Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6229 от 15.10.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5905/2025
Вид
Решение № 6229
Подписан
15.10.2026
В сила
15.10.2026
Състав
Красимир Мазгалов, Цветелина Александрова Костова, Златка Чолева

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3, изр. първо · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 71, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 56 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 73 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 74 · Закон за задълженията и договорите

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6229 гр. София, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20251100505905 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 5062 от 23.03.2025 г., постановено по гр.д. № 64890/2024 г. по описа на СРС, 62 състав, съдът е осъдил „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980 да заплати на „МИНОЛБИ“ ЕООД, ЕИК 201995159, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата 0, 73 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, платена без основание от ищеца в полза на ответника, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 200 лв. разноски по делото.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновани. Сочи се, че в тежест на ищеца било да докаже, че претендира нещо, което е дал на ответника, т.е. че неговият патримониум се е обеднил за сметка на ответника. Въззивникът навежда, че своевременно е оспорил именно МИНОЛБИ“ ЕООД да е заплатил претендираната сума, като ищецът така и не успял да докаже, че именно той е заплатил процесната сума. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че е без значение дали задължението е платено от трето лице, тъй като в този случай патримониума на ищеца не би намалял. Въззивникът поддържа, че от 2020 г. ищецът не обявява финансови отчети в ТР, не прави разходи и няма служители, които да могат да платят сумата с фирмени пари. Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, като бъдат присъдени и сторените разноски за двете инстанции.

Въззиваемият „МИНОЛБИ“ ЕООД в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Сочи, че е задължен по 1 фактурата, като е ирелевантно кой е физическият платец на сумата. Отделно се подържа, че „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД не успял да докаже друго лице да е заплатило сумата, а отделно с кредитно известие признал извършеното плащане от „МИНОЛБИ“ ЕООД. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

В настоящия случай между страните не се спори, че за процесния период същите са били обвързани от договор за мобилни услуги за номер ***, както и че е издадена фактура № 0442099472/04.01.2022 г. за периода 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г., дължимата сума по която е изцяло заплатена. Не е спорно също така, че сумата от 0,73 лв. с ДДС е платена при първоначална липса на основание от страна на ищеца.

Основен спорен момент, във връзка с който са и всички заявени във въззивната жалба доводи, е по отношение твърдението на ответника, че процесната сума е заплатена в брой в магазин на „А1 България“ ЕАД от трето за спора лице в качеството му на ползвател на услугата, а не от „МИНОЛБИ“ ЕООД.

С иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало / в този смисъл решения по гр. д. № 1583/2013 г. на ІV г. о., гр. д. № 2656/2016 г. на ІVг. о., гр. д. № 973/2021 г. на ІІІ г. о. /.

В конкретния случай няма спор, че сумата е платена при изначална липса на основание, т.е. в хипотезата на чл.55,ал.1, пред.1 ЗЗД, но е спорно дали именно ищецът или трето за спора лице е заплатило процесната сума. Разпоредбата на чл. 73 ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора в случаите, когато кредиторът няма интерес задължението да бъде изпълнено лично от длъжника. Когато естеството на задължението е такова, че може 2 да бъде изпълнено от всяко лице и страните не са сключили договора intuitu personae, задължението може да бъде изпълнено от трето лице. Тази възможност произтича от същността на изпълнението като осъществяване на дължимия резултат. Изпълнението на чужд дълг чрез трето лице може да се осъществи по няколко начина. Длъжникът може да упълномощи друго лице да извърши фактическите или правните действия по изпълнението и в този случай третото лице действа от името на длъжника и изпълнява като негов представител. Допустимо е третото лице да изпълни чужд дълг по своя инициатива, без да е упълномощено от длъжника и да изпълни от свое име. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо последното да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението. Аргументи в тази насока могат да се намерят и в разпоредбата на чл. 56 ЗЗД, уреждаща изпълнението поради грешка. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл. 74 ЗЗД /Решение № 197 от 7.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1043/2010 г., II т. о., ТК/.

С изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора, поради това, че същият е удовлетворен, но изпълнението не погасява задължението на длъжника по отношение на третото, изпълнило неговия дълг лице. Това трето лице не е обвързано за дълга, който изпълнява, но тъй като го изпълнява на същото основание, същият има правото да репарира обратно всичко, с което се е обеднило. Това право на регрес на това трето лице разполага с обратния иск за връщане на платеното чрез иска за неоснователно обогатяване. Имуществото, с което третото лице е престирало вместо този длъжника е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено, т. е. налице е обогатяване под формата на намаляване на пасиви, които той е спестил чрез частичното плащане на дълга му от третото лице, без да е налице основание за това погасяване, т.е. при тази хипотеза в полза на третото лице, а не длъжника, се поражда право да предяви искове за настъпило неоснователно обогатяване / в този смисъл и Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т. д. № 717/2006 г., ТК, II о./. Институтът на неоснователното обогатяване цели да възстанови действително настъпило неоснователно имуществено разместване, като необходимо условие за уважаване на кондикционния иск по чл.55,ал.1 ЗЗД е доказване намаляване на имуществото на длъжника. В този смисъл и незаконосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че е без значение от чий патримониум е платена процесната сума, щом задължено лице е ищецът – определящо за основателността на иска по чл.55,ал.1,пр. 1 ЗЗД е даване на нещо без основание от ищеца, а не това кой е задължено лице по фактурата, във вр. с която е извършено плащането.

Същевременно въззивният съд намира за недоказано твърдението на ответника, че не ищецът, а трето за спора лице е платило процесната сума. Задължен по процесната фактура е бил именно ищецът, като доколкото безспорно сумата по фактурата е платена, с оглед формалната житейска логика презумтивно сумата е погасена със средства на задълженото лице. Оспорването на ответника е абсолютно 3 бланкетно и не е скрепено с конкретни фактически твърдения – не е посочено кое точно лице е погасило сумата и по каква причина, съответно липсват и всякакви доказателства в тази връзка. По отношение наведените доводи, че ищецът не е депозирал годишни финансови отчети от 2020 г., което доказвало, че не е извършвал никакви плащания, следва да се посочи, че това касае публично – правни задължения на ищцовото дружество, като тези обстоятелства сами по себе си не могат опровергаят извършването на плащания от дружеството на определени гражданско – правни задължения. По изложените съображения и съдът намира, че именно „МИНОЛБИ“ ЕООД е заплатило процесната сума, поради което и предявеният иск се явява основателен.

С оглед гореизложеното, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК принципно право на разноски има само въззиваемият – ищец. При злоупотреба с процесуални права обаче, разноски в полза на ищеца не следва изобщо да бъдат присъдени, именно поради това, че с провеждането на иска ищецът не е преследвал защита на нарушено свое право, а е целял единствено генериране на разноски в тежест на ответника посредством образуване на множество идентични по предмет производства, но касаещи различни фактури.

В т. 1 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, е разяснено, че разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК.

Действително адвокатската помощ не е безплатна. Но тя следва да се предоставя за осъществяване на реална защита на правата на ищеца, а не целта на провеждане на съответното производство да е единствено генерирането на разноски за адвокатско възнаграждение, в резултат на водене на съдебни спорове за всяка отделна фактура и период. Страните по сключения договор са търговци, съответно професионалисти.

Недопустимо е при спор относно едно конкретно правоотношение между тях да бъдат роени множество съдебни дела. Достатъчно е провеждането на едно производство, в което да бъде разрешен въпросът дължи ли се процесната сума и съответно същата да бъде върната за всеки отчетен период, за който е издавана съответна фактура.

Следователно провеждането на иск за сума по всяка месечна фактура, която е в незначителен размер – в случая 0,73 лв. с ДДС, не цели разрешаване на възникналия правен спор, а цели единствено и само получаване на разноски, т.е. „санкциониране“ на ответника. Подобно поведение е несъвместимо с правилата на добросъвестността.