Решение № 359 от 27.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 359 гр. Пловдив, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20245330106000 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от О. В. Й., ЕГН ********** срещу „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 110 ЗЗД, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сума в размер от 20 495,13 лева - претендирана от ответника по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***/*** г., сключен между страните, поради погасяване по давност на вземането.

Ищецът твърди, че на *** г. е сключил с банката ответник договор за кредит овърдрафт по разплащателна сметка № ***, като срокът за ползване на овърдрафта бил 17.05.2010 г. Поддържа, че при извършена на 12.03.2024 г. справка в ЦКР при БРБ се установило, че е налице вписване на кредита като действащ. При направено запитване банката отговорила, че действието на договора било автоматично продължавано след крайната му дата, по силата на общите условия към договора, поради което към 20.03.2024 г. общото задължение на ищеца което не било изплатено, възлизало на 20495,13 лв. Ищецът поддържа, че след датата на първоначално уговорения срок 17.05.2010 г. ответникът не бил предприемал никакви действия за принудително събиране на суми по кредита, които да доведат до прекъсване на давността, въпреки че той не бил заплащал суми по него. Липсвали образувани за това вземане изпълнителни дела, което било установено чрез справка в системата на частните съдебни изпълнители. Вземанията по договора за кредит се погасявали с петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която била изтекла считано от 17.05.2010 г. до датата на подаване на исковата молба. Предвид това иска да бъде установено по отношение на ответника, че не дължи сумата 20 495,13 лв. включваща главница, лихви и годишна такса за поддържане на кредитната карта по договор за кредит овърдрафт по разплащателна сметка № ***/*** г., поради погасяването и по давност.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска 1 по основателност. Ответникът не отрича сключването на договора, но твърди, че неговото действие автоматично е било подновявано, доколкото ищецът не бил извършвал изявление за прекратяване на договора съгласно чл. 36, ал.1 от общите условия към него. Банката също не се била възползвала от това си право, нито от правото да обяви вземанията по кредита за предсрочно изискуеми. Предвид това за ответника било налице задължение да погасява усвоените кредитни лимити на уговорения падежа, чрез минимални месечни погасителни вноски, като само за тях настъпвала ежемесечно изискуемост. Тъй като кредитополучателят имал право, но не и задължение да внесе цялата дължима сума по овърдрафта и можел да се възползва от това си право по всяко време на срока на договора, а договорът бил действаща, вземането на кредитора не било изискуемо е не бил настъпил падежът му по чл.114 ЗЗД. Ето защо счита, че вземането по него не е погасено по давност. Освен това ответникът възразява, че към датата на предявяване на иска не титуляр на вземането, тъй като то било прехвърлено с договор за цесия от *** г. на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Първа инвестиционна банка” АД като кредитор и ищецът О. В. Й. като кредитополучател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***/*** г. По силата на цитирания договор, на ищеца е предоставен кредитен лимит от 3000 лева, който се усвоява чрез използване на издадената му кредитна карата (т 1. от договора). На ответника са му известни общите условия, приложими към правоотношението, като екземпляр от тях му е надлежно предаден при сключване на договора (т. 11 от същия). Уговорен бил срок за ползване на лимита до 17.05.2010 г., като същият се подновявал автоматично при условия и ред, предвидени в Общите условия.

Приет е по делото договор за продажба и прехвърляне на вземания от *** г., сключен между „Първа инвестиционна банка” АД и „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, както и приложението към него.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Съдът не споделя възражението на ответника, че към дата на предявяване на иска не е титуляр на вземането, тъй като то било прехвърлено с договор за цесия от *** г. на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал надлежни писмени доказателства за - прехвърляне именно на вземания по процесния договор за кредит с приложение № 1 към договора за цесия от *** г. Не се приложени по делото пълномощно за уведомяване, както и уведомление до длъжника за прехвърлянето на вземането /от цедента или от цесионера при наличие на упълномощаване за това от цедента/. Отделно от гореизложеното съдът счита, че чрез договора за цесия се прехвърля единствено вземането от първоначалния кредитор /цедент/ към новия кредитор /цесионер/, без обаче да се променят страните по съответния договор, сключен с длъжника. Предвид това и доколкото длъжникът не участва по договора за цесия, то той не се лишава от правата и възраженията, които има спрямо първоначалния кредитор /цедент/. Предвид това, цесията не лишава длъжника от правото му да насочи иск за установяване на недължимост на вземането по кредитното правоотношение спрямо първоначалния кредитор /в т.с. Решение № 127 от 30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о., ТК.

Не се спори, а и от представените по делото материали се установява, че е налице сключен договор за кредит- овърдрафт, с кредитен лимит от 3000 лева, по 2 силата на който, на ответника е предадена кредитна карта “***”. Не се твърди, а и не се установява длъжникът да е осъществявал погашения на вземанията по процесния договор. Горепосочените обстоятелства са от значение, доколкото с исковата молба е релевирано изрично възражение за недължимост на процесната претенция поради погасяването й по давност. По своята правна същност, давността представлява период от време, свързан с бездействие на кредитора. След изтичането на период от пет години ( приложима давност за главницата в процесния случай), кредиторовата пасивност рефлектира върху вземането и същото от притезание се трансформира в естествено право (тоест, губи се възможността да бъде събрано по принудителен ред).

Съобразно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Предвид това, за да се прецени дали процесните вземания са погасени по давност, то следва да се дефинира моментът, в който за тях е настъпила изискуемостта.

Съдът не споделя съображенията на ответника, изложени в отговора на исковата молба, че действието на договора за кредит се подновява автоматично, при условие, че нито една от страните не е уведомила другата за прекратяване на договора. Отразеното в т. 3 от сключения между страните Договор за издаване на кредитна карта от *** г. е в противен смисъл- посочено e, че кредитната карта по договора се издава със срок на валидност до 17.05.2010 г., който срок е и краен за погасяване на предоставения овърдрафт, освен ако договорът не бъде продължен. Тоест, страните са обвързали срока на валидност на издадената кредитна карта (17.05.2010 г.) с настъпването на падежа на всички вземания по договора за кредит.

Съобразно уговореното между страните в чл. 1.1, б. ”з” от Общите условия по договора за кредит, падеж е датата до която титулярът е длъжен да погаси изцяло задълженията си по сметката или не по-малко от минималната погасителна вноска, като за дата на падежа се счита всяко 5-то число от месеца. Този принцип за настъпването на изискуемостта 5-дни след просрочване на всяко едно плащане по овърдрафта е потвърдено и в чл. 24 от ОУ, който предвижда след този срок да се блокират всички издадени към сметката карти и в чл. 25 ОУ, който предвижда след този срок да може да се обяви целия ползван овърдрафт за изискуем. Тълкувайки съдържанието на горепосочените клаузи от общите условия, съдът намира, че изискуемостта на вземанията по процесния договор е настъпил най-късно пет дни след 17.05.2010 г., или на 22.05.2010 г. (неработен ден), или на 24.05.2010 г. (работен ден).

Именно от тази дата следва да се отброява и петгодишният период за погасяване по давност на вземането за главницата. Същият е изтекъл на 24.05.2015 г., като до посочения момент не сe установи по делото да са осъществявани действия, които биха прекъснали или спрели изтичането на давността. Тоест, главното вземане по процесния договор за кредит е погасено по давност. Следва да се посочи, че предвидената възможност за автоматично продължаване на срока за ползване на кредитния лимит по чл. 36.1 от ОУ на банката, не попада в нито една хипотеза на чл. 115 или чл. 116 ЗЗД и не води ди спиране или прекъсване на течението на погасителната давност.

Следва да се посочи и че доколкото падежът на вземането за главница по последното усвояване на сума по договора е настъпил на 24.05.2015 г., то безпредметно е да се коментира и дали кредиторът е обявил предсрочна изискуемост в един последващ момент. Същото действие е без правно значение, след като падежът на вземането е настъпил в един по- ранен период. Приемането на противното, на практика би означавало да се предостави възможност на кредитора едностранно да удължава периода на погасителна давност на вземането, като „обявява” предсрочна изискуемост дълго след изтичането й.

Съобразно нормата на чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Предвид гореизложеното и доколкото се установява, че кредиторовото вземане за главницата е погасено по давност, то същото се отнася и за акцесорните 3 вземания.

Предвид гореизложеното, то предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сума в размер от 20 495,13 лева претендирана от ответника по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***/*** г., следва да бъде уважен изцяло.

Дори и да не се споделят горните мотиви, то следва да се посочи, че възникналото с банката правоотношение е с потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, поради което съдът е длъжен да следи за наличието на неравноправни клаузи.

Съдът намира, че разпоредбата на чл. 36.1 от Общите условия за автоматично продължаване на срока на договора, без регламентирането на никакво друго условие за настъпване на това обстоятелство /напр. точно изпълнение на задълженията, изрично искане, одобрение или друго/, е неравноправна, защото не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съгласно чл. 143 ЗЗП /в редакция към дата на възникването на правоотношението/. Клаузата предвижда прекратяване на договора само с изявление, извършено дълъг период от време преди фактическото изтичане на срока и не позволява на длъжника да прецени икономическите условия от своето поведение. Така уговорена, клаузата позволява безконтролно продължаване на правоотношението във времето и превръща договора в безсрочен, защото реално освобождава кредитора от задължението му да следи за изпълнението. Подобна уговорка е в противоречие с императивните изисквания на чл. 430, ал. 1 ТЗ, а именно банката да отпусне на заемателя паричната сума при уговорени условия и срок.