Решение № 2344 от 14.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2344 гр. Пловдив, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20255330115970 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е образувано по искова молба на В. П. В., ЕГН **********, с адрес: с. *****, общ. ****, ул. ****, чрез адв. А. С. от АК - ****, против „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, с която е предявен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 37, ал. 1, вр. с чл.

35, ал. 2, т. 9, 10 и 11 от Закона за защита на потребителите и правилата за търговията (отм.) - ЗЗППТ (отм.) за прогласяване нищожността на Договор за кредит за текущо потребление от 18.01.2006 г., сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че ищецът В. П. В. е страна по Договор за кредит за текущо потребление от 18.01.2006 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, по който получил сума в размер на 5200 лв., при годишен лихвен процент от 13,95 % и общо от 66,50 % за целия период на кредита, съгласно т. 7 от договора и погасителния план, неразделна част от него. В т. 15.1.1 от договора било предвидено предоставяне на обезпечение. Поради това бил сключен договор за поръчителство от същата дата. Твърди се, че сключеният договор за кредит е недействителен, поради нарушения на чл. 5, чл. 7, чл. 11, ал.1, т. 9, т.10 и т. 11, чл.19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143-146 от ЗЗП. Сочи се, че в т. 18.1 от Договора била уговорена наказателна надбавка от 10 процетни пункта, дължима наред с прилагания лихвен процент. В случай на евентуална забава от страна на кредитополучателя, се дължала сума над 23,95 % месечно над дължимата от него главница. Подобна уговорка накърнявала добрите нрави, 1 тъй като надвишавала два пъти законоопределеното годишно оскъпяване на кредита. Изтъква се, че не била включена лихвата за забава в изчисляването на ГПР, което било в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 о т ЗПК.

Предвидената клауза в договора за санкционна лихва за забава, била в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите от закона функции.

Нарушени били чл. 5 и чл. 7 от ЗПК, тъй като в договора бил предвиден плаващ лихвен процент, уговорен в т. 7 от договора, като на потребителя не били предоставени никакви данни в тази насока. Посочената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 20 о т ЗПК, тъй като било уговорено, че уговорената лихва може да бъде променяна едностранно от кредитора, като това било задължително за страните. По този начин банката – кредитор можела да увеличи уговорената цена на кредита, без да сочи конкретен фактор за промяна и без потребителят да има право да се откаже от договора, което накърнявало добрите нрави и било самостоятелно основание за прогласяване на договора за нищожен. Подобни уговорки относно начина на формиране на годишния лихвен процент покривали признаците на чл. 143, ал.

1, т. 10 о т ЗЗП, поради което обуславяли нищожността на клаузата съгласно чл. 146 о т ЗЗП. Всичко гореизложено поставяло кредотополучателя в неблагоприятно положение спрямо кредитора, противоречало на Директива 93/13/ЕИО, било в пряк разрез с Директива 2008/48/ЕО, накърнявало добрите нрави и било основание за прогласяване на договора за нищожен.

По гореизложените съображения ищeцът моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Ангажира писмени доказателства.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Банка ДСК“ АД, с който взема становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Не се спори, че между страните бил сключен Договор за текущо потребление от 18.01.2006 г. Твърди се, че предвид допуснато неизпълнение на задълженията за обслужване на кредита, „Банка ДСК“ АД предприела действия за събиране на вземането.

Сочи се, че в случая имало издадена Заповед за изпълнение от 06.12.2013 г. и Изпълнителен лист от 09.12.2013 г. срещу ищеца и М. Г. К. и И. С. А., отговарящи солидарно за дълга. На 21.01.2014 г. „Банка ДСК“ АД образувала изп.д. № 332/2014 г. при ЧСИ ******, с рег. № *** с район на действие ОС-П..

По изпълнителното дело на 04.02.2014 г. била връчена заповедта за незабавно изпълнение на В. В., по която длъжникът не бил възразил и тя била влязла в сила. На 09.09.2021 г. с постановление на ЧСИ делото било прекратено, поради настъпила перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Навеждат се твърдения, че с неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК се преклудира възможността за възражение срещу действителността на договора за кредит. Пътят на исковата защита оставал открит само при наличието на специалните хипотези по чл. 424 о т ГПК или чл. 439 о т ГПК, които в настоящия случай липсвали. В случая ищецът основавал претенцията 2 си изцяло на преклудирани с влизане в сила на заповедта за изпълнение възражения, свързани със съдържанието и действителността на сключения от него договор, поради което предявеният иск се явявал недопустим.

В случай че съдът приеме иска за допустим, то ответникът счита исковата претенция за неоснователна. Намира за неотносими и неоснователни възраженията на ищеца за противоречие на процесния договор за кредит с императивните разпоредбите на ЗПК, който в случая не бил приложим, предвид датата на сключването на договора да кредит. Твърди, че в отношенията между страните по договора бил приложим Закона за защита на потребителите и правилата за търговия. Процесният договор отговарял изцяло на условията, посочени в чл. 35 и сл. от ЗЗППТ (отм.), доколкото нямало клаузи, които да са неясни и неточни, както и уговорки, които да противоречат на добрите нрави или да ги накърняват.

Неоснователни били твърденията на ищеца, че уговорената наказателна лихва по т.18.1 от Договора в размер на 10 %, дължима при просрочие на вноските по кредита, накърнява добрите нрави и води до начисляване на мораторна лихва за целия период на договора „над 5 пъти над законния размер“. Видно било от съдържанието на договора за кредит, че страните са се съгласили при просрочие на вноските по кредита върху забавената главница да се начислява наказателна надбавка за забава в размер на 10 %, като липсвали каквито и да било уговорки в насока, че лихвеният процент ще нараства с натрупване на дни забава. Посочената санкционираща лихва не се дължала за целия срок на договора за кредит, а за периода на забава, чиято продължителност зависила изцяло от поведението на длъжника.

Необосновано било твърдението на ищеца, че уговарянето на санкция за неизпълнение при забава в плащанията било в противоречие със закона и недопустимо. При забава кредиторът имал право на обезщетение за забава върху неплатената в срок сума за времето на забава като единственото ограничение било това обезщетение да не надвишава законната лихва.

Неоснователни били твърденията на ищеца, че в ГПР следвало да се включва и санкциониращата лихва за забава. В действащата нормативна уредба към датата на сключване на договора за кредит – 18.01.2006 г., а именно ЗЗППТ (отм.), липсвала разпоредба, в която да е посочено, че в договорите за потребителски кредити следва да бъде посочен размер на годишния лихвен процент. Не били и поставени изисквания за това как следва да се формира ГПР и кои разходи следва задължително да бъдат включени в него, за да бъде коректно изчислен. Не били приложими и нормативните актове - част от правото на Европейския съюз по отношение на процесния договор за кредит от 18.01.2006 г., която предшествала датата на присъединяване на Република България към ЕС на 01.01.2007 г.

Ответникът оспорва твърденията на ищеца за неравноправен характер на уговорката за изменение на размера на възнаградителната лихва, като сочи, че следва да се има предвид, че дори и да бъде приета за недействителна тази 3 уговорка, то същата не може да обоснове недействителност на целия договор за кредит.

По гореизложените съображения ответникът моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от процесуалния представител на ищеца - адв. А. С., в което излага доводи за основателност на предявения иск и моли за уважаването му. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „Банка ДСК“ АД се представлява от юрк. Б. Х., който моли за отхвърляне на предявения иск.

Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 37, ал. 1, вр. с чл. 35, ал. 2, т. 9, 10 и 11 от ЗЗППТ (отм.).

Съдът намира, че предявеният иск е допустим. Формираната с влязлата в сила заповед за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключения договор за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в него клаузи и не обуславя недопустимост на предявения в настоящото производство установителен иск (в този смисъл Определение № 1199/09.05.2024 г. по ч.т.д. № 1304/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение на СЕС от 17 май 2022 г. по дело С-600/19, Решение на СЕС от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, Определение на СЕС от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23). Следователно неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на предявения иск.

За уважаване на предявения установителен иск в тежест на ищеца е да докаже, при условията на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по процесния договор за кредит за текущо потребление с посочените в исковата молба параметри, както и че този договор е нищожен, поради нарушения на императивните изисквания на ЗЗППТ (отм.), противоречието на посочените от ищеца договорни клаузи със закона, с добрите нрави и заобикалянето на закона.

Ответникът следва да проведе насрещно доказване по посочените факти и обстоятелства.

Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищеца В. П. В. и ответника „Банка ДСК“ АД е сключен Договор за кредит за текущо потребление от 18.01.2006 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 5200,00 лв., при уговорен ГЛП от 13,95 %, която е изцяло 4 усвоена от ищеца.

Сключването на процесния контракт се установява и от представения по делото Договор за кредит за текущо потребление от 18.01.2006 г., ведно с погасителния план, неразделна част от него, видно от който ответното дружество, като кредитор, е предоставило на ищеца, като кредитополучател, сумата в размер на 5200 лв. за срок от 96 месеца. Съгласно чл. 7 от Договора за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва в размер, определян периодично от кредитора, който към датата на сключване на договора е 13,95 %. Договорено е, че промяната на лихвения процент е задължителна за страните. Крайният срок за погасяване на кредита е 18.01.2014 г. Съгласно чл. 15.1.1 от Договора кредитът е обезпечен с поръчителство.

От заключението на извършената и приета по делото съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено от вещото лице, се установява, че размерът на отпуснатия кредит е 5200,00 лв., при фиксиран лихвен процент към датата на сключване на договора от 13,95 %, като общата дължима сума по кредита е посочена в контракта, ведно с погасителния план към него, в размер на 8657,92 лв., от които: 5200,00 лв. – главница и 3457,92 лв. – възнаградителна лихва. Вещото лице е посочило, че този фиксиран лихвен процент от 13,95 % е бил валиден до последваща промяна на лихвения процент. Експертът е посочил, че лихвеният процент по процесния договор за кредит е променян от страна на банката на основание Решение от 10.10.2008 г. на Комитета за управление на активите и пасивите (КУАП) на „Банка ДСК“ ЕАД и промяната се е изразила в увеличаване на лихвения процент чрез увеличаване на базовия лихвен процент по кредити за текущо потребление в лева от 5,94 % на 7,44 %, считано от 21.10.2008 г.