Решение № 5598 от 25.08.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5598 гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Т.ова като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20251100512766 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Т. С. И. е предявил срещу С. П. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който се иска да бъде признат за собственик въз основа на дарение на апартамент № 11, находящ се в град София, ж.к. „********, с площ от 47,70 кв.м., състоящ се от стая, хол, кухня, антре и баня-тоалетна, при граници: изток-зелена площ, запад-улица, север-държавен апартамент №10, югдържавен апартамент №12, отгоре-тавани, отдолу-апартамент №8, сем.

Василеви, заедно с избено помещение с площ от 4,73 кв.м. при граници: изток-коридор, запад-зелена площ, севердържавно мазе, юг - шахта, заедно с таванско помещение с площ от 7,76 кв.м., при граници: изток- коридор, западзелена площ, север-държавен таван и юг-сушилня, заедно с 338 % идеални части от общите части на сградата и право на строеж върху мястото, както и за осъждането на ответника да предаде владението върху имота.

В своето решение Софийски районен съд е признал за установено, че че ищецът Т. С. И., ЕГН **********, е собственик въз основа на дарение на апартамент № 11, с идентификатор ***, находящ се в град София, ж.к. „********, с площ от 47,70 кв.м.

1

Отхвърлил е предявеният насрещен иск от С. П. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „********, срещу Т. С. И., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, жк „********, насрещен положителен установителен иск по чл. 124 ГПК, с който се иска С. П. М., ЕГН **********, да бъде признат за собственик на апартамент № 11, находящ се в гр. София, ул. „Суходолска”, в ж.к.

********, с идентификатор ***, въз основа на непрекъснато давностно владение.

В подадената от С. М. въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение.

Въззивникът твърди, че СРС е допуснал вътрешно противоречие в мотивите си, като е приел, че владението е „скрито“, въпреки че ищецът е знаел за упражняваната фактическа власт. Поддържа, че с извършения през 2008 г. основен ремонт и подмяната на входната врата е демонстрирал по недвусмислен начин намерение за своене (animus domini), с което е трансформирал държането във владение. Поради това счита, че е изтекла предвидената в чл. 79, ал. 1 от ЗС десетгодишна придобивна давност. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което главният иск да бъде отхвърлен, а насрещният – уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна Т. С. И., в който се оспорва жалбата като неоснователна. Излагат се съображения, че въззивникът е имал статут на държател, тъй като е установил фактическа власт върху имота със знанието и съгласието на правоимащите, поради което презумпцията на чл. 69 от ЗС е оборена. Твърди се, че не са налице доказателства за превръщане на държането във владение чрез действия, манифестирани пред собственика.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

2

По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното:

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Първоинстанционният съд е постановил валиден и допустим съдебен акт, като е изяснил релевантните за спора факти и е направил законосъобразни правни изводи. Фактическата обстановка, установена от СРС, е безспорна между страните и се подкрепя от събраните доказателства. Въззивният съд, на основание чл. 269, ал. 2 от ГПК, възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Безспорно е, че въззиваемият Т. И. е придобил собствеността върху процесния имот чрез договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 29.10.1993 г. Това обстоятелство не е било оспорено от ответника в законоустановените срокове, а именно пред първоинстанционния съд.

Установено е също, че въззивникът С. М. е установил фактическа власт върху имота още като дете, живеейки с баба си и дядо си, които са били носители на запазено право на ползване след прехвърляне на собствеността на имота на праводател на ищеца. След тяхната смърт ответникът е продължил да живее в имота със своето семейство, като твърди, че поради изминалия период от време, в който е упражнявал фактическа власт върху имота, е придобил същия въз основа на давностно владение.

Спорният по делото въпрос е дали упражняваната от въззивника фактическа власт има характеристиките на владение по смисъла на чл. 68, ал.

1 от ЗС, годно да доведе до придобиване на собственост по давност.

Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От законовата дефиниция следва, че владението включва два елемента – обективен, изразяващ се в упражняването на фактическа власт върху вещта (corpus), и субективен, изразяващ се в намерението вещта да бъде държана като собствена (animus domini).

За разлика от владението, съгласно чл. 68, ал. 2 ЗС държането представлява упражняване на фактическа власт върху вещта, което лицето не държи като своя. При държането липсва намерението за своене, поради което само по себе си упражняването на фактическа власт върху имота за 3 продължителен период не е достатъчно за придобиване на собствеността по давност.

Разграничението между владение и държане е от съществено значение в настоящия спор, тъй като придобивната давност по чл. 79 ЗС тече в полза на владелеца, но не и на държателя.

Съгласно чл. 69 ЗС предполага се, до доказване на противното, че този, който упражнява фактическа власт върху вещта, я държи за себе си. Тази законова презумпция обаче не е абсолютна. Когато фактическата власт е установена на основание, от което следва, че лицето признава правата на друго лице – например при предоставяне на имота за ползване със съгласието на собственика или при търпими действия, основани на близки лични и роднински отношения – презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена. В такъв случай упражняващият фактическата власт има качеството на държател и, за да започне да тече придобивна давност в негова полза, следва да докаже настъпването на промяна в основанието на фактическата власт.

В този смисъл е и трайната практика на ВКС, обективирана в Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на ВС, съгласно която, когато фактическата власт е установена като държане, за да се превърне тя във владение, е необходимо да бъде извършено действие, с което държателят по явен и недвусмислен начин да отрече правата на собственика и да започне да упражнява фактическата власт за себе си, като тази промяна следва да бъде доведена до знанието на собственика.

Тази промяна, а именно превръщане на държането във владене (interversio possessionis), не настъпва само по силата на вътрешната промяна в намерението на държателя. Самото формиране на намерение за своене, останало в психическата сфера на лицето, не е достатъчно. Необходимо е това намерение да бъде обективирано чрез действия, които по своето естество недвусмислено сочат отричане на правата на собственика, при това по начин, който позволява на последния да узнае за промяната и да предприеме действия за защита на своето право.

Именно с оглед на това следва да бъде преценено и възражението на въззивника за наличие на „скрито владение“.

Неоснователно е възражението за наличие на противоречие в мотивите на СРС относно характера на упражняваната фактическа власт.

4

Обстоятелството, че собственикът е знаел за физическото пребиваване на въззивника в имота, не означава, че е знаел за претендираното от последния намерение за своене. Понятието „явно владение“ не се свежда до физическата видимост на действията, чрез които се упражнява фактическата власт. За да бъде владението явно спрямо собственика, необходимо е именно намерението за своене да е обективирано по начин, който позволява на собственика да узнае, че упражняващият фактическата власт вече не признава неговото право на собственост.

Съответно, „скрито“ е не само владението, при което самото упражняване на фактическа власт е укрито, а и това, при което намерението за своене не е доведено до знанието на собственика. Когато собственикът знае, че определено лице пребивава или ползва имота, но не е уведомен по ясен и недвусмислен начин, че това лице отрича неговото право на собственост и претендира имота за свой, не може да се приеме, че е налице явна промяна на държането във владение.

В този смисъл фактът, че въззиваемият е подавал жалби до прокуратурата във връзка със самоуправни действия, не установява твърдяното от въззивника знание на собственика за наличие на владение.

Напротив, тези действия сочат на противопоставяне от страна на собственика срещу неправомерното ползване на имота и на упражняване на правата му спрямо лицето, което фактически го ползва.

Неоснователно е и възражението, че извършеният през 2008 г. основен ремонт и подмяната на входната врата са довели до трансформиране на държането във владение.

Действително, извършването на определени действия от държателя може при конкретни обстоятелства да има значение за промяната на характера на фактическата власт. Преценката обаче следва да бъде извършена с оглед характера на конкретните действия и на това дали те обективно и недвусмислено изразяват отричане на правата на собственика.

В случая извършването на ремонтни дейности и подмяната на входната врата не представляват действия, които сами по себе си изключват качеството на държател. Подобни действия са съвместими и с обикновеното ползване, поддържане и стопанисване на жилището от лице, което фактически живее в него и го използва за задоволяване на своите и на семейството си жилищни 5 нужди.

Същото се отнася и до заплащането на консумативи, данъци и други разходи, свързани с имота. Тези действия могат да бъдат извършвани както от собственик, така и от държател или ползвател на имота и поради това сами по себе си не установяват намерение за своене.

В този смисъл е и посочената от въззивника практика на ВКС, съгласно която извършването на ремонти и подобрения, както и заплащането на консумативи и данъци, представляват действия по обикновена грижа и поддръжка, които не са несъвместими със статута на държател и не доказват сами по себе си промяна в намерението на лицето да държи имота за себе си.

Следва да се отчете и обстоятелството, че въззивникът е установил фактическата власт върху имота при наличие на конкретно основание, изключващо първоначално намерение за своене – той е живял в имота като член на семейството на лицата, които са имали право да го ползват. При това положение продължаването на фактическата власт след смъртта на тези лица не води автоматично до възникване на владение.

За да се приеме, че след този момент е започнало владение, въззивникът следва да установи конкретни действия, с които е отрекъл правото на собственика и е обективирал промяната в основанието на фактическата власт.

Такова доказване в настоящия случай не е проведено.

Напротив, събраните по делото гласни доказателства, включително показанията на съпругата на въззивника, сочат, че последният е съзнавал, че имотът „се води на друг човек“. Това обстоятелство е несъвместимо с твърдението, че още през 2008 г. въззивникът по явен и недвусмислен начин е отрекъл правата на собственика и е започнал да владее имота като свой.

След като въззивникът не е доказал по несъмнен начин настъпването на промяна в основанието, на което упражнява фактическата власт, следва да се приеме, че същият е останал държател на имота. А при липса на владение не е започнала да тече и придобивна давност по чл. 79 ЗС.

Разпечатката съдържа 52 от 75 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/60fa21f5-82b7-4872-87d2-493843c6df05