Решение № 146 от 31.08.2022, Районен съд - Мездра

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. Мездра, общ. Мездра, обл. Враца, 31.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МЕЗДРА, II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иван Б. Вътков при участието на секретаря Валя Г. Пенова като разгледа докладваното от Иван Б. Вътков Гражданско дело № 20211450101244 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е искова молба от Ф. Т. ИВ., с ЕГН-**********, от .........................., чрез адвокат Д.Т. Т., против „ МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК: 201284228, седалище и адрес на управление:гр.

София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, представлявано заедно от управителите Розалина Здравкова Станкова и Ваня Христова И.а, с искане да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 12 ал. 4 от „Индивидуален договор за заем код №10125939“ от 07.05.2021 г., предвиждаща заплащането на неустойка при липса на обезпечение, като противоречаща на закона и добрите нрави, нарушаваща принципа на справедливост, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което и нищожна.

Ответникът с депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор оспорва изцяло предявения иск. Заедно с депозирания отговор ответникът е предявил насрещен иск, на основание чл. 124, ал.1. вр е чл. 9 3ПК. вр. с чл. 79 ЗЗД, да бъде осъден ответника по насрещния иск Ф. Т. ИВ., ЕГН-**********, да заплати на кредитора „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК

206613478, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК 201284228, сумата от 869.30 лева /осемстотин шестдесет и девет лева и 30ст/ 1 дължима се по Договор за заем с код № 10125939 от дата 07.05.2021г., включваща сумата от 800,00лева / осемстотин лева/ - главница и сумата от 69.30 дева /шестдесет и девет дева и 0.30ст/. - дължима възнаградителна лихва за периода от 08.06.2021 г. до 12.10.2021 г.

Ответникът по насрещния иск е депозирал в срок отговор, с който е оспорил предявения срещу него иск.

В първоначалната исковата молба се твърди следното: На 07.05.2021 г. между Ф. Т. ИВ. и ответното дружество „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ООД е сключен „Индивидуален договор за заем код №10125939“, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата 409.03 евро или левовата им равностойност от 800 лева /осемстотин лева/, съгласно официалния курс на БНБ. Съгласно чл. 3 ал. 1 заемната сума следва да се върне на 10 двуседмични вноски, за срок от 20 седмици, всяка в размер на 44.45 евро или левовата равностойност от 86.93 лева, включваща главница и лихва, при фиксиран годишен лихвен процент — 40.04% и ГПР — 35.63 %. Общата сума на плащанията по договора възлиза на 444.047 евро (869.30 лева), видно от чл. 3 ал. 6. В чл. 12 от договора е предвидено задължение за заемателя да обезпечи заема с трето физическо лице /поръчител/, което да стане солидарен длъжник по договора. Това лице следва да отговори на множество изисквания, подробно посочени в договора за заем и да посети офис на дружеството за сключване на договор. Съгласно четвъртата алинея на чл. 12 от договора, ако заемателят не предостави договореното обезпечение в 7-дневен срок от сключване на договора, дължи неустойка на ответното дружество в размер на 151.80 евро (296.89 лева), която се заплаща разсрочено също на 10 погасителни вноски, като общата вноска, дължима от кредитополучателя за погасяване на заема възлиза на 116.62 лева (след направени изчисления) съгласно Приложение 1 към договора, а общото задължение става 1 166.19 лева. Според ищеца ответното дружество е нарушило императивни разпоредби на ЗПК, което води до нищожност на клаузи от Договора. С договора са въведени изисквания за предоставяне на обезпечение, на които клиентите не могат да отговорят, като се дължи неустойка при неизпълнение на тези изисквания. Според ищеца определената неустойка в чл. 12 ал. 4 от процесния договор е изгубила присъщата си функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за заемателя. В договора за предоставяне на кредит не са предвидени никакви 2 правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката, предвид факта, че всички преки и косвени разходи, възникнали от неизпълнено на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР /чл. 19 ал. 1 и §1 т. 1 от ДР на ЗПК/. На следващо място така представените изисквания на заемателя към поръчителите създават условия, които кредитополучателя не може да изпълни задължението, вменено от чл. 12 ал. 4 от договора. Освен това предвиденият за набавяне на обезпечението срок от седем дни е твърде кратък за изпълнение на задължението, което значително затруднява потребителя при изпълнение на така поставеното изискване.

Клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон — чл. 71 от ЗЗД, според която разпоредба когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай се иска натоварване на заемателя с допълнителни финансови разходи, което от своя, страна противоречи на материалния закон.

Освен това тя накърнява и добрите нрави, тъй като създава неравноправие между страните. От твърде краткия срок и поставените ограничения е видно, че кредиторът не е имал за цел да си набави обезпечение, а чрез включването на тази клауза в процесния договор е целял да заобиколи разпоредбите на закона и да си осигури допълнителна печалба, като кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и създава почва за неоснователно обогатяване на заемодателя, което е в противоречие с добрите нрави. Нарушен е чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като договорената при тези условия неустойка, представляваща допълнителна облага-печалба, не е включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от Годишния процент на разходите (ГПР), съобразно императивните изисквания на съответните разпоредби. По отношение на ГПР е очевидно, че размерът му е различен от посочения в договора, където не е включена неустойката по чл. 3 ал. 2. Според Съображение 19 от Директива 2008/48 е от съществено значение потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите — те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най3 пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. Със Съображение 20 се установява още, че общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. Ето защо, при включването на неустойката в ГПР, размерът му ще се увеличи многократно, което ще доведе до нарушение и на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Така предвидената в договора клауза за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение, поради което се явява нищожна на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 16 ЗПК кредиторите следва да, извършват отговорна и добросъвестна оценка на кредитната способност на бъдещите кредитополучатели, да създават равноправни условия, а не да ги натоварват с допълнителни такси. Когато определени клаузи по договорите прехвърлят риска от изпълнението на задължението на кредитодателят за извършването на обективна, добросъвестна и отговорна оценка на кредитоспособността на потребителят, същите не следва да пораждат правни последици, а да се тълкуват като неравноправни. Ето защо, клаузата е нищожна и като неравноправна на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Касае се за такса, която не е уговорена индивидуално, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й.

С депозирания отговор ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК 206613478, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК 201284228, оспорва изцяло предявения от Ф. Т. ИВ. иск. Не оспорва обстоятелството, че между страните на 07.05.2021 г. е сключен „Индивидуален договор за заем код №10125939“, както и изложените факти относно броя на погасителните вноски, дължимите суми за главница и лихви.

Оспорва твърдяното от ищеца нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 3ПК, поради това, че договорената в чл. 12 от процесния договор клауза не била включена в договорното съдържание като договорна лихва, съответно като част от ГПР по кредита. Твърди, че съгласно чл. 11 ал. 1 от ЗПК, който е 4 приложим в отношенията между страните, договорът за потребителски кредит се подготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които - общият размер на кредита, на условията на усвояването му (чл.

2); лихвеният процент по кредита чл. 3. ал. 7/; годишния процент на разходите по кредита /чл. 3. ал. 8/ и общата сума, дължима от потребителя /чл. 3. ал. 6/, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и условията на издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите па плащаме на погасителните вноски (чл. 12. ал. 6). Според ответника неоснователни са възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване па разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя. периодичността и датите па плащане на поасителните вноски. Както националният закон, така и Директива за 2008/48/ЕО не поставя като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С~42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК. В тази насока е посочена и практика на Съда на европейския съюз. В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер па 35.63 %, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че еа нарушени изискванията на чл. 11 т. 9 ЗКП. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията но чл. 11 ал. 1 т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Ответникът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, изразяващо се в липса па посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума. В настоящия случай и видно от процесния договор за кредит, чл. 3 ал. 8 - размерът на ГПР е посочен в договора, като 5 същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. При положение, че процентът на разходите по кредита е ясно и точно посочен в съдържанието на договора и доколкото е посочен начинът на негово изчисляване и прилагане, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и практиката на СЕС.

Съгласно член 4 параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване па ГПР, а в член 4. буква а от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение. В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в чл. 12 от договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при отлагателното условие на чл. 12 ал. 1 от договора. Доколкото дължимостта на неустойката по чл. 12 ал. 4 от договора е уговорена в случай па неизпълнение на задължението на заемателя но чл. 12 ал. 1. то същата представлява разкол, свързан с неизпълнение па договорни задължени по смисъла на чл. 19 ал. 3 от 3ПK. Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разколите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Във връзка с изложеното счита, че няма как да се приеме, че уговорената неустойка по договора е следвало да бъде включена в съдържанието на ГПР по заема, тъй като от една страна неустойката е уговорена при отлагателно условие, т.е. не е влязла в сила, а ако е била начислена, поради сбъдване на отлагателното условие, при което е дължима, то същата представлява разход за неизпълнение на договорно задължение, който не се включва в ГПР по заема.