Определение № 9237 от 27.04.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 9237 гр. София, 27.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно частно гражданско дело № 20261100503242 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство И. И. Г. (преди М.), ЕГН **********, срещу определение № 20149794 от 30.01.2026 г., постановено по гр. д. № 58205/2020 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Определение № 20150441 от 23.02.2026 г., с което частично е върната искова молба с вх. № 22021313 от 04.11.2020 г., уточнена с молба с вх. № 25013349 от 20.10.2025 г., в частта, с която срещу М.Д.М., ЕГН **********, са предявени, осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответника да заплаща на ищеца 400 лв. на месец, считано от 01.07.2020 г., докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика на Ателие № 90 в ж.к. „Манастирски ливади – Изток“, за осъждане на ответника да заплаща на ищеца 250 лв. на месец, считано от 01.07.2020 г., докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика на Ателие № 89 в ж.к. „********“ и осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5499 лв. за периода от 01.03.2019 г. до 03.11.2020 г., предявен в условията на евентуалност на предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и производството по делото е прекратено в посочените части.

Жалбоподателят намира обжалваното определение за незаконосъобразно, като счита за неправилен изводa на съда, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС касае бъдещ период предвид обстоятелството, че от предявяване на исковата молба до настоящия момент били изминали повече от пет години. Счита, че е налице ясно индивидуализирана парична претенция за минал, а не за бъдещ период, съобразно дадените от съда указания, поради което с връщане на исковата молба в посочените части, съдът бил нарушил диспозитивното начало и задължението да тълкува изявленията на страната съобразно действителна й воля.

По отношение на иска по чл. 59 ЗЗД жалбоподателят счита, че определението на съда е 1 неправилно, тъй като този иск бил предявен при условията на евентуалност, като неговото разглеждане било поставено в зависимост от отхвърлянето на главния иск. Поддържа, че при спор относно приложимостта на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС спрямо конкретните факти, ищцата има правен интерес да въведе и субсидиарното основание по чл. 59 ЗЗД, за да избегне отричане на защита при различна правна квалификация от съда. Поради изложеното счита, че не са налице основания за връщане на исковата молба в посочените части, поради което моли за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок срещу акт, подлежащ на обжалване и от лице, което има право и интерес от обжалването.

Поради изложеното същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.

Производството пред Софийски районен съд е било образувано по искова молба , подадена от И. И. М., ЕГН **********, срещу М.Д.М., ЕГН **********, след като с разпореждане № 20252677/16.11.2020 г. Сoфийски районен съд, III ГО, 149 състав, е разделил производството по гр.д. № 54195/2020 г. по предявените искове, свързани с имущество – собственост на дружество, искания за делба на имущество, искане за обезщетения от ползване на лек автомобил и два недвижими имота. Исковете, предявени с молбата, са били разделени за отделно разглеждане съгласно Определение № 20116651от 14.05.2021 г., като процесуалните действия по гр.д. № 58205/2020 г. по описа на СРС, 119 състав, са продължени само по иска за делба на съсобствените вещи по чл. 34 ЗС и исковете за търсене на обезщетение на ищеца за лишаването му от правото да използва съсобствените с ответника вещи – Ателие № 89, находящо се в гр. София, в ж.к. „********“, бл. ********, Ателие № 90, находящо се в гр. София, в ж.к. „********, находящо се на мансарден етаж и подпокривно ниво, секция „В“ на жилищната сграда, както и лек автомобил марка „Опел“, модел „Вектра“, модификация Елеганс, купе 4 врати, двигател 2,2l, 147 к.с. и обезщетение, равняващо се на 1/2 част от наемната цена, получавана от ответника за част от исковия период.

Впоследствие с молба с вх. № 25001201 от 07.01.2022 г. искът за делба е оттеглен и производството по делото по този иск е прекратено с влязло в сила Определение № 20020140 от 10.03.2022 г.

С поредица от разпореждания от 21.05.2021 г., 10.03.2022 г., 05.04.2023 г., 14.06.2023 г., 28.06.2025 г., 04.08.2025 г. и 28.08.2025 г. съдът е оставял без движение исковата молба поради нейната нередовност, като указанията са били давани с цел изясняване фактическите твърдения на ищцата във връзка с предявените от нея искове и формулиране на надлежен петитум. Доколкото ищцата е заявявала, че за част от исковия период някои от процесните вещи (недвижимите имоти) са били отдавани под наем и ответникът като съсобственик на 2 същите е събирал изцяло наемната цена за тях, а за друга част от периода вещите (недвижимите имоти и лекия автомобил) са били ползвани лично само от ответника, с което той е лишил ищцата от възможността да ползва припадащата й се идеална част, то и съдът е давал указания на ищцата да разграничи по размер и период (с начална и крайна дата) всеки от исковете с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС.

Още с първата уточнителна молба от 06.04.2022 г. /л. 159/ И. М. е изложилa фактически твърдения относно обстоятелството, че за част от процесния период недвижимите имоти са били отдавани под наем от ответника, а лекият автомобил е бил ползван лично от него, като впоследствие с последната уточнителна молба от 20.10.2025 г.

/л. 251/ ищцaтa е успялa да изложи ясни и конкретни фактически твърдения, от които съдът да може да изведе правната квалификация на исковете, като по отношение на исковете за обезщетение на другия съсобственик за ползата, от която е лишен, от деня на писменото поискване, с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, ищцата е посочила, че претендира по 400 лв. на месец по отношение на ателие № 90, респ. по 250 лв. на месец за ателие № 89, а периодът на претенциите е от 01.07.2020 г., докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Така формулираният период правилно е преценен от районния съд като недопустим в частта след подаване на исковата молба в съда – на 03.11.2020 г. /по пощата/, тъй като периодът след това е такъв, който не е настъпил към датата на сезиране на съда, а е бъдещ – включва неопределен период от време след подаването на исковата молба „докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика“. Придадената от закона изпълнителна сила на решението, с което се уважава осъдителният иск, предпоставя като негов допустим предмет притезания, които са изискуеми, доколкото само такива могат да бъдат удовлетворявани в изпълнителния процес. Правният интерес, който е от категорията на положителните процесуални предпоставки за допустимост на осъдителния иск, ще е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Притезанието следва да е изискуемо към подаване на исковата молба. Когато от твърденията на ищеца, съдържащи се в исковата молба и уточнителните молби, е видно, че предмет на търсената с осъдителния иск защита е вземане, чиято изискуемост ще настъпи след постановяване на решението/входиране на исковата молба/, а неговият размер е обусловен от бъдещото поведение на ответника, производството по него е недопустимо образувано и следва да бъде прекратено поради наличието на процесуална пречка за развитие на исковия процес.

Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ГПК може да бъде предявен по изключение осъдителен иск за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Интересът от такъв осъдителен иск се състои в това, че длъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да се наложи да се водят редица последователни осъдителни искове за всяко последващо плащане.

Задължения, за които би могла да бъде предявена претенция по реда тази разпоредба, съставляват такива задължения, при които изискуемостта на следващите плащания зависи 3 единствено от настъпването на обективни факти /напр. претенции за задължения за издръжка, за прехрана срещу прехвърлен имот, за периодично дължимо обезщетение при непозволено увреждане, при които изискуемостта на следващите плащания зависи само от настъпването на срока/, но не и от предварително или едновременно изпълнение на насрещна престация на ищеца или от бъдещо поведение на ответника. В приложното поле на чл. 124, ал. 2 ГПК не попадат вземания, които не са възникнали, а такива са вземанията, чието възникване е обусловено от настъпването в бъдеще на правно релевантно за съществуването на дълга обстоятелство, както е в случая – ползване на имота, преценката за което не би могла да бъде извършена предварително преди осъществяването му. С оглед на това и по аргумент от обратното от чл. 124, ал. 2 ГПК се прави извод, че законът не допуска съдебна защита на субективно материално право, което не е възникнало. В този смисъл е константната практика на ВКС – Решение № 320 от 04.06.2024 г. по гр. д. № 1348/2023 г. на ВКС, II ГО; Решение № 145а от 17.11.2010 г. по т. д. № 531/2009 г., на ВКС, II т. о. и др.

В случая вземанията, които са предмет на предявените с исковата молба парични искове, са за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствени вещи.

Тези вземания възникват с осъществяване на факта на ползване на вещите от ответника за определен период. Ето защо към датата на предявяване на исковата молба такива вземания ще са възникнали само ако се претендират за осъществено от ответника ползване на имота за период преди завеждане на исковата молба. Следователно когато съдът е сезиран с иск за присъждане на обезщетение за ползване на имотите за период, включващ период след датата на завеждане на исковата молба, както е в случая, всъщност е налице хипотезата на предявено пред съда вземане, което не е възникнало към датата на сезиране на съда. Това прави предявените от ищцата парични искове недопустими в частта им за периода след подаване на исковата молба, поради което първоинстанционният съд правилно е върнал исковата молба и е прекратил производството в тази част. Следва да се посочи, че обстоятелството, че от подаване на исковата молба до настоящия момент са минали повече от пет години, не променя този извод, тъй като принципните постановки, изложени по горе, продължават да са приложими.

Исковете за заплащане на обезщетение за периода от 01.07.2020 г. до 03.11.2020 г. обаче са допустими, тъй като обхващат период преди датата на сезиране на съда, в рамките на който може да бъде преценено дали ответникът следва да бъде осъден да заплати обезщетение за ползата, от която е лишен другият съсобственик, от деня на писменото поискване. В уточнителната молба с вх. № 25013349 от 20.10.2025 г. ищцата е посочила, че за този период претенцията е в размер на 400 лв. за 4 месеца или общо 1600 лв. по отношение на ползването на Ателие № 90, а по отношение на Ателие № 89 – по 250 лв. на месец или за периода от 4 месеца – общо 1000 лв. Ето защо, като е върнал изцяло исковете за тези суми и за този период, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение и в тази част същото следва да бъде отменено и процесуалните действия да бъдат продължени.

Настоящият въззивен състав намира за правилно определението на СРС, в частта, с 4 която е върната исковата молба по предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5499 лв. за периода от 01.03.2019 г. до 03.11.2020 г., предявен в условията на евентуалност на иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5499 лв. за периода от 01.03.2019 г. до 03.11.2020 г., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 ид.ч. от лек автомобил „Опел Вектра“.