Решение № 25 от 03.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. С, 03.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20241110156815 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по искова молба от А. Н. И. срещу „СК“ АД, с която са предявени: главен иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит от разстояние № ****** от 24.02.2023 г. на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради противоречие със закона, евентуален - на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 вр. чл.

19, ал. 4 ЗПК поради заобикаляне на закона, както и евентуален иск, /под условие, че бъде отхвърлен главния иск/ за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 29 от договора, предвиждащ неустойка за непредоставяне на обезпечение на основание чл. 26, ал. 1, предл.

1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД поради противоречието й със закона и добрите нрави и заобикаляне на императивни правни норми, респ. поради неравноправност по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит от разстояние, като договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 400 лева със срок за погасяване на кредита 30 дни, размер на годишната лихва - 36 %, ГПР - 42,58 % и общо дължимата сума - 412 лева. Поддържа, че съгласно чл. 19 договорът за заем ще бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ, като съгласно чл. 29 в случай на неизпълнение на задължението по чл. 19, се дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит, която се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди, че е начислена неустойка в размер на 88 лева. Твърди, че е погасил изцяло дължимите суми по договора, включително и начислената неустойка. Излага съображения, че договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК поради липса на надлежно посочен ГПР. Поддържа, че не са посочени основните данни, послужили за изчисляване на ГПР, компонентите и методика за формирането му. Поддържа, че е посочен грешен размер на ГПР, а действителният надвишава многократно допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че в нарушение на ЗПК дружеството не е включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлявала печалба 1 за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което следва да бъде част от ГЛП и ГПР. Подробно излага съображенията си, че клаузата, с която е уговорена неустойка, е нищожна поради накърняване на добрите нрави, т.к. излиза извън присъщите й функции. Поддържа, че е налице заобикаляне на закона – чл. 33, ал.1 ЗПК.

Навежда възражение за неравноправност на клаузата, т.к задължава потребителя да плати необосновано висока неустойка – чл. 143, ал. 2,т.5 ЗЗП. Счита, че уговорената неустойка е следвало да е част от ГПР, поради което счита, че е налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че посочването на ГПР в размер, различен от действителния, представлява заблуждаваща търговска практика. Счита, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотеза на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, респ. целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Счита, че клаузата за възнаградителна лихва е в противоречие с добрите нрави, т.к. надвишава трикратния размер на законната лихва. Поддържа, че договорът е нищожен, евентуално нищожна е клаузата, с която му е начислена неустойка в размер на 0,9 %.

Претендира да бъде уважен предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Излага подробно твърденията си за начина на сключване на договора, като твърди, че клаузата, уреждаща неустойката, е валидна и отговаря на всички изисквания на действащото законодателство. Сочи, че такава неустойка не е начислявана и събрана. Поддържа, че съглашението за неустойка е самостоятелно и по отношение неговата действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите правила на ЗЗД. Сочи, че уговорена за неизпълнение на непарично задължение, което не е обезпечено с други правни способи, а видът й се определя в зависимост от това дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Счита, че договореният размер на неустойката като определен процент съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в размер на 0,9 % се дължи само за срока на неизпълнение и изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели, респ. не съставлява неоснователно разместване на блага. Неустойката не е прекомерно голяма но при прекомерно следва да бъде намалена, а не да бъде обявена клаузата за недействителна. Поддържа, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения срок поръчител. Претендира да се отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:

По делото не се спори и е отделено за безспорно по реда на чл. 146, ал. 1 ГПК, че страните са сключили процесния Договор за потребителски кредит от разстояние № ****** от 24.02.2023 г. Видно от съдържанието на същия уговорено е предоставянето от ответника на ищеца на заем в размер на 400 лева със срок за погасяване на кредита 30 дни, при годишната лихва - 36 %, ГПР - 42,58 %. Не е спорно, че заемната сума е реално предадена на ищцата.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят следва, в срок до 3 (три) дни от сключване на договора да: 1/ осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или 2/ предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от 2 страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска.

Съгласно ал. 2 на същия член - третото лице поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.

Съгласно чл. 29, ал. 1 от договора при неизпълнение на задължението по чл. 19, потребителят дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.

Неустоечната клауза от договора касае отговорност на потребителя при неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението да предостави обезпечение.

При тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи задължението за предоставяне на обезпечението, е видно, че поставените изисквания за същото са обективно неизпълними за потребителя с оглед краткия срок за изпълнение, множеството условия и ограничения и заложените параметри, на които следва да отговаря обезпечението. Чрез същите съзнателно се поставя потребителят като икономически по–слабата страна в правоотношението в изначална невъзможност да изпълни. Наложените изисквания са едностранно предвидени от търговеца като част от бланковото съдържание на договора, като по отношение поемането на самото задължение и неговото съдържание ищецът не разполага с възможност да окаже намеса. Поради това и неизпълнението на задължението е неминуемо, а с това и пораждане на неустоечното задължение.

От друга страна начинът, по който е уговорена самата неустойката за неизпълнение сочи, че заемателят всякога ще я дължи, ако не осигури обезпечение съгласно посочените стриктни изисквания, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.

Анализът на договорното правоотношение и гореизложените съображения налагат извод, че с предвиждане на процесната неустойка на практика се цели и се постига оскъпяване на заема, приложимо във всеки случай предвид уговарянето на реално непостижими за потребителя условия, неизпълнението на които води до кумулиране на сумата за неустойка ведно с изрично уговорената възнаградителна лихва. Поради това съдът намира, че процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" 3 по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което подлежи на съобразяване при изчисление на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Доколкото това не е сторено посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Макар в тази хипотеза да е без значение дали с включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал.

4 ГПК или ще го надвишава, следва да се посочи, че в случая действителният ГПР очевидно съществено надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С посоченото решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.