Решение № 15316 от 09.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15316 гр. София, 09.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА В. КИРОВА при участието на секретаря МАРТИНА П. СТАНЧЕВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. КИРОВА Гражданско дело № 20241110167025 по описа за 2024 година

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК,вр.чл.415,ал.1,т.1 и т.3 от ГПК,вр.чл.9 от ЗПК,вр.чл.240,ал.1 и ал.2 от ЗЗД,чл.86 от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД от „П“ЕООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление гр.С,срещу А. А.

Ц.,ЕГН **********,с адрес гр.С,с искане да бъде постановено решение,с което да бъде признато за установено,че съществува вземане на ищеца в размер от 3902,82 лева главница по договор за паричен заем,1590,21 лева договорно възнаграждение за периода 25.05.2022 г.до 05.06.2023 г.,366,30 лева лихва за забава за периода 26.04.2022 г. до 05.06.2023 г.,519,58 лева законна лихва за периода от 05.06.2023 г. до 21.12.2023 г.,както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 1942,16 лева възнаграждение за услуга фаст.

В исковата молба се твърди,че между страните е сключен договор за паричен потребителски заем № ****** на 30.03.2022 г.,при което ищецът предоставил в заем на ответника сумата от 4000 лева за срок от 36 месеца като било постигнато съгласие паричната сума да бъде връщана на погасителни вноски в размер на по 192,85 лева. В исковата молба се сочи,че общият размер на задължението възлиза на 6942,66 лева. Ищецът поддържа,че ответникът Ц. преустановил плащанията на дължимите парични суми и неиздължената главница възлиза на 3902,82 лева,а освен за главницата ответникът отговаря и за заплащане на договорна лихва и на мораторна лихва. Ищецът твърди,че е претендирал вземането по реда на заповедното производство,но с оглед постъпилото възражение срещу заповедта за изпълнение е налице интерес от предявяване на установителните искове. С исковата молба ищецът предявява и осъдителен иск за сумата от 1942,16 лева възнаграждение за услуга фаст,относно което възнаграждение съдът е отхвърлил заявлението и за ищеца е налице интерес от предявяване на осъдителния иск. Ищецът моли съда да постанови решение,с което да уважи исковата претенция.

1

Ответникът А. А. Ц. не е подал писмен отговор и не е изразила становище по исковете.

Софийският районен съд,първо гражданско отделение,42 състав,като обсъди представените по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност,при спазване изискванията на чл.235 от ГПК,приема за установено следното :

Със заявление по реда на чл.410 от ГПК „П“ЕООД претендира от А. А.

Ц. сумите от 3902,82 лева главница по договор за потребителски кредит,1590,21 лева договорно възнаграждение за периода 25.05.2022 г. до 05.06.2023 г.,1942,16 лева неплатено възнаграждение за услуга фаст,500 лева неплатени такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземанията при забава с повече от 90 календарни дни,366,30 лева лихва за забава за периода 26.04.2022 г. до 05.06.2023 г. и 519,58 лева законна лихва за периода 05.06.2023 г. до 21.12.2023 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Искането е уважено с издадената заповед за изпълнение по ч.гражд.дело № 71374/2023 г. по описа на СРС,42 състав в частта за сумите от 3902,82 лева главница,366,30 лева мораторна лихва,519,58 лева законна лихва,1590,21 лева договорно възнаграждение,както и е постановено разпореждане за отхвърляне на заявлението в частта за сумите от 1942,16 лева възнаграждение за услуга фаст и 500 лева такса по тарифа за извънсъдебно събиране при забава над 90 дни.

Представен е договор за потребителски кредит профи кредит стандарт,сключен между „П“ЕООД и А. А. Ц. на 30.03.2022 г.,както и погасителен план към договор. От погасителния план се установява,че размерът на погасителната вноска е 192,85 лева,а при наличието на закупена услуга фаст общият размер на задължението възлиза на 248,41 лева.

Приети са общи условия на „П“ЕООД към договор за потребителски кредит.

С известие за доставяне,върнато като непотърсено „П“ЕООД уведомява А. А. Ц.,че обявява предсрочна изискуемост по договор за потребителски кредит ******.

Приет е стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по потребителските кредитик,както и допълнителна преддоговорна информация,представляваща приложение към европейски формуляр за предоставяне на потребителски кредити.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи :

Искът с правно основание чл.422 от ГПК,вр.чл.415,ал.1,т.1 от ГПК е законодателно регламентиран като положителен установителен иск,съгласно който се цели да бъде установено дали съществува вземането,за което е издадена заповедта за изпълнение,когато срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение. Регламентирането на иска като положителен установителен иск означава,че е възложено в тежест на ищеца да докаже,че са реализирани материалноправните предпоставки за уважаване на исковата претенция. Този иск има предмет,идентичен с предмета на заповедното производство – подлежи на доказване същото вземане – на соченото 2 основание и в претендирания размер,за което е издадена заповедта за изпълнение. В настоящия случай ищецът следва да проведе доказване,че между страните съществува договорно правоотношение,да установи какви права и задължения са уговорени за всяка от страните,да докаже всяко от вземанията си,а при установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е възложено доказването,че е изпълнил точно своите договорни задължения или са налице обстоятелства,които изключват дължимост на паричната сума.

Законът регламентира фикция,че искът се явява предявен на датата на подаване на заявлението,когато исковата молба е постъпила в едномесечен срок,считано от съобщението с указания за предявяване на иск,т.е. на 22.12.2023 г.

За да бъде уважена искова претенция,предявена на основание съществуващо договорно правоотношение,страната ищец следва да проведе доказване,че договорът е действителен. В конкретния случай предвид това,че договорът е сключен с физическо лице и предмет на договора е предоставяне на парична сума за текущи нужди,съдът приема,че ответникът Ц. е потребител,поради което и се ползва от регламентираната потребителска защита като и съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи,за което съдът изрично е указал и в постановеното определение по реда на чл.140 от ГПК. Съдът намира,че на договорно основание паричните суми,които ищецът претендира,не могат да бъдат присъдени,тъй като съдът счита,че договорът за паричен кредит,сключен между страните се явява недействителен. Недействителността на договорното правоотношение е найтежкият порок,при който договорът не би могъл валидно да породи правни последици за страните,в която хипотеза страната заемополучател дължи връщане само на получената заемна парична сума,но е освободена от други задължения по правоотношението. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК урежда хипотезите,при които договор за потребителски заем се явява недействителен и една от регламентираните хипотези е ако годишният процент на разходите не е посочен или е посочен неточно. В конкретния случай в договора за потребителски заем е посочен годишен процент на разходите от 49,08 %,който формално не нарушава изискванията на закона,но същевременно се установява,че допълнително е начислено възнаграждение за услуга фаст от 2000 лева,което не е включено в годишния процент на разходите като общият размер на задължението възлиза на 6942,66 лева,а ако бъде включено допълнителното възнаграждение е 8942,66 лева. Неоснователен е доводът на ищеца,че липсват предпоставки възнаграждението по услугата фаст да бъде включено при определяне размера на ГПР. Разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК по императивен начин урежда максимум,до който може да нараства общия размер на задължението за потребителя. Императивният характер на правната норма означава,че на страните не е позволено да уреждат нещо,различно от регламентираното в императивното правило. Софийският районен съд,отчитайки легалната дефиниция на понятието общ размер на разходите,както и с оглед това,че чрез уговаряне дължимост на възнаграждение за услуга фаст значително нараства общия размер на дълга ( възнаграждението за услуга фаст се равнява на половината от заемната парична сума ),приема,че се достига до нарушаване изискванията на разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. Цитираната разпоредба е регламентирана в полза на потребителя,който следва по ясен и разбираем 3 начин да бъде уведомен за размера на дълга и подлежащата на връщане парична сума. Това означава,че при посочване годишния процент на разходите следва да бъде взета предвид всяка парична сума,която рефлектира върху размера на задължението. Според легалната дефиниция общ разход са всички разходи,вкл.лихви,комисиони,такси,възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за кредит,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит,и поспециално застрахователните премии в случаите,когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,или в случаите,когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагане на търговски клаузи или условия. Съдът счита,че чрез начисляване възнаграждение по допълнителна услуга фаст се достига до възникване на разход по кредита,подлежащ на изпълнение от потребителя,респективно така начислената парична сума следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Софийският районен съд намира,че в конкретния случай предвид невключването на възнаграждението по услуга фаст е налице неточно посочване годишния процент на разходите,която хипотеза се приравнява на липсата на посочване на годишния процент на разходите,респективно обуславя се извод за недействителност на правоотношението. Изводът на съда,че възнаграждението за услуга фаст следва да бъде отчетено при изчисляване размера на годишния процент на разходите не се променя предвид довода на ищеца,че това възнаграждение представлява индивидуално уговорена допълнителна услуга. В тази насока ищецът не е доказал твърдението си,че клаузата за услуга фаст е индивидуално уговорена,отчитайки наличието на изрична регламентация в общите условия,както и предоставянето на информация към стандартния европейски формуляр относно тази услуга,което позволява да бъде направен извод,че ищцовото дружество обичайно предлага такива услуги на кандидатстващите за кредит лица. С оглед това,че не е доказано,че клаузата е индивидуално уговорена,ккато и като съобрази,че тази договорна клауза противоречи на чл.143 от ЗЗП съдът счита,че поради неточно посочване размера на годишния процент на разходите договорът,сключен между страните е недействителен,респективно ответникът Ц. дължи връщане само на заемната парична сума,т.е. искът е основателен за сумата от 3902,82 лева и подлежи на отхвърляне относно претендираните лихви.Установената практика на СЕС по дела № С-42/2015 г. и С-714/2022 г. възприема,че ако ГПР не включва всички разходи като лишава потребителя от възможността да разбере обхвата на задължението си,тогава кредитът се счита освободен от лихви и разноски,а лишаването на кредитора от възможността да претендира лихви и други разходи представлява пропорционална санкция за кредитора. Изложените съображения мотивираха съда да счете,че исковете за заплащане на сумите от 1590,21 лева договорно възнаграждение,366,30 лева мораторна лихва и 519,58 лева законна лихва подлежат на отхвърляне. Самостоятелен аргумент да бъде счетено,че исковата претенция за договорна лихва подлежи на отхвърляне е и противоречието на договорната клауза за договорна лихва с добрите нрави. За да бъде уважена искова претенция за заплащане на договорна лихва,необходимо е да бъде доказано,че страните изрично са уговорили дължимост на лихва при сключване на договора за заем. Договорната лихва 4 има възнаградителен характер за заемодателя и представлява възнаграждение за предоставената в заем парична сума. Софийският районен съд приема,че страните са уговорили дължимост на възнаградителна лихва 41 %,видно от договора за кредит. В съдебната практика са установени критерии,при които прекомерна е договорна лихва,която надвишава трикратния размер на законната лихва,ако кредитът не е обезпечен и двукратния размер на законната лихва,ако кредитът е обезпечен. В настоящия случай кредитът не е обезпечен,респективно за да бъде извършена преценка дали възнаградителната лихва е прекомерна по размер същата следва да бъде съпоставена с трикратния размер на законната лихва. Предвид това,че е уговорена дължимост на договорна лихва от 41 %,която надвишава трикратния размер на законната лихва,съдът приема,че договорната лихва е прекомерна,а цитираната договорна клауза се явява недействителна,което също обосновава извод,че за сумата от 1590,21 лева искът подлежи на отхвърляне.