Определение № 250 от 07.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 250 гр. София, 06.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20238002901496 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по делото срещу решение №114/06.04.2023г. по в.т.д. №11/2023г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 437 от 12.10.2022 г. по т.д.

№738/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД, изпълнението на неизискуемо парично задължение в размер на 61 333,33лв, извършено на 03.08.18г. в полза на „БАНКА ДСК“ АД по договор за кредит от 03.08.15г. и анекси №1/25.08.16г. и №2/23.08.17г. към него на основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, и е отхвърлен иска за горницата над 61333,33лв. до пълния му размер от 157 333,33лв, като неоснователен.

Първата касационна жалба е подадена от ответника „Банка ДСК“ АД срещу решението №114/06.04.2023г. по в.т.д.№11/2023г., в частта му, с което е потвърдено решение № 437 от 12.10.2022 г. по т.д. №738/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД, изпълнението на неизискуемо парично задължение в размер на 61 333,33лв, извършено на 03.08.18г. в полза на „БАНКА ДСК“ АД по договор за кредит от 03.08.15г. и анекси №1/25.08.16г. и №2/23.08.17г. към него, на основание чл. 646, ал.2, т.1 ТЗ.

Касаторът „Банка ДСК“ АД поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност неправилно поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че решението следва да 1 бъде обезсилено, тъй като искът по чл. 646, ал.1, т.2 от ТЗ е предявен от синдика след изтичането на преклузивния едногодишен срок. Поддържа, че срокът по чл. 649, ал. 1 от ТЗ е започнал да тече от 29.07.2019г., когато е обявено по партидата на длъжника решението за откриване на производството по несъстоятелност и е изтекъл на 27.07.2020г. Поддържа, че дори и да се приеме, че срокът тече от възобновяване на производството по несъстоятелност с решение от 19.10.2020г., обявено по партидата на 20.10.2020г., то срокът е изтекъл на 20.10.2021г., което отново според него е след датата на исковата молба. Наред с горното счита, че не са разгледани от въззивния съд възраженията му относно допуснати съществени процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, който е възложил на ответниците да оборят извода, че процесната искова молба е част от пратка с описаната товарителница, а въззивният съд не е изготвил нов доклад, нито е разгледал възражението на банката и не се е произнесъл по допустимостта на исковата молба. Поддържа и че изводът на въззивния съд относно допустимостта на исковата молба е изведен в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди, че не е установен факта на плащане от страна на несъстоятелния длъжник, като имало само извлечение от кредитна сметка, от което се установява единствено счетоводната операция по погасяване на задълженията по кредита, но не и самото плащане. Поддържа и че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон, тъй като е налице изключението на чл. 646, ал.5 от ТЗ и неправилно въззивният съд е приел, че изпълнението на задълженията по договора за кредит не попада в обхвата на понятието „обичайна дейност“ на длъжника, тъй като усвояването на кредита е извършвано чрез представяне на фактури и други разходно оправдателни документи към негови доставчици, т.е. сумите са предоставяни във връзка с осъществяваната от него търговска дейност. Предвид горното претендира обезсилване на решението и евентуално отмяната му и отхвърляне на иска.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Банка ДСК“ АД поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК, поставяйки следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на всички възражения на страните, респ. на всички събрани по делото доказателства и да изложи свои собствени мотиви в обосноваване на решаващата си воля, независимо от тези на първата инстанция?“, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС, обективирана в решение №149/28.12.2017г. по т.д. №1604/2016г. на 2 т.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на 4 г.о., решение №157/11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на 2 т.о.;

2. „Какви са правомощията на въззивната инстанция при изложени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със задължението му за изготвяне на пълен и точен доклад и разпределяне на доказателствената тежест и направени с жалбата доказателствени искания?“, като разрешен в 2 противоречие с т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. „Въз основа на какви критерии следва да се преценява дали определена сделка е извършена в рамките на обичайната дейност на търговеца по смисъла на чл. 646, ал.5 от ТЗ?“

4. „Попада ли изпълнението на задължение по договор за банков кредит в обхвата на понятието „обичайна дейност“ на търговеца по смисъла на чл.

646, ал.5 от ТЗ?“, като за последните два въпроса поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК като разрешени в противоречие с практиката, обективирана в решение №124/21.07.2017г. по т.д.№ 2137/2016г., но се поддържа и че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото поради липсата на легална дефиниция на понятието „обичайна дейност“ на търговеца, както и липса на формирана съдебна практика.

Втората касационна жалба е подадена от Г. П. С. в качеството й на синдик на „Торове БГ“ ЕООД – гр. Провадия чрез процесуалния й пълномощник – адв. К. Н., срещу решението под № 114/06.04.2023г. по в.т.д.

№11/2023г., в частта му, с която е потвърдено решението на Варненския окръжен съд за отхвърляне на иска по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, за горницата над 61 333,33лв. до пълния предявен размер от 157 333,33лв.

Касаторът – синдик поддържа, че решението е необосновано, неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Според касатора неправилен е изводът на въззивния съд, че процесната част от вземането в размер на 96 000 лв., за която сума искът е отхвърлен, представлява изпълнение на изискуемо парично вземане. Оспорва извода на съда, че е настъпила изискуемост на 60% от отпуснатия кредит на основание чл.6 от анекс №2/23.08.2017г., която клауза според касаторът е тълкувана неправилно. Поддържа, че извършеното тълкуване не съответства на действителната воля на страните и не е съобразено с целта на конкретния договор за кредит, който е за оборотни средства под формата на револвираща кредитна линия и се отличава с това, че кредитополучателят има възможност да усвоява многократно договорения максимален кредитен лимит в рамките на срока за ползване на кредита и да извършва погасявания на т.нар. плафони, които не са обвързани с конкретен падеж. Поддържа, че за неизпълнение на задължението за намаляване на кредитната линия два пъти с по 30% през 12месечния период на ползване, не се начислява санкционна лихва и поради това не е настъпил падеж по правилата на чл. 84 от ЗЗД, а страните са се съгласили, че издължаването на главницата с начална дата 10.08.2018г. следва да се осъществи на 60 равни месечни вноски. С оглед горното счита, че е неправилен извода на съда, че сумата от 96 000 лв. е била изискуема на 03.08.2018г. Обосновавайки теоретично понятията за падеж и изискуемост, касаторът счита, че решението следва да бъде отменено в обжалваната му част и исковата му претенция – уважена изцяло.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът –синдик Г. С. поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси:

1. „Правилата на чл. 84 от ЗЗД намират ли приложение при определяне 3

/преценка/ настъпването на падежа /изискуемостта/ на задължения, произтичащи от договор за револвиращ банков кредит? И по-конкретно следва ли да се приеме, че договорката „Кредитополучателят се задължава да намалява кредитната линия 2 пъти с по 30% през 12 месечния период на ползване“ изпълнява условието на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и кредиторът дължи покана, за да настъпи изискуемост?“

2. „Задълженията за погасяване в периода на ползване на част от отпуснатия револвиращ кредит ще представлява ли ликвидно и изискуемо вземане на кредитора, при положение, че не е настъпил крайния срок за издължаването на кредита?“

Ответникът по тази касационна жалба „Банка ДСК“ АД е подал отговор чрез процесуалния си представител – адв. А. Т., от 07.08.2023г., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата.

Ответникът „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД /н./ оспорва и двете жалби по съображения, подробно изложени в общ писмен отговор от 04.08.2023г., като поддържа, че според него искът е недопустим, тъй като исковата молба е подадена след срока. Претендира обезсилване на решението, евентуално отмяната му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.

2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Варненският апелативен съд е приел, че с влязло в сила решение №734/26.07.2019г., постановено по т.д. №552/2019 г. по описа на ВОС е обявена неплатежоспособността на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД с начална дата - 31.12.2017 г., длъжникът е обявен в несъстоятелност и на основание чл. 632, ал.1 от ТЗ производството е спряно. С решение № 260293 от 19.10.2020 г., вписано в ТР на 20.10.2020 г., производството е възобновено, като от този момент е започнал да тече и едногодишният срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ за предявяване на исковете по чл. 646 ТЗ, който е приел за спазен, тъй като исковата молба е подадена чрез „Еконт“ с товарителница на 19.10.2021г.

Въззивният съд е приел, че не се спори относно факта на сключване между страните на договор за кредит от 03.08.15г. за сумата от 160 000лв. и анекси №1/25.08.16г. и №2/23.08.17г. към него, както и факта на осъществено на 03.08.18г. плащане в размер на 157 333,33лв. с основание пълно погасяване на кредит. Според приетото от апелативния съд, банката е предоставила на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД като кредитополучател кредит за оборотни средства в размер на 160 000лв., като револвираща кредитна линия със срок до 03.08.16г., а с анекс №1/25.08.16г. срокът за ползване на кредита е продължен 4 до 03.08.17г. и с втори анекс №2/23.08.17г. - до 03.08.18г. Във анекса от 23.08.2017г., в чл. 2 е уговорено, че след изтичане на горепосочения срок, кредитът се погасява съгласно т. 5 от договора - за срок от 60 месеца съгласно погасителен план. Според въззивния съд клаузата на чл. 6 от анекса съгласно която кредитополучателят се задължава да намали кредитната линия 2 пъти с по 30% през 12 месечния период на ползване, води до извода, че кредитополучателят се е задължил в рамките на срока за ползване да погаси усвоения кредит до 60% от общата сума, т.е. към 03.08.18г. тази част от кредитната линия, съответна на 96 000лв, е била изискуема, поради което за нея не са налице предпоставките на чл. 646, ал.2, т.1 ТЗ, а за разликата – са, поради което е потвърдил решението на ОС-Варна.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: