Решение № 384 от 07.05.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 384 гр. гр. Хасково, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20255640101419 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от К. Д. Д. , ЕГН **********, от ************, чрез адвокат П. П. от АК Хасково, против “Корект Кредит Груп БГ“ ЕООД, ЕИК 203304715, със седалище и адрес на управление - гр.Ямбол, ул.“Търговска“ № 164, с която са предявени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП - за прогласяване нищожност на сключен между страните договор за потребителски кредит

№123622/13.01.2023г., а в условията на евентуалност - на клаузата на чл.1 от посочения договор.

В исковата молба се твърди, че на 13.01.2023г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № 123622, по силата на който ищцата получила в заем сумата в размер на 1300 лева, при уговорен годишен лихвен процент от 240 % и ГПР от 1240,90%. Ищцата следвало да погаси кредита на 2 месечни вноски, всяка от които в размер на 1430 лева и така общата сума на главница и лихва възлизала в размер на 2 860 лева. Тя усвоила изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи договорна лихва, тъй като се основавала на нищожна кредитна сделка. Твърди, че е изтеглила кредита за лични, нетърговски нужди, поради което имала качеството на потребител и по отношение на договора намирали приложение разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Счита, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие 1 с добрите нрави, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и поради неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Противоречие с добрите нрави било налице, тъй като в договора не бил посочен месечен лихвен процент, а само годишен лихвен процент. Освен това, договореният годишен лихвен процент в размер на 240 % надхвърлял трикратния размер на законната лихва, който съдебната практика приемала като критерий за противоречието на уговорката с добрите нрави. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент бил 0,00%, т.е. размерът на законната лихва бил 10,00%, а трикратният размер на законната лихва възлизал на 30,00%. Поради това съответната клауза от договора за кредит се явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. В процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на годишния лихвен процент по заема и на ГПР. Липсвала посочена ясна методика за формирането на ГПР и неговите компоненти, поради което на потребителя не била предоставена пълна, точна и ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да сключи договора, а случаи като този СЕС приравнял на липса на посочване на ГПР на договора. Също така бил посочен само лихвен процент по заема – 240%, но не и как тази стойност се съотнася към ГПР. Освен уговорената възнаградителна лихва страните не били уговорили други разходи, поради което кредиторът нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. Счита, че е налице хипотезата на чл.21 ГПК и поради заобикаляне на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 1 и чл. 6 лихва и ГПР уговорки били недействителни. Поддържа, че кредиторът е нарушил изискванията на принципите за справедливодст и добросъвестност, като неравноправно не разяснил на потребителя какъв е размерът на дължимата договорна лихва. Освен това, уговорената възнаградителна лихва била в прекомерно висок размер - при отпуснат кредитен ресурс в размер на 1 300 лв. заемателят следвало да заплати на кредитора договорна лихва в размер на 1560 лв., поради което с така уговореното възнаграждение се създавало значително неравновесие между престациите, които си дължат страните, което също било в противоречие с добрите нрави и водело до несправедливо високо 2 възнаграждение на кредитора. Освен изложените в исковата молба възражения за недействителност на договора, ищцата моли съда да направи и служебна проверка за наличието на други основания на такава. Поддържа се, че за ищцата е налице правен интерес от предявяване на исковете, независимо че между страните не било възникнало валидно облигационно правоотношение, респ. – кредитът бил предсрочно погасен. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 123622 от 13.01.2023г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащ на добрите нрави и като сключен при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.

146, ал.1 от ЗЗП, а в условията на евентуалност - на чл.1 от процесния договор за потребителски кредит. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговори на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими, а по същество неоснователни. Поддържа недопустимост на предявените установителни искове поради липса на правен интерес. Твърди се, че дружеството не е сключвало договор с № 123622 от 13.01.2023г., а е сключило договор за кредит № 90500001799/ 13.01.2023г., който бил погасен чрез плащания от кредитополучателя. Дружеството нямало никакви претенции спрямо заемополучателя, поради което за него липсвал правен интерес от предявяване на установителни искове. По същество счита същите за неоснователни и недоказани. Ответникът не оспорва че на 13.01.2023г. е сключил с ищцата договор за кредит № 90500001799, но поддържа че същият не е в приложното поле на ЗПК, попадайки в изключението по чл.4 ал.1 от същия. Твърди също, че ищцата няма качеството на потребител, тъй като била ЕТ и едноличен собственик на капитала на ****** и използвала сумата за развиване на бизнеса си. Твърди още, че кредитодателят е изпълнил задълженията си по процесния договор, предоставяйки уговорената сума на кредитополучателя. В случай, че се приеме приложимост на ЗПК спрямо процесния договор, поддържа че същият не страда от пороци, водещи до цялостната му недействителност и не противоречи на изискванията на чл.10 ал.1 и чл.11 т.712 ЗПК. Поддържа, че в него е посочена цифрова величина на лихвения процент, без да се предвижда едностранно увеличение. Договорът бил сключен в писмена форма, на хартиен траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи и условия по договора били предоставени на ищеца. Освен това договорът бил сключен в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, бил подписан от ищеца както и приложенията по него, с което се потвърждавало, че същата е била наясно с условията му. От договора за потребителски кредит и от приложенията към него, подписани от ищеца ставало ясно какъв е годишния процент на разходите по кредита.

Договорът не следвало да се счита за недействителен, тъй като тази конкретна 3 част, касаеща ГПР, която не била описана с точно изречение или текст в договора, била описана в приложението към него. Освен това, нищожността на клаузата за размера на ГПР според ответника не влечала цялостната му недействителност, тъй като липсвало нарушение на някое от императивните изисквания по чл.22 от ЗПК. Дори и да се приемело обратното, съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК, според ответника само съответната клауза, предвиждаща ГПР над установения в закона максимум би била нищожна, а не целия договор, тъй като за разлика от посочените в чл.22 от ЗПК нарушения, при нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК законът не предвиждал недействителност на целия договор, а само на клаузата и тази връзка, съдът можел да отхвърли лихвата, която е над максималния определен от закона размер. По всички подробно изложени в отговора съображения, ответникът счита доводите на ищцата за неоснователни, поради което моли исковете да бъдат изцяло отхвърлени.

Прави възражение за прекомерност на претендираното от процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение и моли при присъждане на разноски в негова полза, да бъде определен само един хонорар. Отбелязва, че не е предизвикал завеждане на производството.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между ищцата и ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит № 90500001799 от 13.01.2023г., с размер на кредита от 1300 лева. По делото не се спори, че кредитът е усвоен. Видно от договора е, че ищцата се е задължила да върне заетата сума в едномесечен срок, с годишна лихва в размер на 120 %, като общо дължимата от потребителя сума е 1430 лева. Посочен е ГПР – 207.15 %. Сумата се дължи на една месечна вноска – на 13.02.2023г., съобразно представения Погасителен план към договора.

Представен е и Разходен касов ордер № 90500001799 от 13.01.2023г., видно от който ищцата е получила заемната сума от 1300 лева.

Били са подписани няколко анекса към договора, последният от които Анекс № 5 от 13.12.2023г., с който срокът на договора е удължен до 13.01.2024г., като крайната дължима сума на падеж, съобразно извършените към датата на Анекса плащания, е 1560 лева /797.62 евро/.

По делото съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема изцяло като компетентно и обективно изготвено. От същото е видно, че с всички сключени между страните анекси, крайният срок на договора се определя на 13.01.2024г., като кредиторът начислява възнаградителна лихва върху цялата неиздължена главница от 1300 лева за всеки месец /12 месеца х 130 лева = 1560 лева/. Сумата от 130 лева представлява размер на възнаградителна лихва за 1 месец /1300 лева х 120 % 4

/12 = 130 лева/. Размерът на законната лихва към датата на подписване на договора е 11.42 %. Следователно, трикратният размер на законната лихва е 34.26 %. Вещото лице посочва, че ГПР по процесния договор от 13.01.2023г. е 207.16 %, а трикратният размер на законната лихва в % към 13.01.2023г. е 34.26 %. Констатирано е също от вещото лице, че по кредита са постъпили суми в размер на общо 2860 лева /1462.32 евро/, като същите са погасили: 1.

Лихва за 1560 лева /797.64 евро/ за периода от м. 01/2024г. – датата на първия падеж до 19.01.2024г. – краен срок на договора, съгласно последния регистриран Анекс от 13.12.2023г.; 2. Главница за 1300 лева /664.68 евро/.

Вещото лице сочи също, че последната погасителна вноска, регистрирана в системата на кредитора по подадена от същия информация, е с дата 19.01.2024г. По кредита няма остатък, същият е погасен изцяло.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Процесният договор за заем е потребителски и е сключен при действието на ЗПК, като се регламентира от неговите разпоредби, които имат повелителен характер, включително и относно изискванията за форма и съдържание, както и за начина на формиране на ГПР и на допустимата му горна граница. Макар срокът за връщане на заетата сума да не надхвърля три месеца, в случая не сме изправени пред изключението на чл.4, ал.1, т.6 от ЗПК, тъй като не е налице другото кумулативно изискване за това - незначителност на дължимите разходи. В ЗПК липсва легална дефиниция на понятието „незначителност“, поради което същото следва да се тълкува според общоприетото значение на тази дума, а под „разходи“ следва да се разбират всички разходи, попадащи в легалното определение, дадено в § 1, т.1 от ДР на ЗПК. Последните в договора за кредит следва да се посочат като годишен процент от общия размер на кредита /чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК/. В случая безспорно е според съда, че разходите по кредита са в такъв размер, че не са незначителни според общоизползвания смисъл на това понятие.