Присъда № 21 от 02.10.2024, Апелативен съд - София

МОТИВИ към въззивна (нова) присъда № 21/02.10.2024 г., по в.н.о.х.д. № 1063/24 г. на САС (НО, VII с.).

--------------------------------------------------------------------------------

Делото се разглежда от САС като втора инстанция за трети пореден път – отново след касационна отмяна (с р.439/24-III) на последно постановеното въззивно решение № 87/01.03.23 г. по в.н.о.х.д. № 1023/22 г., с което проверяваната по жалби на подсъдимите М. М. Д. и Я. Ц. П. присъда № 54/09.11.18 г. по н.о.х.д. № 633/15 г. на СпНС (закрит) е била потвърдена в частта й относно признаването на жалбоподателите за виновни в продължавано престъпление по чл. 213а, ал.3, т.5, вр. ал.2, т.т. 1 и 4, вр. ал.1, вр. чл. 26, ал.1 НК, за това, че с две деяния в периода от 09.01.07 г. до 04.04.07 г. в градовете Плевен, София и Белене, двамата – като съизвършители, а подс. Д. – и като длъжностно лице (управител на „ИН 80“ООД), са заплашвали Н. Д. Д. с насилие, с убийство и с други противозаконни действия с тежки последици за него и негови ближни, с цел да го принудят да поеме имуществено задължение от 70 000 лв. и да се разпореди с вещи (сумата от 100 000 лв. в полза на „ИН-80“ООД).

Двамата подсъдими са наказани еднакво при условията на чл. 55, ал.1, т.1 НК – с по три години лишаване от свобода (условно, с 5-годишен изпитателен срок по чл.

66 НК) и с глоба по 4000 лв.; в тяхна тежест са възложени и разноските (чл. 189, ал.3 НПК) по обвинението, за което са осъдени.

Постановената от СпНС присъда във всички останали нейни части (относно оправдаването на Д. и П. по другите обвинения и цялостното оправдаване на подсъдимите А. П., А. П. и К. Т.) е влязла в законна сила, а сега извършваната въззивна проверка е единствено спрямо осъдителната част за двамата жалбоподатели по чл.

213а, ал.3, т.5, вр. ал.2, т.т. 1 и 4, вр. ал.1, вр. чл. 26, ал.1 НК. Точно тя е предмет на оспорване с въззивните жалби, подадени от защитниците по делото (адвокатите Х., К. и Р.) с искане за цялостно оправдаване на подсъдимите (чл. 336, ал.1, т.3 НПК), подкрепено с доводи за несъставомерност на деянието на 09.01.07 г. (поради липсата на два от обективните признаци по чл. 213а НК) и недоказаност на второто деяние (рамкирано в периода 01.03-04.04.07 г.), поради обосновката му в нарушение на чл.

281, ал.8 НПК - единствено със свидетелски показания, прочетени при условията на чл. 281, ал.4 НПК. И защитниците, и двамата подсъдими се придържат към цитираните аргументи в проведеното пред САС открито заседание, а прокурорът пледира за тяхното отхвърляне и счита обжалваната част на присъдата за правилна.

САС намери жалбите за основателни и прецени, че в рамките на правомощието 1 си по чл. 336, ал.1, т.3 НПК следва да отмени онези части от оспорената първоинстанционна присъда, с които подсъдимите П. и Д. са били признати за виновни и наказани за престъпление по чл. 213а, ал.3, т.5, вр. ал.2, т.т. 1 и 4, вр. ал.1, вр. чл. 26, ал.1 НК. Някои от съображенията за това произтичат пряко от указанията за правилно приложение на материалния закон (чл. 355, ал.1, т.2 НПК), съдържащите се в последното отменително касационно решение по делото (р.439/24-III), а други – от констатираните в същото решение процесуални пороци при оценката на доказателствата, които следва да бъдат отстранени.

С присъдата си СпНС е преквалифицирал от две отделни в едно продължавано престъпление (по чл. 213а, ал.3, т.5, вр. ал.2, т.т. 1 и 4, вр. ал.1, вр. чл. 26, ал.1 НК) онези факти от обвинението, които е преценил за доказани във връзка с твърдяното от прокуратурата изнудване на свидетеля Н. Д. Д., осъществено чрез две последователни деяния: първото – на 09.01.07 г. в гр. Плевен, където като съизвършители П. и Д.

(действал и като „длъжностно лице“ – управител на „ИН 80“ ООД), с цел да принудят Д. да поеме имуществено задължение от 70 000 лв., го заплашили с насилие и противозаконни действия с тежки последици за него, съпругата му и общото им дете (с думите, че знаят къде живее семейството му, къде детето му ходи на детска градина; че дългът следва човека, където и да отиде той; че ако до 31.01.07 г. не плати първата вноска от 20 000 лв. ще има много сериозни проблеми); и второто – на неустановени с точност дати в периода от м. март до м. април 2007 г., когато в телефонни разговори от градовете София, Плевен и Белене, отново като съизвършители (а Д. – и като длъжностно лице), с цел да принудят Д. да се разпореди в полза на „ИН 80“ ООД със сумата от 100 000 лв., го заплашили с убийство (че той, съпругата и детето им ще бъдат продадени на украинците за органи).

При въззивното разглеждане на делото САС намери за необходимо да разграничи двата пункта на обвинението (съответно – на осъждането на подсъдимите от първата инстанция), защото по тях основанията жалбоподателите да бъдат оправдани са различни.

Инкриминираното от прокурора деяние от 09.01.2007 г. е изначално несъставомерно, защото приведените при неговото описание факти (чл. 246, ал.2 НПК) изобщо не изпълват признаците на твърдяното престъпление по чл. 213а НК. Тук съдът е следвало директно да оправдае Д. и П., без изобщо да изследва дали предявените обстоятелства са (не)доказани, защото – дори те да бъдат надлежно установени от инстанциите по същество, описаните в рамките на това обвинение събития нямат престъпен характер.

Твърди се, а и СпНС е приел, че през 2005 г. св. Н. Д. получил в заем от св. В. Г. сумите от 65 000 лв. и 18 000 Евро, които следвало да инвестира в развитието на таксиметров бизнес в гр. Плевен, осъществяван посредством фирма на своята тъща 2 ЕТ „С. Ч.-М.“. През лятото на 2006 г. фирмата изпаднала във финансови затруднения и Д. нямал възможност да погасява заема, което мотивирало св. Г. да цедира вземанията си към „ИН 80“ ООД – дружество, занимаващо се със събиране на дългове, управлявано по това време от подс. М. Д., и представлявано (по пълномощие) от подс.

Я. П.. На 09.01.07 г. двамата посетили гр. Плевен и в кафенето на хотел „Балкан“ организирали среща с Н. Д., на която предявили претенцията си за погасяване на задължението. Свидетелят Д. възразил относно размера и след допълнителни уговорки двамата подсъдими се съгласили за неговото намаляване до общо претендираната сума от 70 000 лв. и предоставили двумесечен срок за погасяването й. Подсъдимият П. му заявил, че знаят къде детето му ходи на детска градина и къде живее семейството му, а Д. – че дългът следва човека, където и да отиде той, както и че ако не плати в указания срок, ще има сериозни проблеми. Това мотивирало св. Д. да подпише предложения му погасителен план за сумата от 70 000 лв. с три месечни вноски, първата от които (20 000 лв.) – платима до края на м. януари 2007 г.

Тези факти не изпълват дори основния състав на изнудването по чл. 213а, ал.1 НК.

От начина на описание на деянието става ясно, че инкриминираните фрази (независимо дали в действителност същите са били изречени) са до такава степен абстрактни, че от съдържанието им не може да се изведе никаква конкретика кои са „противозаконното действие“ и „тежките последици“, които са щели да настъпят за св.

Д. и негови близки, ако не се съобрази с поставените му условия. Следователно, незащитима е и обвинителната теза, че в случая изобщо може да се говори за „заплашване“, каквото от обективна страна се явява формалното изпълнително деяние по чл. 213а, ал.1 НК. На същото е дадена легална дефиниция в чл. 198, ал.2 НК, която – без значение на систематичното й място – се явява приложима при всички състави, включващи признака „заплашване“ (вж. в този смисъл: р. 50177/22-I). По делото не може да бъде изведена нито „непосредствеността“ на събитието, с което пострадалият е бил заплашен, нито съдържанието на „тежката опасност“ за неговото (или на друго „присъстващо лице“) здраве.

Непълнотата на обективните съставомерни признаци на деянието прави безпредметно обсъждането на субективната му страна, но само за прецизност тук следва да се отбележи следното: изискуемият по чл. 213а, ал.1 НК пряк умисъл е съпътстван и от регламентирана в закона специална цел, която деецът да преследва – да принуди пострадалия „…да поеме имуществено задължение“. С предявените факти самата прокуратура е отрекла въпросната версия, защото обвинението твърди, че процесното имуществено задължение всъщност е било налично в тежест на св. Д. още преди проведената на 09.01.07 г. в гр. Плевен среща; нейната цел е била не да се уговорят въпросите около „поемането“ му, а по-скоро начинът на неговото 3 изпълнение (погасяване) – облигационно-правни положения, които са съвсем различни.

При извършената по делото последна касационна проверка двата предходни въззивни състава са упрекнати именно в пренебрегване на тези материално-правни аспекти на обвинението. Указано е да се изложат убедителни мотиви защо при така инкриминираните и установени факти изобщо се приема, че има осъществено деянието на „заплашване“ и дали целта му в действителност е била „поемането“ на имуществено задължение. Следвайки тези указания, настоящия състав на САС прецени, че правилното приложение на закона в случая налага подсъдимите П. и Д. да бъдат оправдани за първото деяние от продължаваното престъпление, за което СпНС е ангажирал наказателната им отговорност.

Оправдаване, но по други съображения, се налага и за деянието по заплашване (изнудване) на св. Д., което първата инстанция е приела за извършено в няколко телефонни разговора между него и подсъдимите в периода между 01 март и 04 април 2007 г. В тази му част обвинението не се доказва по несъмнен начин и не изпълва законния стандарт по чл. 303, ал.2 НПК.

По този пункт на обвинението от фактическа страна въззивният съд установи следното:

В края на м. януари 2007 г. св. Н. Д. напуснал Р. България и заживял в Италия (близо до гр. Неапол) заедно с жена си (св. М. Д.а), сина си (Д. Д.) и своята тъща (С.

Ч.). Преди да замине, а и след това той не предприел действия за погасяване на задълженията си към управляваното от подс. Д. и представлявано от подс. П. дружество за събиране на вземания „ИН 80“ ООД. Двамата подсъдими разбрали, че Д. се укрива и в края на м. февруари 2007 г. успели да научат номера на мобилния телефон, ползван от свидетеля в Италия, където същият започнал работа като шофьор в транспортна фирма. Така, в периода между 01 март и 04 април 2007 г. П. и Д. няколкократно звънели на св. Д. от гр. София и други (неустановени) места в Р.

България, ползвайки служебния мобилен номер на „ИН 80“ ООД и водели с него разговори по повод неизплатеното задължение и поставените условия за погасяването му. Конкретните словесни изрази в тези разговори не се установяват с точност, но след 04.04.07 г. св. Д. уведомил италианския си работодател, че е притеснен във връзка с отправени към него заплахи, а информацията била съобщена и на местните полицейски органи, които осигурили временна охрана на къщата, която сем. Д.и ползвало.

Ако трябва да се обобщи – доказателственият анализ на материалите, относими към този аспект на обвинението, и съобразяването му с последно дадените от ВКС указания за отстраняване на констатираните процесуални пороци, налага извода, че инкриминираната по делото заплаха с убийство (че св. Д. и ближните му ще бъдат 4

„продадени за органи на украинците“) не се установява като факт.

Безспорно е, че докато пребивавал в Италия в посочения период Д. е разговарял по телефона с двамата подсъдими, защото въпросното обстоятелство не се отрича и от самите тях в двукратно дадените обяснения – пред СГС и пред САС. В този смисъл са и показанията на св. Д., непосредствено изслушани в съдебното следствие (т.3, л. 905 от н.о.х.д. № 633/15 г. на СпНС). Проблемът е, че в случая не могат да бъдат несъмнено установени две значими обстоятелства, които са залегнали в обвинението, и които са негова съществена част: къде е точното място на деянието (откъде подсъдимите са осъществили комуникацията с Д.) и какво е конкретното съдържание на използваните в разговорите фрази.

Прокуратурата твърди, че телефонната комуникация в периода 01.03-04.04.07 г. е инициирана от подсъдимите П. и Д. в градовете София, Плевен и Белене, но това твърдение е голословно. Дадените от подс. П. обяснения пред въззивния съд (л.20 и сл. от в.н.о.х.д.), според които разговорите са водени единствено от офиса на „ИН 80“ ООД в гр. София, и че той никога не е посещавал гр. Белене, не се опровергават от използваемите доказателствени материали. В уточнение на последното е необходимо да се посочи, че приложените по време на разследването писмени справки от мобилните оператори, отразяващи трафични данни за инкриминираната комуникация, времето и мястото на нейното провеждане (т.116-122 от д.п.), следва да бъдат изключени от подлежащите на анализ писмени доказателства, а това прави невъзможно да се изясни откъде точно подсъдимите са се обаждали на св. Д. в периода, в който същият е бил на територията на Италия. Цитираните справки са събирани при условията на чл. 159 НПК, т.е. преди влизане в сила на специалния режим по чл. 159а НПК, предвиждащ възможност изисканата информация да бъде предоставяна от мобилните оператори само за период не повече от шест месеца назад (чл.159а, ал. 5 НПК). И въпреки, че такова „срочно“ ограничение не е действало към момента на приобщаването им (2010-2011 г.), доколкото, все пак, те касаят изследване на събития от пролетта на 2007 г. ползването им като източници на доказателства по това дело би довело до нарушаване на Общностното право.