Определение № 2140 от 25.10.2022, Административен съд - Стара Загора

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2140

25.10.2022 г., гр. Стара Загора

В И

М Е Т

О Н А

Н А Р

О Д А

Административен съд Стара Загора, трети касационен състав, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАБАКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

1.КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВA

2.ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА при секретаря и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА ч.к.а.д. №659 по описа на съда за 2022г.

Производството е по реда на чл.229 и сл. от АПК.

Образувано е по частна жалба на лишеният от свобода И.Г.П., чрез адв. С.П. от АК Стара Загора, против Определение №531/11.08.2022г., постановено по а.д. № 548/2022г., с което е оставена без разглеждане като недопустимо искането на П., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Стара Загора основано на чл.276, ал.1 от ЗИНЗС за незабавно разпореждане прекратяване на незаконосъобразни действия и бездействия, изразяващи се в неоснователно и необосновано изземване и задържане на разрешени лични вещи – малогабаритен телевизионен апарат и радиоапарат и разпореждане на тяхното незабавно връщане на лишения от свобода и производството било прекратено.

В частната жалба се сочи, че определението било неправилно и незаконосъобразно. Искането до съда било основано на чл.276, ал.1 от ЗИНЗС и конкретно да се прекрати незабавно действието и бездействието, изразяващо се в неоснователно и необосновано изземване и задържане на разрешените лични вещи – малогабаритен телевизионен апарат и радио, ведно с разпореждане на тяхното незабавно връщане на лишения от свобода. Съдът постановил своето определение, в което приел, че за да било допустимо искане, основано на чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, то следвало то да било насочено срещу фактическо действие, което да било такова, нарушаващо забраната по чл.3 от ЗИНЗС. Съдът приел, че в конкретния случай жалбоподателят не сочил такива фактически действия, а жалбата му била свързана с правото на собственост върху движимите вещи и допустимите ограничения върху него. По тези доводи, Съдът приел искането да недопустимо.

Този извод бил неправилен, защото К. изрично навеждал доводи за нарушения на чл.3 от ЗИНЗС.

Сочел, че в резултат на изземването на вещите и невъзможността да ги транспортира до затвора в град Стара Загора били ограничени правата му. Не можел да гледа телевизия, а в затвора в град Стара Загора нямало такава, не можел да слуша радио, което било негово основно право, като изтърпяващ наказание. Това го лишило от връзка с външния свят, от информация за новини и външни събития, което било възприето от лицето като поставянето му в изолация, като форма на психологическо изтезание и нечовешко отношение. Това водело до културно-социалната му деградация и създавала предпоставка за застрашаване на психичното му здраве. Действията на затворническата администрация макар първоначално да изглеждали законосъобразни, като извършени в съответствие с нормативни постановки, то като краен резултат водели до нарушение на основните права на жалбоподателя, гарантирани в закон.

Като не обсъдил доводите на частния касатор, а постановил оставяне на жалбата му като недопустима и прекратил производството, съдът го лишил от правосъдие. Така Съдът изместил предмета на делото, приемайки, че се касаело за спор за собственост. Касаело се обаче точно до нарушения по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, за това следвало определението да се отмени и да се уважи жалбата.

Допълнително по делото е подадена жалба от 15.08.2022г. саморъчно написана от самия частен жалбоподател, в която същият сочи, че неправилно съдът приел, че не се касаело за действия/бездействия, като напротив именно такива били извършени от администрацията на ГДИН. Първо на 25.07.2022г. ГДИН при затвора в град Бургас му иззело собствените радио и телевизор /действие/, а второ същата администрация, планирайки преместването му в затвора в град Стара Загора /бездействие/ не планирала и преместването не тези вещи, чрез които щял да упражнява правата си.

Така преднамерено са нарушавали тези му права. Въз основа на това претендира и отмяна на определението.

По делото и в срок е постъпил писмен отговор от процесуален представител на Началника на затвора в град Бургас, с представеното по делото пълномощно /л. 33 от дело № 548/2022/г./, в който се претендира неоснователност на частната жалба. Поддържали се изцяло доводите на съда. Сочи, че предпоставка за защитата по част шеста от ЗИНЗС била не само наличието на незаконосъобразно действие/бездействие на административния орган, но и същото да касаело условията на изтърпяване на наказанието, посочени в ал.1 на чл.3 от ЗИНЗС. Депозираното от П. искане не се отнасяло да бездействие, касаещо неблагоприятни условия на изтърпяване на наложеното му наказание., т.е. било извън приложното поле на чл.3 от закона, което правело охраната по този ред неприложима.

На следващо място сочи, че допустимостта на иска по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС била обусловена от наличието на конкретни фактически действия или бездействия на органите по изпълнение на наказанието, а видно било от петитума на искането на П., то било със съдържание да се задължи администрацията да извърши правни действия. Изпращането на вещи при преместване, изземването на вещи при извършен обиск/претърсване била нормативно уредена дейност на затворническата администрация и тя не се вмествала по никакъв начин в понятията за жестоко, нечовешко или унизително отношение. Твърденията на П., че от извършване на тези действия от органите по изпълнение на наказанието било допуснато нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, били твърдения за евентуално нарушени права, като пътят за защитата им не бил по реда на чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, а това обуславяло и наличието на правен интерес от търсената защита.

Допълнително се аргументира, че конвоирането при преместване на затворник от един затвор в друг затвор било със средства и от състав на служители от ГД „Охрана“, която била самостоятелно ЮЛ, различно от ГДИН. Процесните вещи били задържани, поради изричната нормативна забрана те да бъдат в багажа на конвоираното лице. В този смисъл, не било в правомощията на Началника на затвора в град Бургас да разпореждал на служителите на ГД „Охрана“ да конвоират осъденото лице с багаж в противоречие с нормативните постановки, както и да транспортират само багаж на осъденото лице от едно МЛС в друг. Не на последно място сочи, че съгласно ЗИНЗС /чл.32, ал.2/ при преместване на един ЛС в друго заведение, вещите му можело да бъдат изпратени по негово искане и сметка на новото място или на негови близки, като затворът в град Бургас не е отказвал такова. Заключава се, че дори и да било налице ограниченост в информираността на П., то това не се дължало на незаконосъобразни действия или бездействия на органите по изпълнение на наказанията.

За да постанови процесното определение, състав на Административен съд Стара Загора приел, че бил сезиран с искане по реда на чл.276 и сл. от ЗИНЗС от лишения от свобода П. да се разпореди на орган по изпълнението на наказанията в лицето на Началника на Затвора в град Бургас и на ГД“Охрана“ към

Министерство на правосъдието незабавно прекратяване на незаконосъобразни действия и бездействия, изразяващи се в неоснователно и необосновано изземване и задържане на разрешени лични вещи – малогабаритен телевизионен апарат и радиоапарат, както и да разпореди тяхното незабавно връщане, с оглед изразен отказ от длъжностните лица да ги транспортират от Затвора в Бургас в Затвора в град Стара Загора.

От фактическа страна, първоинстанционният съдебен състав приел, че на 25.07.2022г. непосредствено преди конвоиране на П. ***, служители от надзорно-охранителния състав извършили обиск и иззели въпросните вещи, като не разрешили на лишения от свобода да ги вземе със себе си при напускането на затвора. От представени от началника на Затвора в Бургас писмени доказателства се установило, че на горепосочената дата л.св. П. следвало да бъде конвоиран от затвора в

Бургас в затвора в Стара Загора, като при подготовката му за това била извършена проверка на личните му вещи, при която били установени един брой телевизор и един брой радиоапарат, като тези вещи били иззети от служителите на затвора в Бургас и били предадени за съхранение във вещевия склад, за което бил издаден и писмено доказателство – протокол №9068.

При тези факти, съдът от правна страна извел извод за недопустимост на искането, основано на чл.276 от ЗИНЗС. Mриел e, че за да се предизвикала разпоредената с правната норма на чл. 276, ал.

1, т. 1 от ЗИНЗС последица - прекратяване на фактически действия и бездействия, било необходимо същите да представлявали нарушение на забраната по чл.

3 от ЗИНЗС, според която и в относимата редакция от ДВ, бр. 13 от 2017 г., осъдените и задържаните под стража не можели да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, като според ал. 2 от същата, за нарушение на ал.

1 се смятало и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които да уронвали човешкото достойнство или да пораждали чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Съдът въз основа на това приел, че за да било допустимо едно искане по чл.276, ал. 1 от

ЗИНЗС, то трябвало да било насочено срещу фактическо действие, а не срещу правно такова, обективиращо властническо волеизявление на административен орган и оттам представляващо индивидуален административен акт по см. на чл. 21, ал.

1 от АПК, респективно действие по изпълнение на административен акт или на закона.

Допустимостта на искането по чл. 276, ал.

1 от ЗИНЗС била обусловена и от това твърдяното фактическо действие да било такова, което да нарушавало забраната по чл. 3 от ЗИНЗС за прилагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение или поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, т. е. защитата по този ред била само срещу фактически действия и то такива в обхвата на чл. 3 от ЗИНЗС. Първоинстанционният съдебен състав приел въз основа на установените по делото факти, че в отправеното от лишения от свобода П. искане не били изложени никакви твърдения, че при извършване на претърсването и обиска на 25.07.2022 г. спрямо него били извършени действия по смисъла на чл. 3 от

ЗИНЗС, във връзка с чл. 93 от същия закон. На второ място приел, че изземването на вещи от осъдени лица от администрацията на затвора, не можело да се определи като умишлено деяние по см. на чл. 3 от

ЗИНЗС, тъй като се касаело за упражняване на предвидено в закона правомощие. Съдът посочил, че съгласно чл. 122, ал.

1 от ЗИНЗС, Министърът на правосъдието утвърждава списък на разрешените вещи и предмети, които осъдените и задържаните по реда на НПК лица, настанени в затворите, поправителните домове и затворническите общежития, могат да държат при себе си и да ползват, според ал. 2, първо изречение от същата разпоредба, предметите и парите, държането на които не било разрешено, или не било установено чия собственост били, се изземвали.

По смисъла на чл. 122, ал.

2 от ЗИНЗС собствеността им се отнемала в полза на Фонд "Затворно дело" със заповед на началника на затвора, която подлежала на обжалване.

Съдът още приел от друга страна, че съгласно чл. 24, ал. 6 от

Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойна дейност от служителите на ГД „Охрана“, утвърдени със заповед

№ЛС-04-1228 от 14.07.2017 г. на

Министъра на правосъдието, на основание чл.

5, т. 6 от Устройствения правилник на Министерство на правосъдието и чл. 8, ал.

1 и ал. 2, т. 11 от Правилника за устройството и дейността на ГД „Охрана“ във връзка с чл.

34 от „Наредба

№1 от 30.01.2003 г. за структурата, организацията и дейността на охраната на органите на съдебната власт“, била предвидена забрана в багажа на конвоирано лице да се съдържат електроника и информационни технологии. Съгласно ал. 8 на чл. 24 от правилата, когато в конвоираното лице или в багажа му се установили наличието на вещи или предмети извън разрешените за притежание в местата за лишаване от свобода, същите се изземвали с протокол за претърсване, обиск и изземване. Съдът заключил, че във всички случаи действията по претърсване, обиск и изземване на вещи, чието притежание, ползване и пренасяне било забранено от закона или от компетентен административен орган, както и отнемането на собствеността им, били нормативно регламентирани и намирали своето обективиране в съответен акт, подлежащ на контрол за законосъобразност. В този смисъл посочените действия се явявали правни такива, следващи се по силата на самия закон и следователно не представлявали умишлени деяния по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС.