Решение № 16409 от 12.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16409 гр. София, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина В. Станчева при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Гражданско дело № 20231110130037 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Я. С. С., чрез адв. Д. М., срещу „фирма“ ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.

1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит № (номер) от 14.12.2021 г.

Ищецът твърди, че на 14.12.2021 г. Я. С. влязъл в облигационна връзка с ответното дружество по повод сключен договор за потребителски кредит в размер на 2000 лева, при ГПР от 48.84 %, ГЛП от 40.44 %, при срок на кредита от 18 вноски.

Съгласно клаузата на чл. 6 от така сключеното съглашение, ако не бъде предоставена гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора, ищецът ще трябва да заплати неустойка в размер на 2556 лева. Смята, че така уговорената клауза на чл. 6 от контракта, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2556 лева, е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, както и на чл. 21, ал. 1 от ЗПК и чл. 33 от ЗПК. Счита, че клаузата действително накърнява добрите нрави, тъй като е нарушен правен принцип за предотвратяване на несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Достига се до значителна липса на еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Предвидената неустойка е необосновано висока. Настоящата неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение (по предоставяне на обезпечение) е пример за неустойка, която излиза извън присъщите й функции и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване. Моли съда да постанови решение, с което да уважи иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът оспорва иска, като възразява, че неустоечната клауза не противоречи на закона, нито го заобикаля, не е неравноправна 1 и не противоречи на добрите нрави. Твърди, че обезпечителната функция на неустойката произтича от стимулиращия ефект за длъжника, който, за да не претърпи неблагоприятните последици от плащането на неустойка, ще положи максимални усилия да изпълни точно задължението. Обявява, че хипотезата на чл. 143, т. 19 от ЗЗП не е налице, тъй като на потребителя е представена още преди сключването на договора информацията по чл. 5, ал. 2 ЗПК. Същата е обективирана по ясен, разбираем и недвусмислен начин в самия договор, поради което и потребителят е бил наясно с обхвата на своите задължения по кредитното правоотношение. Общите условия на дружеството, в това число и оспорената клауза за неустойка са били обект на проверка от Комисията за защита на потребителите, като видно от Протокол № 3 на КЗП от 12.02.2016 г. не са налице неравноправни клаузи в общите условия на дружеството, за което същото е уведомено с писмо от 10.05.2016 г. Изрично е посочено в писмото, че ОУ на ответника не съдържат неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.

Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски, в това число и юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Като безспорно между страните с доклада по делото съдът е обявил обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № (номер) от 14.12.2021 г., по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 2 000 лева, при договорен ГПР в размер на 48.84 % и годишен лихвен процент в размер на 40.44 %.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № (номер) от 14.12.2021 г., сключен между страните по делото, по силата на който ответното дружество е предоставило на кредитополучателя заем в размер на сумата 2 000 лева. Съгласно чл.

4, ал. 3 от същия договор, заемателят се задължава в срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2 700 лева със срок на валидност до 16.06.2023 г.

Според т. 8 от Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити в срок до края на следващия ден от сключването на договора за потребителски кредит, кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита, която може да бъде: а) банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; б) гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България; в) двама поръчители. Банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, следва да отговарят на изискванията на закона за тяхното издаване и да съдържат неотменяемо и безусловно изявление, че, ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължение, произтичащо от договора, гарантът ще заплати на „фирма“ ООД всички дължими от кредитополучателя суми в първия работен ден, следващ деня на получаване на първо писмено искане от страна на дружеството.

Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2 700 лева и срок на валидност до 16.06.2023 г. Поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица, които поемат задължение да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора при условията на чл. 138 и сл. ЗЗД. Към 2 датата на сключване на договора, поръчителите не трябва да имат кредити с повече от 30 дни просрочие.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от контракта, в случай че кредитополучателят не предостави на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 2 556 лева.

Не е спорно между страните, че кредитополучателят е усвоил сумата по кредита.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Според императивното правило, разписано в основните, принципни начала на гражданското съдопроизводство - чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Ето защо и в случаите, когато ищецът не е въвел възражения досежно валидността на дадена клауза от потребителски договор, на съда му е служебно вменено задължението да бди за наличието на неравноправен елемент.

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради накърняване на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските 3 правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за вида обезпечение по избор на заемателя: банкова гаранция или гаранция от небанкова институция в размер на 2 700 лева и със срок на валидност до 16.06.2023 г. или двама поръчители, които да отговарят солидарно за всички задължения на кредитополучателя и срока за представянето му - до края на деня, следващ сключването на договора или в случая до 15.12.2021 г., създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в размер по-голям от цялото задължение на заемателя по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 2 000 лева. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати.

Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне на изискванията на (ЗПК). Следва да се обърне внимание на задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с оспорената клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест.