Решение № 561 от 11.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 561 гр. Пловдив, 11.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330104572 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023 против Ф. Й., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 08.04.2022 г. бил сключен договор за потребителски кредит № ...., с предоставена сума, включваща - 6000 лева – кредит и 2627,97 лева – премия за застраховка „Защита на кредита“, уговорени ГЛП – 34,12 % и ГПР – 39,46 %, платими до 15.04.2027 г.

Ответникът не погасил три вноски, с падежи – 15.02.;15.03.;15.04.2023 г., поради което вземанията били обявени за предсрочно изискуеми, считано от 24.07.2023 г., за което бил уведомен.

Поради липсата на плащане, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 5909/29.08.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 12521/2023 г. на ПРС, за непогасените суми от: 5434,31 лева – главница; 111,76 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2023 г. – 15.08.2023 г., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда – 28.08.2023 г. до окончателното погасяване.

Възразява за прекомерност на тези на насрещната страна. Претендират се разноските в двете производства.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Възразява за недействителност на договора и наличието на неравноправни клаузи, вкл.

1 нарушени изисквания на чл.11, ал.1, т.10, т.11, т.12, чл. 19, ал.1, ал. 4 ЗПК. Клаузата на чл. 7 от договора, предвиждаща кумулиране на застр. премия към главницата, била неравноправна по см. чл. 143 ЗЗП. Сключената застраховка противоречала на чл. 115, т.1 и чл. 116, ал. 1 КЗ, като уговорката за възникване на задължението била нищожна.

Съобразно размера на кредита, дог. лихва и застр. премия, общата стойност на разходите по договора надвишавали значително посочения ГПР. Възразява за нищожност и на клаузата за дължимост на дог. лихва, несъразмерно висока и уговорена в противоречие на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски. Възразява за прекомерност на тези на насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния такъв по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен процесният договор, като предоставената парична сума е била усвоена /вж.

Oпределение по чл. 140 ГПК № 6675/02.06.2024 г. – л.50-51/.

Според посоченото в договора е уговорен размер на кредита от 6000 лева, при дължимост на допълнителни суми: 2627,97 лева – премия за застраховка „Защита на кредита“, уговорени ГЛП – 34,12 % и ГПР – 39,46 %, платими до 15.04.2027 г.

Според приетото заключение на ССЕ, на ответника е преведена/предоставена реално сумата от 6000 лева като финансов ресурс.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 2

07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорите за потребителски кредити задължително следва да съдържат лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В настоящия случай това правило е спазено, но само формално, с посочване на ГЛП от 34,12 %.

Предвид конкретното съдържание на договора, както основателно се възразява от ответника, не е ясно този лихвен процент върху коя сума се начислява. Отразен е размер на кредита първо 6000 лева, след което размер на кредита 8627,97 лева, но от банката не е конкретизирано върху коя от двете суми ще се начислява възнаградителната лихва. Видно от заключението на ССЕ, лихвата всъщност е начислявана върху завишената сума, сбор и от доп. плащания, т.е. – включително и върху застраховката, която не е предоставен финансов ресурс, което е недопустимо и изцяло във вреда на потребителя.

Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и застраховката и за какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и застраховка или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва.

Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните 3 неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е фиксиран. Никъде не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата /и/или застраховката/ по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер.

Потребителят е заставен да тълкува волята на банката, за да прецени какъв е размерът на дължимото от него възнаграждение под формата на договорна лихва. При това положение, реално приложимият лихвен процент остава неясно, неточно и не по разбираем начин посочен в договора за кредит, което препятства възможността на потребителя ефективно и обосновано да прецени какви биха били икономическите последици за него във връзка с конкретното кредитно правоотношение.

В този смисъл, съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

Налице е и друго нарушение, тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 39,46 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Не е посочено каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумите за застрахователни премии в общ размер от 2627,97 лв. са приети за разходи по кредита, каквито реално представляват. Предвид това, не може да се провери и дали вписаният в договора процент на разходите на годишна база е действително приложимият в отношенията между страните.

4

Задължението за плащане на застрахователна премия представлява разход по кредита - съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР към ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии.