Решение № 115 от 12.10.2026, Районен съд - Девин

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. Девин, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Илияна Р. Ферева - Зелева при участието на секретаря Диана Ал. Стоева като разгледа докладваното от Илияна Р. Ферева - Зелева Гражданско дело № 20265410100130 по описа за 2026 година

Производството е образувано по предявен иск на основание чл.26, ал.1, предл. I, II и III ЗЗД, във връзка с чл.22, чл.11 и чл.19 ЗПК от К. К. К., с ЕГН **********, чрез процесуален представител пълномощник адв. С. А. Н., вписана в САК, със съдебен адрес: гр. С., ул. А. Ш. ** против „К.“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. С., бул. Ц. ш. № ***Е, ет. *, представлявано от управителя Н. П. П., чрез пълномощник АД „Н., У. и М.“, чрез адв. Х. М. – САК, съдебен адрес: гр. С., ул. О. П. №**, оф. *, за прогласяване недействителност - нищожност на Договор за потребителски кредит № 143*/05.12.2025г., сключен между К. К. К. и ответното дружество „К.“ ЕООД, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условия на евентуалност и ако съда приеме, че процесният Договор за потребителски кредит № 143* е действителен, да се прогласи нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него - на клаузата задължаваща ищеца да заплати неустойка при не осигуряване на гаранция по чл.18, ал.1, клаузата за фиксирана лихва в размер 46.00% и клаузата съдържаща ГПР.

В исковата молба ищецът поддържа, че на 05.12.2025г. между него и „К.“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № 143*/05.12.2025г., по който ответното дружество е поело задължението да предостави на ищеца - потребител по смисъла на 3ПK, парична сума в размер на 600.00 лева (306,78 евро), а ищеца се е задължил да върне заемната сума, заедно с възнаградителна лихва и други такси и разходи. Кредитът е със срок 12 месеца; годишен лихвен процент 46.00 %; без лихвен процент на ден; годишен процент на разходите 56.95 %; неустойка при неосигуряване на гаранция - 566,28 лева (289.53 евро); общ размер на плащанията (главница и лихва) 789,72 лева (403.78 евро); общ размер на цялата сума по правоотношението, ведно с неустойката при не осигуряване на гаранция 1 356.00лв. (693,32 евро).

1

Твърди, че ДПК е недействителен, по смисъла на ЗПК и ЗЗП, а ако съдът приеме, че Договорът за потребителски заем не е изцяло недействителен, то същият съдържа нищожни клаузи.

ДПК е финансова услуга, съгласно § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 н ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9.

Съгласно чл.7, ал.3 ГПК е уредено задължение за съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител.

ДПК е недействителен, поради нарушение на изискванията в чл.10, ал.1 ЗПК – текстът е изписан със шрифт по - малък от 12.

Чл.11, ал.1, т.9а ЗПК – не е посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. Посочен е размер на възнаградителната лихва 46,00%, ГПР е фиксиран на 56,95%, без яснота в разликата от 10,95% между ГПР и договорната лихва. В ГПP не е включена и неустойката при не осигуряване на гаранция по процесния договор в размер на 566,28 лева (289.53 евро), което при включване в същия и съобразяване на изтеглената сума, ищецът е получил главница в размер на 600.00 лева (306,78 евро), а е длъжен да върне възнаграждение в размер на 756.00 лв. или над 100,00 % възнаграждение за ответното дружество. Този процент на ГПР многократно надвишава позволеният по ЗПК максимален размер съгласно чл.19, ал.4 ЗПК нищожна клауза, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК.

Нарушена е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - посочена е само цифровата стойност на годишния лихвен процент, но и изчерпателно да се посочат всички разходи, които ищеца ще направи и които са отчетени при формирането на годишния процент на разходите, тъй като ищеца е икономически слабата страна по процеси и я договор и следва да бъде запознат и максимално информиран за разходите, които следва да направи във връзка с кредита.

Нарушена е императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, относно „размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В погасителния план липсва дори неустойката при не предоставяне на обезпечение, което е грубо нарушение и въвежда потребителя в заблуждение.

Налице е и свръх прекомерност на уговорена престация по договора във връзка с лихвата от 46.00%, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази и противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017г. на ВКС. III ГО; Решение № 252/ 21.03.2018г. по т.д. № 951/ 2017г. на ВКС, 11 ТО, постановени по реда на чл.290 Г ПК/.

В трайно установената практика на ВКС (Определение № 901 от 10.07.2015г. по гр.д. № 6295/2014г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 2

09.01.2009г. по гр.д. № 5093/2007г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004г. по гр.д. № 1106/2003г. на ВКС, 11 ГО) е възприето становището, че няма пречка страните по договора да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, но свободата на договаряне е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл.288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно (Тълк. решение № 1/ 2009г. по тьлк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСТК). В случая договорената между страните възнаградителна лихва е в размер 46.0% и надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.

ГПР по процесния договор е 56.95%, а фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 46,00%., като разликата меду двете стойности е в разрез и нарушение на императивните изисквания на т.12 от чл.11, ал.1 ЗПК, а именно - „планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи“ Процесният договор е в нарушение също и на чл.11, ал.1, т.20, 23 и 24 ЗПК. Същият не съдържа клаузи, относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на лен.

Не е спазена разпоредбата на чл.20, ал.1, т.20 ЗПК за уговаряне на лихвен процент на ден респективно ДПК изобщо не отговаря на законовото изискване за посочване на точно определен лихвен процент на ден.

Нищожна като подвеждаща е клаузата, в която е уговорен ГПР в размер на 56,95%. Независимо, че формално отговаря на изискванията на ЗПК, на практика ГПР е в размер, многократно надвишаващ допустимия 5кратен размер на законната лихва (при включване на неустойката размерът надвишава 100%, тъй като кредиторът - ответник не е включил в ГПР неустойката, която е дължима при не осигуряване на гаранция в срок до 2 дни от подписване на договора, която се явява условие за отпускане на кредита и представлява или скрита лихва, или такса за усвояване и управление на кредита. В този смисъл е и актуалната съдебна практика на СЕС - Решение на СЕС но дело С-714/22, постановено на 21.03.2024г..

Налице е накърняване на добрите нрави с разпоредбата на чл.18, ал.1 от Договора, предвиждаща задължение за „неустойка” в размер на 566,28 лева (289.53 евро), уговорена е при противоречие с чл.147, т.5 ЗЗП - задължава потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, прикрива действителната лихва и разходи по заема. Налице е противоречие с чл.33, ал.1 ЗПК във вр.чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.21, ал.1 ЗПК.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност 3 на Договор за потребителски кредит № 143*/05.12.2025г., сключен между ищеца К. К. К. и ответното дружество „К.“ ЕООД, с ЕИК ********* поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условия на евентуалност - да прогласи нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него, а именно - на клаузата задължаваща ищеца да заплати неустойка при не осигуряване на гаранция по чл.18, ал.1, клаузата за фиксирана лихва в размер 46.00% и клаузата, съдържаща ГПР. Претендира за присъждане на сторените разноски.

В срока по чл.131 ГПК от ответника е представен писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер.

Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. ДПК № 143* е съобразен с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). ГПР в размер на 56.95%, не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е договорен в нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК.

Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като е дължима едва след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, което изключва нейната дължимост към момента на сключване на договора. Ясно е посочен размер на ГЛП, фиксирана за целия срок и е посочена конкретната стойност на цената, която се задължава да плати по кредита.

Неустойката е уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора един или двама поръчители, които отговарят на посочените в договора условия. Към договора е налице и споразумение, в което допълнително, изчерпателно и детайлно са уговорени условията и предпоставките за плащането на неустойката, в срок 14 дни.

Клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл.147 ЗЗП. Отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса, кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.

Ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми. Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл.12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.

Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е задължил с тях.

Моли съда да отхвърли иска и да им присъди сторените в хода настоящото производство разноски от ответното дружество.

4

В съдебно заседание ищецът, чрез адв. С. Н., в писмено становище поддържа иска.

Ответникът „К.“ ЕООД, чрез адв. Х. М., в писмено становище оспорва иска. Оспорва с нарочно възражение предпоставките за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по представения договор за безплатна правна помощ, като твърди, че ищецът не е материално затруднено л и ц е . При условията на евентуалност поддържа възражение за тяхната прекомерност, като при определяне на размера, съдът да съобрази Решение на СЕС от 25 януари 2024 година по дело С-438/22, според което Наредба № 1/2004г. за адвокатските възнаграждения (ДВ, бр.14 от 2025 г.), нямат задължителен характер и обвързваща сила за клиента, адвоката и съда, а единствено могат да служат за ориентир. В Допълнителните разпоредби на „Наредба № 1/2004 г за адвокатските възнаграждения за адвокатска работа“ (ДВ, бр.14 от 2025 г.) са уредени и критериите, които следва да се съобразят във всеки конкретен случай при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. От значение са вида на спора, интереса, вида и количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.