Решение № 303 от 31.07.2026, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 303 гр. П., 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20261230100251 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 422 ГПК.

Образувано е във връзка с искова молба, подадена от „Кр. И.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Л. р.” № *, ет. *, офис *, ЕИК **********, против П. И. К., с адрес в с. Р., общ. П., ул. „М.“ № **, ЕГН **********.

Ищецът твърди, че между него (като кредитодател) и ответницата (като кредитополучател) е бил сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ с № ДЗ014100 от 05.09.2025 г. Поддържа, че в рамките на така възникналото облигационно отношение е предоставил на ответницата паричен кредит от 800 лв. (409,03 евро), който е бил изцяло усвоен. Пояснява, че кредитният дълг е трябвало да бъде изплащан чрез месечни вноски, разписани в нарочен погасителен план, с краен падеж до 05.09.2026 г. Изтъква, че ответницата е допуснала забава, просрочвайки погасителни вноски, като е заплатила единствено сумата от 48,06 евро. Заявява, че по тази причина е била обявена предсрочната изискуемост на кредита, поради което понастоящем задълженията по него възлизат на 361 евро – неплатен остатък от главницата.

Уточнява, че визираното вземане попада в обхвата на заповед по чл. 410 ГПК, срещу която ответницата е депозирала възражение. Иска дължимостта на вземането да бъде призната, ведно със законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 26.01.2026 г., до погасяването. Претендира и съдебни разноски.

1

Ответницата оспорва ищцовата претенция и настоява за нейното отхвърляне, както и за присъждане на съдебно-деловодни разходи. Излага доводи, че: кредитният договор е недействителен по чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК; клаузите на кредитната сделка, уреждащи възнаградителната лихва и неустойката, противоречат на добрите нрави, което водило до нищожност на цялата сделка; при преценката за основателността на иска е нужно да се отчете и доброволно платеното по кредита, което е необходимо да бъде прихванато от главницата.

Съдът приема следното:

1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):

Предмет на разглеждане е установителен иск по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК.

Претендираното вземане е включено в обсега на Заповедта за изпълнение по чл.

410 ГПК с № 212/26.01.2026 г., издадена по ел. ч. гр. д. № 263/26 г. на Районен съд – гр. Б. (материалите от което са приобщени към сегашното дело и са достъпни в ЕИСС).

Ответницата (като длъжник) е възразила срещу цитираната заповед, при условията на чл. 414 ГПК, поради което ищецът (като заявител в заповедната процедура) е предявил сегашната установителна искова претенция относно съществуването в нейната правна сфера на оспореното вземане.

Уважаването на иска, поставен за решаване, е детерминирано от кумулативното наличие на четири предпоставки: 1/ валидно облигационно правоотношение, създадено между ищеца и ответницата по силата на твърдения договор за кредит, по който ищецът има качеството на кредитодател, а ответницата – на кредитополучател;

2/ реално предоставяне на кредитната сума от кредитодателя в полза на кредитополучателя; 3/ настъпване на падежа за нейното връщане и 4/ непогасяване на това задължение.

Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ищеца да установи положителните условия за основателността на исковата претенция, а на ответницата – погасяването на задължението.

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на процесния договор помежду им, както и за погасяването по него на сумата от 48,06 евро, изплатена от ищцата в полза на ответното дружество (с платежна разписка от 30.10.2025 г., която е приобщена към доказателствения материал).

От съдържанието на договора за кредит и на общите му условия, които са приети като писмени доказателства, се изясняват и базисните параметри на кредитното отношение, а именно:

2

- главница (кредитна сума) – 800 лв. (409,03 евро);

- договорна лихва – 288 лв. (147,25 евро);

- неустойка – 576 лв. (294,50 евро), дължими при непредоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция;

- годишен процент на разходите – 49,70 %;

- годишен лихвен процент – 36 %;

- срок – 12 месеца;

- погасяване – чрез месечни погасителни вноски, разписани в нарочен погасителен план, инкорпориран в самия договор;

- финален падеж – 05.09.2026 г.;

- формиране на годишния процент на разходите – „При изчисляване на посочения годишен процент на разходите са взети предвид следните допускания по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: Началната дата за изчисляване на годишния процент на разходите е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна. Допуска се, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват всички свои задължения в съответствие с условията и сроковете по договора.“.

Съобразно приложената към исковата молба и неоспорена от ответницата платежна разписка от 05.09.2025 г., ищцовото дружество е изплатило в полза на ответницата цялата кредитна сума.

Според представената с исковата молба разпечатка от електронно съобщение, изпратено от ищеца до ответницата и неоспорено от същата, кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, считано от 08.01.2026 г.

В този контекст централният дискусионен проблем, от който е детерминиран изходът от съдебния спор, поставен за решаване, е дали кредитната сделка е недействителна по чл. 22 ЗПК.

Сключеният между страните по делото договор разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.). Ответницата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно, при сключването на договора за кредит, ищецът е действал в качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ответницата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.

Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за 3 потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина, определен в Приложение № 1 към закона. Касае се за ясна императивна разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за действителност на договорите за потребителски кредит. В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).

Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за потребителски кредит само на цифрово изражение на годишния процент на разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо е нужно в потребителската кредитна сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, включени в годишния процент на разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр.

Кюстендил, Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр.

Разград, Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр.

Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на ВКС).

На фона на казаното дотук се налага констатацията, че договорът за кредит, от който произтича ищцовата претенция, не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин, по който е била получена крайната му величина. Вместо това са изложени съвсем общи формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.

Както беше изяснено, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат за последица недействителността на потребителския кредитен договор по чл. 22 ЗПК. Когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен по този ред, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва 4 или други разходи по него (чл. 23 ЗПК).

Обсъжданата недействителност, както и механизмът за уреждане на последиците й, са специални спрямо общата уредба на същите материалноправни институти в ЗЗД. По тази причина, при установяване на недействителност по чл. 22 ЗПК в исковото производство, съдът следва да признае с решението си дължимата главница по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, като не е нужно нейното връщане да се извършва в отделна съдебна процедура по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (вж. Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/20 г., I т. о. на ВКС и Решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/22 г., I т. о. на ВКС).

Тъй като в хипотезата на чл. 23 ЗПК задължението на длъжника да върне чистата стойност на кредита представлява законова последица от недействителността на договора, настъпването на предсрочна изискуемост или на падежа по погасителния план е ирелевантно, като чистата стойност на кредита, подлежаща на връщане, се формира след отчитане на получената кредитна сума и приспадане от нея на реално платеното по недействителния договор в полза на кредитора, включително за лихви и/или други разходи (вж. Решение № 116/29.04.2026 г. по т. д. № 1921/25 г., I т. о. на ВКС).

В настоящия казус невърнатата чиста стойност от кредита е 360,97 евро и се получава като разлика между реално усвоената му величина (409,03 евро) и извършеното доброволно погасяване (48,06 евро).

Върху сумата, приета за дължима, не трябва да бъде присъждана поисканата законна лихва. Регламентът на чл. 23 ЗПК има за цел да транспонира в националното българско законодателство изискванията на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, според които държавите-членки на Европейския съюз установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, а самите санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Макар изборът на конкретните санкции да е в прерогативите на държавите-членки, мерките, предвидените в тази връзка, трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи (вж. съображение 47 от преамбюла на цитираната директива). Ако в случая кредиторът по договора беше изпълнил изискването за надлежно отразяване на компонентите и на начина на формиране на годишния процент на разходите, то би се дължала уговорената възнаградителна лихва, определена на основата на един немалък лихвен процент. Ако при приложението на чл. 23 ЗПК върху неиздължената чиста стойност на кредита се присъди и поисканата законна лихва за забава, чието начисляване ще е до окончателното изплащане на вземането, санкцията, наложена поради неизпълнение на изискванията на ЗПК при сключване на потребителския кредитен договор, няма да има реално възпиращ ефект, за да мотивира занапред спазването на Директива 2008/48/ЕО 5 и на националното законодателство, което я транспонира. Същевременно присъждането на законна лихва върху чистата стойност на кредита допълнително ще влоши положението на потребителя, което пък ще е в отклонение и от целта да бъде постигнато високо ниво на защита на правата на потребителите (вж. съображение 9 от преамбюла на обсъжданата директива).