Решение № 1237 от 17.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1237 гр. Пловдив, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330119738 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от П. А. П., ЕГН **********, с адрес ******, против „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Младост-1А, ул. „Анна Ахматова“ № 9, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата в т. 3 „Условия по заема“ от Договор за паричен заем № ****** от 05.01.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем, която е в размер на 1050,84 лв., е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за паричен заем № ****** от 05.01.2022 г. за сумата от 1500 лева, при фиксиран лихвен процент 10,00 %, и ГПР 10,30 %. В т. 3 от договора било предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем в размер на 1050,84 лв. Поддържа се, че тази клауза е неравноправна. В случая липсвало и еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което било налице нарушение на чл.

143, ал. 2, т. 9 ЗЗП и таксата целяла единствено обогатяване на кредитора.

Неравноправността на клаузата, доколкото тя не била индивидуално уговорена, водела до нейната нищожност. Поддържа се, че таксата 1 представлявала скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпросната клауза и начислената по нея такса водели до неравновесие между правата и задълженията между потребител и кредитодател и задължавала потребителя да заплати необосновано високо обезщетение за свое неизпълнение на договорно задължение – нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Клаузата била уговорена в нарушение на добрите нрави и била нищожна на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД предвид естеството на договора и съотношението между размера на отпуснатия кредит и този на таксата за експресно разглеждане. Развиват се и аргументи, че са нарушени специалните изисквания на ЗПК, имащи за последица недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. По изложените съображения моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Кредит Тайм” ЕООД, който по същество счита исковата претенция за неоснователна, тъй като не били доказани твърдения за извършени плащания на суми по процесната клауза.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори по делото, а и се установява от представените писмени доказателства – Договор за паричен заем № ****** от 05.01.2022 г., че между ищцата П. П. и ответника „Кредит Тайм” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, при което ищецът има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищеца била предоставена в заем сумата от 1500 лв., срещу задължение да я върне в рамките на дванадесет месечни вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 10,00 %, и посочен ГПР от 10,30 %. Видно от съдържанието на договора в т. 3 „Условия по заема“ за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на сумата от 1050,84 лв., представляваща еднократна такса за експресно разглеждане на заявката да одобрение на паричния заем, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга.

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищцата освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът приема процесната клауза за недействителна поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени 2 към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената таксата за експресно разглеждане реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Съгласно изричния текст на договора разглежданата такса се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, т.е. пряко свързана с договора и съществуваща единствено във връзка с него. Липсват и писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тази „услуга“, чието конкретно съдържание не е посочено в договора за кредит. Налице е единствено бланкетно посочване на това обстоятелство в текста договора, без реално да са представени доказателства за заявен избор. Следователно разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема, е трябвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реално приложимият ГПР по кредита не е 10,30 %, доколкото размерът на таксата от 1050,84 лв. е повече от 60 % от чистата стойност на кредита и предвид ГЛП от 10,00 %, при срок на договора от една година и главница от 1500 лв., то неминуемо се извежда заключение за несъответствие на посочения в договора ГПР с действителния такъв по кредита, размерът на който положително би надхвърлил законния лимит в чл.

19, ал. 4 ЗПК. Последното е самостоятелно основание за нищожност на клаузата, освен общата недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит се дължи въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за такса експресно разглеждане, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК Завишаването на възнаградителанта лихва по скрит начин води до извод и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между 3 двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

С оглед на горното искът се намират за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В полза на същия следва да се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса.

По настоящото производство на ищцата са предоставени правни услуги от *** С. Н., като съобразно представения Договор за правна защита и съдействие е уговорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В тази връзка относно размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ******, то е за отбелязване, че съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Прието е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

На основание чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейските 4 общности по отправени до него преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България.

С оглед на гореизложеното и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, формиралата се множественост от дела с идентичен или сходен на настоящия предмет, включително и между същите страни, ниския материален интерес по делото, обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание по същество на спора, без процесуалният представител на ищеца да изразява допълнително становище и без да са събирани доказателства, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в полза на ***** Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 200 лв., което да бъде заплатено от ответника.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. А.

П., ЕГН **********, с адрес ******, и „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Младост-1А, ул. „Анна Ахматова“ № 9, че клаузата в т. 3 „Условия по заема“ от Договор за паричен заем № ****** от 05.01.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем в размер на 1050,84 лв., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, на основание чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.