Решение № 3319 от 22.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3319 гр. София, 21.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20221100509980 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №9980/2022 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на В. Н. Г. ЕГН ********** от гр.София срещу решение от 28.02.2022 г постановено по гр.д.№355/21 г на СРС , 31 състав , в частта , с която въззивникът е осъден на основание чл.79 ал.1 ЗЗД да заплати на „Е.Т.“ ЕООД ЕИК **** гр.София сумата от 1154,66 лева част от втора вноска от годишна такса за 2020 г по договор за управление и поддръжка на общите части на сграда в режим на ЕС , построена в жилищен комплекс от затворен тип „Е.“ от 11.04.2018 г , ведно със законната лихва от 04.01.2021 г до окончателното заплащане на сумата ; както и сумата от 649,44 лева разноски пред СРС .

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС . В диспозитива си първоинстанционния съд за първи път е квалифицирал иска само по чл.79 ал.1 ЗЗД , а не и по чл.2 ЗУЕС , което е процесуално нарушение . Не е дадена възможност на въззивника да представи протокол за разпит на свидетеля от о.с.з на 30.11.2021 г по гр.д.№353/21 г на СРС, други писмени доказателства и да се разпитат свидетели , които да установят , че свидетелят лъже . Неправилно СРС приема , че процесният договор не е такъв по чл.2 ЗУЕС , при положение , че в договора изрично е записано , че той е такъв . Нищожността на договора може да бъде констатирана служебно от съда и за възражение от въззивника липсва преклузия . Ищецът няма качеството на инвеститор и не може да сключи процесния договор по чл.2 ЗУЕС . Самият договор противоречи на ЗЗП , защото в него не е уговорено 1 право на разваляне от страна на потребителя-ответник . В чл.1.5 от договора е предвидено автоматично подновяване , което противоречи на чл.143 ал.2 т.6 ЗЗП .

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба . Липсват процесуални нарушения при определяне на правната квалификация от СРС . Качеството инвеститор няма значение за валидността на договора . Ответникът не е доказал възраженията си , а голяма част от тях са преклудирани . Протокол за разпит по друго дело не е нововъзникнало обстоятелство . Ответникът сам се е отказал от допуснатите му свидетели , а при разпита на св.А. е присъствал и е можел да му задава въпроси .

Възражението за нищожност не може да бъде разгледано от съда предвид решението по тълк.дело №1/20 г на ВКС .Твърденията за неравноправни клаузи при подновяване на договора са неотносими , защото не е изтекъл първоначалния 5-годишен срок .

Предпоставките за разваляне на договор са уредени в закона и не е необходима изрична клауза за това . И да има неравноправна клауза тя не се отразява на действителността на целия договор . Не следва да се спира делото , защото тълкувателното решение на ВКС вече е постановено , а резултатът от дело №С-485/21 г на СЕС е ирелевантен по делото .

Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 11.03.2022 г и е обжалвано в срок на 25.03.2022 г /по ел.поща / .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената част .

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като в случая такива основания не се констатират .

Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

За да уважи частично иска СРС е приел , че безспорно между страните е налице договор за управление и поддръжка на общите части на сграда в режим на ЕС , построена в жилищен комплекс от затворен тип „Е.“ от 11.04.2018 г . Ищецът се е задължил срещу заплащане да предоставя на ответника в етажната собственост редица услуги по поддръжка , почистване , охрана и пр. Страните спорят дали ответникът е развалил договора поради неизпълнение от ищеца . Ищецът представя множество договори с подизпълнители и се позовава на свидетелски показания и ССЕ за установяване на разходи към тези подизпълнители респ.за реално изпълнение на задълженията си по процесния договор .

От правна страна СРС е приел , че не е допустимо съгласно чл.133 ГПК и чл.147 ГПК ищецът да се позовава на нищожност на договора поради противоречие с чл.2 ЗУЕС едва в устните състезания . От друга страна в случая ищецът не твърди да е „инвеститор“ и в това качество да се сключил процесния договор като договор по чл.2 ЗУЕС . Констатира се , че 2 на ищеца не са възложени функции по управление на ЕС /чл.23 ЗУЕС/ , а органите на ЕС са продължили да съществуват . Следователно процесният договор не е по чл.2 ЗУЕС .

Вземанията за управление и поддържане на общи части на ЕС „не са източник на потребителски договор“ / чл.6 ал.1 т.10 ЗУЕС / . При липса на уговорки във връзка с развалянето на договора се прилага чл.87 ЗЗД . С представените писмени доказателства , свидетелски показания и ССЕ е доказано изпълнение на договора от ищеца .

Решението на СРС е правилно в обжалваната част , при следните уточнения и изрични мотиви по доводите във въззивната жалба .

Действително първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения във връзка с определяне на правната квалификация на иска и в доклада си . Правна квалификация по чл.79 ал.1 ЗЗД е недостатъчна . Според тази норма от общата част на ЗЗД може да се касае за най-различни видове договори – продажба , наем , поръчка , дарение и пр. и такава „правна квалификация“ е по същество липсваща правна квалификация . Също така , както е посочено в мотивите на СРС , в исковата молба липсва позоваване на договор по чл.2 ЗУЕС т.е. като краен резултат правилно в окончателния си акт СРС е „изоставил“ като част от правната си квалификация разпоредбата на чл.2 ЗУЕС .

Според настоящия съд законосъобразната правна квалификация на иска е по чл.266 ал.1 ЗЗД /изработка/ , доколкото в уговорките между страните доминират задължения за фактически действия , които трябва да се изпълнят от изпълнителя / „управителя“ / . Срещу тези фактически действия по „управление и поддръжка“ ответникът /“собственик“/ дължи уговореното възнаграждение .

По отношение на релевираните от въззивника процесуални нарушения от СРС , следва да се има предвид , че настоящият съд е въззивна , а не контролно-отменителна инстанция , и дължи произнасяне по съществото на спора в случай на неправилно или правилно решение /чл.271 ГПК и чл.272 ГПК / . Дори СРС да е допуснал процесуални нарушения във връзка с доклада си и да не е събрал относими доказателства , настоящият съд е длъжен да се произнесе при наличните доказателства , още повече , че във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба липсват доказателствени искания .

Законосъобразно СРС е тълкувал разпоредбите на процесния договор и е стигнал до правилният извод , че не е налице договор по чл.2 ЗУЕС , независимо дали процесният комплекс според страните е „от затворен тип“ и дали същите са се позовали на чл.2 ЗУЕС в договора си . На ищеца не са възложени изключителни функции по управление на ЕС /чл.23 ЗУЕС/ , а органите на ЕС са продължили да съществуват . Липсва характерното за договор по чл.2 ЗУЕС „заместване“ на органите на ЕС от наличие на договор между инвеститор и собственик на обект в ЕС . В този смисъл възражението за нищожност на договора поради противоречие с чл.2 ЗУЕС, включително липса на форма и надлежна страна по договора , е неоснователно .

Според настоящият съд , тъй като не се касае за договор по чл.2 ЗУЕС или за иск на самата етажна собственост срещу собственик в нея , а за договор между търговец и физическо лице 3

, няма пречка да се приеме , че ответникът се ползва с правата на потребител по ЗЗП . От това обаче не следва , че процесният договор е нищожен като противоречащ на ЗЗП . Не се констатират неравноправни клаузи , които да имат отношение към настоящия спор .

Ирелевантно е възражението за нищожна клауза във връзка с подновяване на договора – все още не е изтекъл първоначалният 5 годишен срок на договора . Неотносим е чл.143 ал.2 т.6 ЗЗП , а при наличието в българското законодателство на чл.87 ЗЗД не е необходимо страните изрично да уговарят възможност за разваляне на двустранен договор .

Налага се изводът , че въззивната жалба е неоснователна и решението на СРС трябва да бъде потвърдено в обжалваната част , като изрично се посочи правилната правна квалификация на иска .

Водим от горното , СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 28.02.2022 г постановено по гр.д.№355/21 г на СРС , 31 състав , в частта , с която В. Н. Г. ЕГН ********** от гр.София е осъдена да заплати на „Е.Т.“ ЕООД ЕИК **** гр.София сумата от 1154,66 лева част от втора вноска от годишна такса за 2020 г по договор за управление и поддръжка на общите части на сграда в режим на ЕС , построена в жилищен комплекс от затворен тип „Е.“ от 11.04.2018 г , ведно със законната лихва от 04.01.2021 г до окончателното заплащане на сумата ; както и сумата от 649,44 лева разноски пред СРС , като правната квалификация на иска да се счита по чл.266 ал.1 ЗЗД

Решението не подлежи на обжалване пред ВКС поради материален интерес под 5000 лева на иска /чл.280 ал.3 т.1 ГПК/.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4