Решение № 4394 от 25.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4394 гр. София, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20241100511924 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 20120713/16.04.2024 г. по гр. дело № 8080/2021 г. на СРС, 143 състав, е отхвърлен изцяло предявеният иск от Д. Г. С. срещу „ДЗИ - Застраховане“ ЕАД за признаване за установено на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи да заплати на ответника сума в размер 3363,66лв. - изплатено обезщетение на ЗД „Бул Инс“ АД, ведно със законна лихва върху посочената сума от дата 15.03.2012 г. /дата на подаване на исковата молба/ до окончателното и изплащане, както и сумата в размер на 716,35 лева представляващи деловодни разноски по гр. дело № 13240/12 г., поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Д. Г. С.. Въззивникът поддържа, че неправилно СРС е приел, че извършвани действия в изпълнително производство, по което е настъпила перемпция, прекъсват погасителната давност. Твърди се, че съгласно практиката на ВКС давността по процесното изпълнително дело тече от датата 30.10.2015 г. и е изтекла на 31.10.2020 г. Тоест изтекла е преди приетия от СРС краен срок 10.02.2021 г.

Моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство „ДЗИ - Застраховане“ ЕАД, в който се излагат съображения за неоснователност на жалбата. Твърди се, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно.

Предвид изложеното въззиваемият моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен 1 акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК от Д. Г. С. срещу „ДЗИ Застраховане“ ЕАД за признаване за установено на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи да заплати на ответника сума в размер 3363.66лв. - изплатено обезщетение на ЗД „Бул Инс“ АД, ведно със законна лихва върху посочената сума от дата 15.03.2012 г. /дата на подаване на исковата молба/ до окончателното и изплащане, както и сумата в размер на 716.35 лева представляващи деловодни разноски по гр. дело № 13240/12 г., поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

По иска с правно основание чл. 439, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК:

Според чл. 439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Правопораждащият фактически състав за уважаване на предявения иск включва следните елементи:

1. Удостоверено в изпълнително основание притезателно право, чийто титуляр е ответникът;

2. Наличие на правопогасителен факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството по издаване на изпълнителното основание.

Между страните не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че в полза на ответника е издаден изпълнителен лист на 18.02.2013 г. въз основа на влязло в сила решение по гр. д. № 13240/2012 г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, с което ищцата е осъдена да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД сумата от 3 363,66 лв. – изплатено застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.03.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 716,35 лв. разноски по делото.

Въз основа на посочения изпълнителен лист на 19.04.2013 г. е образувано изпълнително дело № 20156/2013 г. по описа на ДСИ при Софийски районен съд. Още с молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е поискал предприемането на изпълнителни действия за събиране на вземането, с което е проявил необходимата активност за принудителното му реализиране.

На 05.08.2013 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на длъжницата в „Юробанк България“ АД.

На 21.08.2013 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на длъжницата в „Банка Пиреос България“ АД.

На 29.10.2013 г. взискателят е подал молба с искане за налагане на възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжницата, представляващ апартамент, находящ се в гр.

София, ул. „********.

На 14.03.2014 г. взискателят е подал молба с искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата.

На 29.10.2015 г. взискателят е подал нова молба с искане за налагане на запор върху 2 трудовото възнаграждение на длъжницата.

На 19.11.2018 г. взискателят е подал молба с искане да бъде извършена справка за наличието на банкови сметки на длъжницата и при установяване на такива да бъде наложен запор върху тях.

На 26.11.2018 г. взискателят е подал молба с искане за вписване на възбрана върху десет недвижими имота, собственост на длъжницата, находящи се в землището на с.

Беленци, област Ловеч.

На 05.12.2018 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на длъжницата в „Банка ДСК“ АД.

На 06.02.2019 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху десетте недвижими имота на длъжницата, находящи се в землището на с. Беленци, област Ловеч.

С разпореждане от 13.02.2019 г. изпълнителното дело е изпратено по подсъдност на ДСИ при Районен съд – Луковит, където е образувано под № 20194320400018 с разпореждане от 22.02.2019 г.

След прекратяване на изпълнителното дело и връщане на оригинала на изпълнителния лист на 06.03.2020 г., още на 09.03.2020 г. взискателят е подал молба за образуване на ново изпълнително производство пред ЧСИ Р.Д., по която е образувано изпълнително дело № 20208800400205. Със същата молба е поискано вписването на възбрана върху десет недвижими имота на длъжницата, находящи се в землището на с.

Беленци, обл. Ловеч. Това искане представлява надлежно посочване на конкретен изпълнителен способ и съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС е годно да прекъсне погасителната давност.

Впоследствие по новообразуваното изпълнително дело са били предприети и редица други изпълнителни действия – на 03.07.2020 г. е наложен запор върху лек автомобил на длъжницата и възбрана върху посочените недвижими имоти, на 02.07.2020 г. е поискано насрочване на опис и публична продан на възбранените имоти, а на 14.09.2020 г. и 23.09.2020 г. са наложени запори върху банкови сметки на длъжницата съответно в „Юробанк България“ АД и „Интернешънъл Асет Банк“ АД. Всички тези действия представляват изпълнителни действия по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и съгласно т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС прекъсват течението на давността.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/2020 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, за изпълнителните дела, образувани преди 26.06.2015 г., каквото е и процесното, намира приложение разрешението на ППВС № 3/1980 г., съгласно което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес. Поради това до 26.06.2015 г. давността за процесното вземане не е текла.

По правилото на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява по право, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. В случая с Решение № 16/28.01.2020 г. по гр. д. № 52/2020 г. на Окръжен съд – Ловеч е прието, че в периода от 29.10.2015 г. до 19.11.2018 г. не са извършвани валидни изпълнителни действия, поради което перемпцията е настъпила на 29.10.2017 г. Това разрешение е задължително за настоящия съд, доколкото е постановено във връзка със същото изпълнително производство и е обусловило последвалото прекратяване на изпълнително дело № 20194320400018 с постановление на ДСИ при Районен съд – Луковит от 05.02.2020 г., влязло в сила на 27.02.2020 г.

Настъпването на перемпция обаче не води до погасяване на самото материално право, нито заличава с обратна сила вече настъпилите последици от извършените изпълнителни действия. Както е разяснено в т. 3 от ТР № 2/2023 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, прекратяването на изпълнителното производство поради перемпция засяга единствено конкретното процесуално правоотношение, без да заличава прекъсването на давността, настъпило вследствие на предходно предприетите изпълнителни действия. Освен това 3 новото искане на кредитора за предприемане на изпълнителен способ след настъпване на перемпцията поставя началото на ново изпълнително производство и представлява основание за ново прекъсване на давността.

Съгласно разрешението, дадено в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят е посочил способ за принудително изпълнение, като е поискал налагането на запори, както е в случая, то давността се смята за прекъсната, считано с всяка молба поотделно. За разлика от чл. 116, б. „б“ ЗЗД в случаите на чл. 116, б.

„в“ ЗЗД действието на прекъсването на давността не се свързва с резултата от предприетите изпълнителни действия. При всички случаи обаче, действието, което прекъсва давността, е действието на носителя на материалното право (кредитора), който е инициирал производството, а не действието на компетентния орган, движещ производството, защото законодателят свързва прекъсването на давността с активно поведение на носителя на материалното право, а не с активното поведение на органа, който извършва действията на принудителното изпълнение. Когато молбата за изпълнение съдържа искане за прилагане на посочените в нея изпълнителни действия, то все още не е налице предприемане на принудително изпълнение – такива са наложените запори – те ще прекъснат давността, но с ефект от поискването им, освен ако осъществяването им не е осъществено единствено по причина на неоснователното бездействието на съдебния изпълнител (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК). За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора (т. 3 от ТР № 2/2023 по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК).

Според т. 5 от ТР 3/2015 по т.д. 3/2015 ОСГТК спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от изпълнението. Съдебният изпълнител не е изпълнил задължението си да уведоми надлежно длъжника за всяко от предприетите изпълнителни действия. Неизпълнението на ЧСИ на задължението му за надлежно уведомяване на длъжника за налагането на запорите не може да влече неблагоприятни последици за активния кредитор. От значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици (т. 5 от ТР 3/2015 по т.д.

3/2015 ОСГТК). Без значение е и дали е настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като съгласно т. 3 от ТР № 2/2023 по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК новото писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Неправилни са изводите на въззивникът-ищец, че след настъпването на перемпция по изп. дело основанието за запазване на наложените запори /висящо изпълнително производство/ е отпаднало. Напротив, процесуалните последици на прекратяването на изпълнителното дело не рефлектират с обратна сила върху действията, с които по силата на материалноправна норма погасителната давност вече е била прекъсната – т. 3 от ТР № 2/2023 по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК. В мотивите на тълкувателното още е посочено, че кредиторът не бездейства, когато иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността. С оглед събраните доказателства съдът приема, че в настоящия случай носителят на вземането е бил достатъчно активен. Ето защо съдът приема, че считано от 26.06.2015 г. давността е била многократно прекъсвана чрез исканията на взискателя от 19.11.2018 г., 26.11.2018 г., 09.03.2020 г. и 02.07.2020 г., както и чрез предприетите въз основа на тях изпълнителни действия от 05.12.2018 г., 06.02.2019 г., 03.07.2020 г., 14.09.2020 г. и 23.09.2020 г., поради което петгодишният давностен срок по чл.