Определение № 717 от 02.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 717 гр. София, 02.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Частно касационно търговско дело № 20238003901427 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Застрахователна компания „Надежда“ АД срещу определение № 1609 от 20.06.2023г. по ч.т.д.

№ 1460/2023г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 1171 от 06.04.2023г. по т.д. 2752/2021г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по подадената от същата страна въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д. 2752/2021г. по описа на СГС, ТО, V I - 23 с-в, и въззивната жалба е върната като нередовна.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с основния принцип в гражданския процес за служебно начало – чл. 7 ГПК, и не е изпълнил задължението си да окаже съдействие на страните за изясняване на фактическата и правна страна на спора. Оспорва като противни на закона правните изводи на въззивния съд, че по аргумент на чл. 599 ГПК квесторът не се нуждае от разрешение от Комисията за финансов надзор, за да се разпорежда с активи на дружеството.

Сочи, че по аналогия приложение следва да намери нормата на чл. 620, ал. 5 ТЗ. Поддържа, че само формално въззивният съд се е позовал на практиката на СЕС, без обаче да изследва относимите към конкретния случай факти.

Изтъква, че необсъдени са останали доводите му за свързаност между кредитора и длъжника и невъзможността по тази причина да бъдат набавени 1 необходимите средства за заплащане на определената от съда държавна такса.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, когато такива са необходими за изясняване на случая от фактическа страна?

2. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?

3. Какъв е правният механизъм за защита чрез достъп до съд на законните права и интереси на юридическо лице, което се намира в обективна невъзможност за заплати предварително дължимата държавна такса по въззивна жалба?

4. Какъв е обхватът на проверката на съда по отношение на факторите, които се преценяват при освобождаване на юридическите лица от предварително заплащане на държавна такса по жалба?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с практиката на ВКС по т. 1 и т. 3 от ТР 1 от 09.12.2013г. по т.д.

1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС, а по втория въпрос в противоречие с решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. 674/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 210 от 08.10.2018г. по гр.д. 4971/2017г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с което обосновава искане за допускане до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По трети и четвърти въпроси моли определението да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като поддържа, че липсва съдебна практика по въпросите.

Излага, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът, „Медицински център - Надежда 1“ ООД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че твърденията на молителя относно невъзможността да внесе държавна такса не се подкрепят от каквито и да е доказателства. Счел е за неоснователни доводите по жалбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД, че квесторът се нуждае от одобрение от Комисията за финансов надзор за извършване на указаното му от съда внасяне на държавна такса по жалбата, който извод е мотивирал с тълкуване на разпоредбата на чл. 599 КЗ. Изтъкнал е, че нормата на чл. 620, ал. 5 ТЗ е приложима в хипотеза на открито производство по несъстоятелност 2 на застрахователно дружество по силата на чл. 622, ал. 2 КЗ, но не и при квестура, какъвто е процесния случай. Позовал се е на практика на СЕС и ВКС досежно възможността юридическо лице да бъде освободено от задължение за внасяне на държавна такса и предпоставките за последното, като е подчертал, че първоинстанционният съд изцяло се е съобразил с дадените в последната разрешения. Приел е, че молителят е застрахователно дружество, поставено под квестура, както и че разполага с имущество, което му позволява да поеме разхода по заплащане на дължимата държавна такса, без това да представлява прекомерна финансова тежест, която да лишава дружеството от достъп до съд, като единствените събрани доказателства са за наложен запор до размер на конкретна сума. Сочи, че молителят не е представил доказателства за липса на други активи, както и за невъзможност акционерите да заплатят разхода. Отчел е и етапа на развитие на производството – дължима такса за въззивно обжалване при вече разгледан спор на една инстанция, което наред с липсата на проведено доказване за твърдяната невъзможност да бъде заплатена дължимата държавна такса, е счел, че обосновава извод за неоснователност на молбата за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса. Приел е, че с оглед неоснователността на молбата за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса и невнасянето на такава от молителя в изпълнение указанията на съда, включително и при указани последици от неизпълнението, правилно с обжалвания съдебен акт въззивната жалба е била върната.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение, в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса по подадената от същата страна въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. по описа на регистратурата на СГС срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д.

2752/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 23 с-в.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси са обусловили изводите на въззивния съд, но по отношение на тях не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С цитираната от касатора практика на ВКС по т. 1 и т. 3 от ТР 1 от 3

09.12.2013г. по т.д. 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение досежно правомощията на въззивния съд при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение и правомощията му да събира служебно доказателства, като е прието, че служебно съдът може да приложи императивна материалноправна норма, както и че не е ограничен от заявеното във въззивната жалба в случаите, когато закон го задължава да следи служебно за интересите на някоя от страните. В тези хипотези, както и ако е заявено оплакване за процесуално нарушение от първоинстанционния съд, въззивният съд може служебно да събира експертиза, оглед и освидетелстване. Никое от тези разрешения не е относимо към подадената от „Застрахователна компания „Надежда“ АД въззивна частна жалба, което определя съдебната практика като неотносима. Неотносима е и съдебната практика по решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. 674/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 210 от 08.10.2018г. по гр.д. 4971/2017г. по описа на ВКС, ГК, I V ГО, която е по приложението на чл. 269 ГПК в хипотеза на подадена въззивна жалба срещу първоинстанционно съдебно решение.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран САС, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019г. по т.д. 6/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС като се е произнесъл по сезиралата го частна жалба, в частта срещу определението, с което е оставена без уважение молбата за освобождаване от държавна такса, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил събраните доказателствата, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството.

4

Произнасянето на въззивния съд е съответно и на служебно известната на съда практика на ВКС по постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 60431 от 01.12.2021г. по ч.т.д. 1786/2021г. по описа на ВКС, Т К , I ТО, с която е прието, че юридическо лице, подало молба за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, следва да докаже твърденията си досежно имущественото му състояние, а за съда не съществува задължение да събира доказателства за установяване на последното, а само правна възможност да извърши проверка за верността на декларираното чрез проверка в публично достъпните регистри досежно вписаните обстоятелства относно търговеца. Практиката изцяло се споделя от настоящия състав на съда и е намерила съответно отражение в мотивите на обжалваното определение.

Не е налице и допълнително соченият критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси трети и четвърти.

По така поставените въпроси е налице утвърдена съдебна практика по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 60431 от 01.12.2021г. по ч.т.д. 1786/2021г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 522 от 29.12.2020г. по ч.т.д. 2438/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и определение № 96 от 20.02.2020г. по ч.т.д. 2616/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, служебно известна на настоящия състав на съда. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите - членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4, чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл. 620, ал. 1 и, ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр.1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето