасено правото на принудително изпълнение, а не погасяване по давност на вземането, /напр. Решение 1992 от 09.12.21 г. по гр. д. № 3552/2021г. PC Варна/ и моли съда да прекрати производството на това основание.

В случай, че съдът приемел иска за разглеждане, признава иска за недължимост на посочена сума по отношение на ищеца. Въпреки това за пълнота на изложението, счита, че било редно да се признае настъпване на погасителна давност по отношение принудителното събиране на вземането, но не спрямо самото вземане.

4

В исковата молба се твърдяло, че вземането било погасено по давност.

Не счита за допустимо искането да се признае за установено, че не се дължала процесната сума поради погасяване по давност, доколкото не се отричало в исковата молба наличието на материалното правоотношение по сключения договор за кредит. Вземането дори и погасено по давност можело да бъде изпълнено доброволно. Разноските следвало да останат за ищеца, предвид това, че дружеството не било дало повод за делото и с настоящия отговор признавало иска. Ищецът сам бил направил изявление, че изпълнителното дело било прекратено основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Поради действително погасяване по давност на възможността за принудително събиране на вземането последващи действия по изпълнение не били предприемани от ЕОС. Заявил също и че принудителни действия спрямо него не били извършвани.

Съобразно господстващото становище в правната теория и задължителната съдебна практика, погасителната давност не водила до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъдела принудително изпълнена. Вземането продължавало да съществува като естествено и длъжникът продължавал да дължи, но възможността да бъдело изпълнено била ограничена само до доброволното му изпълнение. Аргумент в тази връзка можел да се изведе и от разпоредбата на чл.118 ЗЗД, според която, ако длъжникът изпълнил задължението си след изтичането на давността, той нямал право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не бил знаел, че давността била изтекла. Следователно плащането на погасено по давност вземане било дължимо плащане, представлявало погасяване на съществуващо задължение и то на същото задължение, което било съществувало и преди изтичане на давностния срок. В този смисъл твърдението на ищеца, че не дължал сумата по прехвърленото вземане било неоснователно.

В светлината на горните мотиви иск за признаване за установено, че ищецът не дължал на ответника процесната сума, означавало иск за признаване за установено, че не съществувало вземане за сумата. Вземането продължавало да съществува, но се погасявала възможността да бъдело събрано по съдебен ред. В исковата молба ищецът не оспорвал съществуването на валиден договор за кредит, неизпълнението си по този 5 договор за кредит, както и дължимостта на сумата, а единствено липсата на притезателно право на принудително изпълнение.

Въпреки това, в подкрепа на твърдението, че ответникът не бил дал повод за завеждане на иска и че не можел да предприеме каквито и да било правни действия по събиране на задължението, с настоящия отговор отправя покана до ищеца да получил от ответното дружество оригиналния екземпляр на изпълнителния титул, а именно ИЛ на PC - Стара Загора или да посочил адрес, на който да му бъдел изпратен чрез куриер, /в тази вр. определение по ТД 13-2023 ОС Добрич/.

Обръща внимание, че ищецът не бил отправял искане на връщане на изпълнителния лист, за да се приемело, че това било отказано или неизпълнено от ответното дружество.

С оглед на гореизложеното, моли съда да прекрати производството поради липса на правен интерес от водене на иск по чл.124, ал.1 от ГПК или ако уважи иска, да остави разноските в тежест на ищеца, предвид обстоятелството, че ответното дружество не било дало повод за завеждане на иска, годни да прекъснели давностния срок и да накърнели правната среда на ищеца, като наред с това било налице признание на иска.

В условията на евентуалност, в случай че съдът уважи предявения иск, присъди разноски в полза на ищеца и предвид обстоятелството, че ищецът претендира да му бъдат заплатени разноските за адвокатско възнаграждение, които са направени, прави възражение за прекомерност на същите с оглед на правната и фактическа сложност на делото. Моли на основание разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, съдът да присъди минимален размер на разноските, заплатени за адвокатски хонорар, при условие, че ищецът докаже заплащането им /в това отношение т.1 от Тълкувателно решение №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело №6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС/, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото.