Решение № 524 от 02.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 524 гр. София, 02.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20211100509372 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответника – Д. М. С., с ЕГН **********, чрез назначен особен представител адв.С. С., срещу решение №20126048 от 27.05.2021г., постановено по гр.дело №27301/2020г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав, в частта, в която е признато за установено по предявените от "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******, срещу Д. М. С., с ЕГН **********, обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3666.49 лв., представляваща задължение по договор за потребителски заем №PLUS13322193/10.05.2016г., от която 3554.49 лв. - предоставена в заем сума, и 112 лв. застрахователна премия, начислена в периода от 20.01.2017г. до 20.05.2017г., ведно със законната лихва от 25.09.2019г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 173.86 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.01.2017г. до 20.02.2017г., както и сумата от 942.07 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.02.2017г. до 03.09.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.

№54160/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав; както и в частта, в която е осъден Д. М. С., с ЕГН **********, да заплати на "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******, на правно основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 868.18 лв., направени разноски в исковото производство, сумата от 130.30 лв., направени разноски в заповедното производство. Във въззивната жалба са инвокирани доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на 1 материалния закон и при допуснати процесуални нарушение. Поддържа се, че неправилно първостепенният съд е оставил без уважение направени доказателствени искания относно оспорване подписа на ответника, положен върху процесния договор за потребителски кредит №PLUS-13322193/10.05.2016г., както и не е разгледал релевираното възражение за давност, като се сочи, че в случая ищецът претендира вземания по процесния договор за потребителски кредит, които представляват периодични плащания и като такива се погасяват с изтичане на кратката тригодишна давност. Твърди се, че във връзка с така допуснатите от първостепенния съд процесуални нарушение се засяга правото на защита на ответника и е нарушен основен принцип в гражданския процес за равнопоставеност на страните в съдебното производство. Излагат се още доводи, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че е налице редовно сключен между страните договор за потребителски кредит №PLUS-13322193/10.05.2016г. доколкото ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване реалното получаване от ответника като кредитополучател на сумата, предмет на сключения процесен договор за потребителски кредит. В тази връзка се поддържа, че доколкото договорът за заем е реален, то при липсата на доказателства за реално получаване от ответника на заетата сума, се налага извода, че същият не е проявил действие и липсва основание за претендиране от ищеца на получени от ответника суми по него. Поддържа се още, че дори и да се приеме, че действително е бил сключен с ответника договора за потребителски кредит №PLUS13322193/10.05.2016г., то същият е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК, тъй като съдържа нищожни клаузи – не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - т.12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – т.9 от ЗПК, което е основание да бъдат отхвърлени предявените искови претенции. Твърди се още, че ищецът не е ангажирал надлежни доказателства кредитът да е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем, което волеизявление на кредитора да е достигнало до длъжника – ответника по делото.

По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените установителни искове за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава като неоснователни и недоказани.

Въззиваемата страна - "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******, чрез процесуален представител юрисконсулт

Н.М., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са аргументи, че от събраните по делото доказателства се установява, че процесният договор за потребителски кредит е действителен, съдържа всички задължителни реквизити относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване на кредита и не противоречи на императивните норми на ЗПК досежно регламентирано минимално необходимото съдържание на договорите за потребителски кредит. В тази връзка се поддържа, че сключеният договор за потребителски кредит съдържа всички законоустановени реквизити и е действителен, на основание на който е възникнало валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което след като по банковата сметка на ответника е постъпила сума, представляваща отпуснатия заем, то заемателят дължи връщане на сумата по реда и начина, уговорен в договора, за което по делото не се съдържат данни да е изпълнил. По тези съображения се твърди, че първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че заявените искови претенции са основателни и доказани до размерите, до които са уважени предявените искове за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в 2 обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Предявени са от "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******, срещу Д. М. С., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на подадената въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеното решение в частта, в която са отхвърлени заявените искови претенции, като необжалвано е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.

№54160/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав, въззиваемият -ищец- "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 25.09.2019г. и е постановена на 13.11.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д. М. С. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника - Д. М. С. при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, предвид на което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части. Издадената 3 заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. За да постанови обжалваното решение, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит №PLUS-13322193/10.05.2016г. , съгласно който ищецът е предоставил на ответника сумата от 4000 лв. при договорено заплащане и на такса "ангажимент" в размер на 140 лв. срещу насрещно задължение на кредитополучателя да върне посочената сума при условията предвидени в договора, съгласно погасителен план на 40 равни месечни вноски от по 197.78 лв., всяка, като падежът на последната дължима месечна вноска е на 20.09.2019г. . Прието е, че сключеният между страните договор за кредит е валиден и е породил своето действие, като е обвързал страните по него с предвидените права и задължения, като уговорената в договора клауза, касаеща задължението на длъжника да заплати такса "ангажимент", която се приспада от предоставената в заем сума, е нищожна като противоречаща на разпоредбите на чл.10а от ЗПК и представлява опит да се заобиколи закона и нарушава добрите нрави. В тази връзка е прието, че сумата от 140 лв., представляваща такса "ангажимент", е недължима, поради което не е било налице основание за нейното удържане от предоставената в заем сума. По тези аргументи и при съобразяване с извършените от ответника плащания, с които са били погасени част от дължимите суми за главница, е прието, че общият дължим размер на непогасената главница по договора за кредит се равнява на 3554.49 лв., до която сума е уважен предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД. По отношение на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е прието от първостепенния съд, че уговорените в договора клаузи, касаеща задължението на кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва и обезщетение за забава, не противоречат на ЗПК и като такива са действителни, което налага извода за основателност на предявените искове претенции, като размерите до които са уважени същите са при съобразяване с приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуванитеи части, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Разпечатката съдържа 24 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/611f2d19-136d-41c6-8ce6-5ef73e6e2255