Решение № 13591 от 09.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13591 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело № 20231110112573 по описа за 2023 година

Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ООД чрез процесуалния си представител юрк. Нели Атанасова /л. 5/ твърди, че на 24.06.2016 г. е бил сключен договор за потребителски кредит № 7000142468, по силата на който „Ти би ай банк“ ЕАД е предоставило на Е. В. Ш. сумата от 3800 лв. Общата сума, която следвало ответникът да върне, била в размер на 5277,34 лева, като договорната лихва била 27,09 %.

Кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита на равни месечни погасителни вноски до 25.06.2019 г., всяка в размер на 215,70 лева, без последната вноска, която била изравнителна в размер на 215,71 лв. Между ищеца и „Ти би ай банк“ ЕАД на 31.08.2018г. бил сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения, индивидуализирани в Приложение № 1 от 21.07.2020 г. Поддържа, че на ответницата е било изпратено писмо с уведомление за извършената цесия от 29.07.2020 г., което се върнало в цялост като неполучено. Посочва, че с приложено към исковата молба копие от уведомлението, ответницата следва да се счита уведомена за извършената цесия с получаване на препис от исковата молба. Обосновава, че е легитимиран да предяви настоящите искове по подробно изложени в исковата молба съображения. В тази връзка моли съда да бъде признато за установено, че ответницата му дължи сумата от 4553,81 лева – неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 7000142468, сумата 1701,43 лева – възнаградителна лихва за периода 25.02.2017 г. – 26.04.2017 г., както и лихва за забава върху непогасената главница в размер на 155,94 лева за периода от 25.02.2017г. до 11.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 68998/2017 г. по описа на СРС, 57 състав. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131, ал 1 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника, чрез процесуалния му представител адв. Н. И., с който се навеждат доводи за недопустимост и неоснователност на заявените претенции. Счита същите за неоснователни, като твърди, че процесният договор за кредит е недействителен, тъй като бил сключен в нарушение на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Сочи, че на ответника не била предоставена по пълен и разбираем начин необходимата на потребителя за сключване на договора преддоговорна информация. Поддържа, че не е спазена разпоредбата на чл. 10 ал. 1 ЗПК договорът да е съставен по ясен и разбираем начин и да е спазен изискуемият шрифт.

Твърди да са нарушени и правилата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, за което излага подробни съображения. Сочи нищожност на клаузата, предвиждаща еднократна такса за оценка на риска. Излага подробни съображения и за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, като поддържа, че размерът на същата протИ.речи на добрите нрави. Счита, че задължението за сключването на договор за застраховка не е индивидуално уговорено. Не се оспорва, че ответницата е усвоила сума в размер на 3500 лева. Въвежда възражение за давност. По така изложените доводи счита, че целият договор за кредит е недействителен, поради което моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира направените в настоящото и заповедното производство разноски.

Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

По допустимостта:

Настоящия съдебен състав поддържа виждането, че така предявения иск се явява недопустим. Така също съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 1 от 01.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3228/2015 г., II т. о., ТК: „По въпроса за процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК в случаите на настъпило универсално или частно правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение, и кои са легитимираните страни в производството, в т.10б от ТР№ 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК е прието, че при частно правоприемство на страната на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, легитимиран да предяви иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е и цесионерът при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК - това е общият принцип. Съгласно т. 4г от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК в хипотезата на чл. 417, т. 2 ГПК, при която възможността за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от сметка произтича от особеното качество на кредитора (банка, държавно учреждение, община), то и неговият правоприемник - универсален или частен - трябва да притежава същото качество, за да получи заповед за незабавно изпълнение въз основа на издадения в полза на праводателя му документ; противното би означавало да се заобиколи закона чрез издаване на заповеди за незабавно изпълнение в полза на субекти извън изрично посочените в него, за които законодателят е предвидил този облекчен ред за събиране на вземанията им. Тъй като 2 производството по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство и в него се проверява възникнало ли е изпълнителното основание, когато вземането произтича от банкова сделка, за която т. 4г от посоченото ТР изисква специално качество на кредитора към момента на подаване на заявлението, това ограничение за специалното качество на кредитора следва да се приложи и в исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, когато заявителят е цедирал вземането си преди стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение и издадения изпълнителен лист.

Поради това отговорът на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е: когато заповедта за изпълнение е издадена на банка на основание чл. 417, т. 2 ГПК, при частно правоприемство на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, цесионерът, който няма качество банка, не е легитимиран да предяви иска за установяване на вземането по реда чл. 422, ал. 1 ГПК.“ В случая се намираме в горепосочената хипотеза на частно правоприемство на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, цесионерът по който не притежава качеството банка. Поради това настоящият съдебен състав счита, че ищецът не е бил легитимиран да предяви иска за установяване на вземането по реда чл. 422, ал. 1 ГПК.

Въпреки горното определението, с което съдът е върнал исковата молба, е било отменено с Определение № 7215/13.06.2023г. по ч.гр.д. № 6440/2023г. по описа на СГС.

Съгласно чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд. Ето защо настоящият съдебен състав, въпреки становището си по допустимостта, се счита обвързан от указанията на горестоящия съд, поради което ще разгледа делото по същество.

По основателността:

Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени за разпореждане.

3

В настоящият случай е представен писмен договор за потребителски кредит № 7000142468 от 24.06.2016г., сключен между Е. В. Ш. в качеството му на кредитополучател и „Ти би ай банк“ ЕАД в качеството на кредитор, по който е уговорено предоставянето на сумата от 3800 лв. Общата сума, която следва ответникът да върне, е в размер на 5277,34 лева, като договорната лихва е 27,09% и ГПР 42,37% Кредитополучателят се задължава да върне сумата по кредита на равни месечни погасителни вноски до 25.06.2019 г., всяка в размер на 215,70 лева, без последната вноска, която е изравнителна в размер на 215,71 лв.

Между ищеца „Агенция за събиране на вземания” ООД и „Ти би ай банк“ ЕАД на 31.08.2018г. бил сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения, индивидуализирани в Приложение № 1 от 21.07.2020 г.

В чл. 7.2.1 от условията по договора е предвидено, че средствата по кредита се превеждат от кредитора в срок до три работни дни по сметка на потребителя, открита в „Ти би ай банк“ ЕАД, като кредитът се счита за усвоен от потребителя в деня, в който кредитните средства постъпят по посочената му банкова сметка. С отговора на исковата молба е признато усвояването на сумата в размер на 3500 лв., същото се установява от приложено нареждане-разписка/л.61/. Няма данни по делото, от които да се изведе усвояването на пълния размер на главницата от 3800 лв. По тези съображения съдът намира, че е налице реалното предаване на сумата единствено в размер от 3500 лв.

Представеният частен диспозитивен документ - договор за заем е подписан от страните, липсва оспорване и проведено доказване на неговата неавтентичност, поради което и обвързва страните от направените от тях насрещни волеизявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за паричен заем /потребителски кредит/, но до размера на предаденото, а именно 3500 лв.главница.

Правоотношенията между страните по спора се уреждат от норми от императивен порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/.

Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен неправилно, тъй като към него не са били включени такса за оценка на риска и застрахователи премии.

4

В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 42,37% не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в процесния договор е видно, че освен заплащането на 27,09% възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането на такса за оценка на риска – 565,43 лв., както и на застрахователни премии по застраховка „Комбо ЖИ.т“ – 451,44 лв. и „Комбо Безработица“ – 460,47 лв., при което се получава обща сума за плащане от 5277,34 лв. При това положение реално размерът на ГПР е 70,00 %, според заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, който надвишава петкратния размер на законната лихва.

Уговорена е т.нар. „такса за оценка на риска“ в размер на 565,43 лв. От условията на договора не става ясно каква услуга се предоставя в замяна на заплащането на тази такса. С оглед формулировката може да се предположи, че същата се отнася до проверка/оценка на кредитоспособността на заемополучателя. Такава уговорка, обаче, би била нищожна поради протИ.речие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.