Решение № 1564 от 14.03.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 3663/2024
- Вид
- Решение № 1564
- Подписан
- 14.03.2025
- В сила
- 14.03.2025
- Състав
- Петър Любомиров Сантиров, Йоана Красимирова Кацарска, Ивета Антонова
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 247 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 69, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 и ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 и ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 149 · Закон за енергетиката
- чл. 150 · Закон за енергетиката
- чл. 153, ал. 1 · Закон за енергетиката
- чл. 200 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 1 · Закон за наследството
- чл. 48 · Закон за наследството
- чл. 49 · Закон за наследството
- чл. 49, ал. 1 · Закон за наследството
- чл. 51 · Закон за наследството
- чл. 52 · Закон за наследството
РЕШЕНИЕ
№ 1564 гр. София, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Петър Люб. Сантиров
Членове:
Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100503663 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 1404 от 25.01.2024 г., постановено по гр. д. № 1781/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 53-и състав, са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу В. Г. Д. осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, като В. Г. Д. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми:
1948 лева – главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия (ТЕ) за периода от м. 09.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 12.01.2023 г. до окончателното изплащане на сумите, и 324,70 лева – мораторна лихва за забава от 15.09.2020 г. до 21.12.2022 г., както и сума за дялово разпределение за периода м. 12.2019 г. – м. 04.2021 г. в размер на 18,45 лева – главница, като са отхвърлени останалите вземания за горницата.
Със същото решение В. Г. Д. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 480 лева – разноски по делото.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника, чрез назначения му особен представител – адвокат Б. Р., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът твърди, че съдът неправилно е приел, че ответникът е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за процесната претенция, като сочи, че макар и с изготвения доклад по делото по чл. 146 ГПК на ищеца да е възложена доказателствената тежест да установи, че ответникът е приел наследството на своята наследодателка В.Г.Д., в решението си СРС е приел, че е налице отговорност за задълженията на наследодателя, без да са ангажирани доказателства в тази връзка. С оглед изложените оплаквания въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който е изложено становище за нейната неоснователност.
Въззиваемата страна моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски.
1
В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице помагач – „Техем Сървивис“ ЕООД.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, от ответника по делото, чрез назначения му особен представител, като съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС държавна такса не се дължи, поради което въззивната жалба е процесуално допустима.
С Определение № 5918 от 06.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1781/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 53-и състав, е допуснато изменение на решението в частта за разноските, като В. Г. Д. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от още 211,23 лева – разноски по делото.
Във въззивната жалба се съдържа и частна жалба срещу постановеното определение, с което е допълнено първоинстанционното решение в частта за разноските, тъй като твърди, че не е спазена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК. Моли съда да отмени определението на съда, с което е допълнил постановеното решение в частта за разноските.
С Разпореждане № 21693 от 08.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1781/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 53-и състав, е оставена без уважение депозираната от ищеца молба за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното решение.
В законоустановения срок не е постъпил частна жалба срещу така постановеното разпореждане.
Решението, в частта, с която са отхвърлени отхвърлените останалите вземания за горницата, не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:
Пред първоинстанционния съд са кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дадената в пар. 1, т.
2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач и страна по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено вещно право на ползване, поради което и то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Облигационното правоотношение за битови нужди със собственика или вещния ползвател на недвижимия имот възниква по силата на закона, а не въз основа на индивидуален договор с клиентите на топлинна енергия. Общите условия на ищеца се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ и следователно договорът за продажба на топлинна енергия на клиенти на топлинна енергия се счита сключен с конклудентни действия. Поради тази причина за възникването на облигационното правоотношение не е необходимо сключването на индивидуален договор.
В конкретния случай от представения по делото Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 116, том III, рег. № 3785, дело № 270/2017 г. се установява, че В.Г.Д. е придобила собствеността върху следния недвижим имот: апартамент, който представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134..102.43.1.1 по КККР на град София, община Столична, област София, одобрени със Заповед № РД-18-33 от 15.06.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК , с адрес на имота: град София, район Средец, улица 2
„*******.
Като доказателство по делото е приета справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14 / 18.11.2009 г. по искане № 289 от 17.01.2023 г., от която е видно, че В.Г.Д. е починала на 13.09.2022 г., като към датата на смъртта си е оставила за свой единствен наследник по закон – ответникът В. Г. Д.. Ответникът е наследник – низходящ по права линия от първа степен и е придобил въз основа на настъпилото законово наследствено правоприемство наследственото имущество на починалата В.Г.Д. като съвкупност от права и задължения. При липсата на данни приживе В.Д. да се е разпоредила с притежавания от нея имот – процесното жилище, съдът приема, че ответникът се легитимира като титуляр на правото на собственост върху същия.
Доводите на особения представител на ответника, че последният не е легитимиран да отговаря по предявените искове поради липса на доказателства, че е приел наследството на наследодателката В.Д., са неоснователни. Ответникът не е релевирал правоизключващо възражение, че е вписал по предвидения чл. 50, вр. чл. 49, ал. 1 ЗН ред отказ от наследството на починалата, нито е ангажирал доказателства. При липса на такива правоизключващи възражения, каквито не са били направени в отговора на исковата молба, даването на указания, касаещи доказателствената тежест, не могат да доведат до недоказаност на претенцията на ищеца. В тази връзка следва да се отбележи, че дадените от съда указания, че ищецът има процесуалното задължение да установи приемането на наследството не могат да заместят несвоевременно направеното от ответника възражение, тъй като указания се дължат само по въведения от страните предмет на делото.
Отделно от това, следва да се посочи, че съгласно чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му, като приемането произвежда действие от откриването на наследството, т.е. приемането има обратно действие. Приемането може да бъде изрично или мълчаливо. Трайно установената съдебна практика изисква действията по т. нар. мълчаливо приемане на наследство да са недвусмислени, така че да водят до единствен извод за намерение за приемане на наследството – да изразяват непоколебимо намерение. Тези фактически или правни действия на наследника могат да са различни по вид и във всеки конкретен случай съдът следва да извърши преценка дали са израз на волята на наследника да приеме наследството.
Отказът от наследство, от своя страна, е изричен и формален акт и съгласно чл. 52 ЗН отказът от наследството става по реда, указан в чл. 49, ал. 1 ЗН – с писмено заявление до районния съдия, в района на откриване на наследството, като отказът се вписва в специална книга.
Разпоредбата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция по силата на която законните наследници носят отговорността по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството (в този смисъл и Решение № 437 от 17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, I I I г.о.). Когато се оспори приемането на наследството, в тежест на кредитора е да докаже факта на приемането, респ. да поиска приложението на чл. 51 ЗН. В случая обаче не е заявено надлежно оспорване на приемането на наследството с въведени относими фактически твърдения, което би довело до възлагане в доказателствена тежест на ищеца установяване на това обстоятелство, а само общо е заявено, че кредиторът следва да докаже приемането на наследството. С оглед на това и доколкото не са въведени от ответника твърдения за вписан отказ от наследство или за приемането му по опис, нито пък са представени доказателства за това, следва изводът, че възражението относно обстоятелството, че било недоказано приемането на наследството, е неоснователно.
За пълнота на мотивите следва да бъде посочено и че по аргумент от разпоредбата на чл. 49 ЗН и чл. 51 ЗН съдът приема, че възражението, че наследството не е прието, е от категорията на личните възражения и следва да се релевира лично от страната или изрично упълномощен от нея пълномощник. В процесния случай, доколкото същото се поддържа от назначения по делото особен представител, то не може да бъде взето предвид от съда.
С оглед на изложеното се установява, че през исковия период собствеността върху топлоснабдения имот принадлежи на ответника В. Г. Д., като между страните е възникнало облигационно правоотношение за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата 3 на което ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително и относно размера на уважените искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
Въззивният съд констатира, че в атакуваното решение е допусната очевидна фактическа грешка относно ЕГН на ответника. Поради това в обжалваната част решението следва да бъде потвърдено и делото да бъде върнато на СРС за преценка за провеждане на производство по отстраняване на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати в полза на въззиваемото дружество сумата от 100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 480 лева – депозит за особен представител.
По частната жалба:
Във въззивната жалба на ответника е инкорпорирана частна жалба срещу
Разпечатката съдържа 44 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/60ce7475-14be-4fb4-87a7-75f15f7e2354