Решение № 12658 от 25.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12658 гр. С, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20251110132012 по описа за 2025 година

Предявени са искове от Ц. Д. Т., ЕГН: **********, адрес: гр. С, ул. „И. В.“ № 34, вх. Б, ет. 3, ап. 31, срещу „ЕОС М“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „Б П С“ № 1, бл. 15, вх. А, ет. 4, по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на сумата от 5 660,08 лв., от която:

2 655,62 лв. - по Договор за банков кредит от 12.02.2007 г. с „Р (България)“ ЕАД, вземанията по който договор са прехвърлени на ответника с Договор за цесия от 26.09.2016 г.;

3 004,46 лв. - по Договор за банков кредит от 06.12.2007 г. с „БАНКА“ ЕАД, вземанията по който договор са прехвърлени на ответника с Договор за цесия от 26.09.2008 г., поради погасяване по давност, а при условията на евентуалност – поради неуведомяване за прехвърляне на вземанията.

Ищецът твърди, че след извършена справка за кредитна задлъжнялост в Централния кредитен регистър към БНБ, установява случайно, че фигурират задължения към ответника, произтичащи от придобити вземания по двата договора за банков кредит, като за прехвърлянето им не е бил уведомен. Обосновава правния си интерес с удостоверение от БНБ, че дължи процесните суми, които ответникът го приканил да заплати с писмо, след като ищецът се свързал с ответното дружество и поискал изрично вземанията му към него да бъдат отписани като погасени по давност, тъй като до този момент нямало данни срещу него да се е водило изпълнително дело или да е имало образувано гражданско дело за установяване дължимостта на задълженията, и същите да бъдат заличени от Централния кредитен регистър при БНБ.

Счита, че за задълженията по договор за банков кредит от 12.02.2007г. дори още преди прехвърлянето им с договор за цесия от 26.09.2016 г. е била изтекла вече погасителна давност. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът излага становище за недопустимост на предявената претенция, като сочи, че за ищеца не е налице правен интерес, тъй като за дружеството е налице нормативно задължение да подава информация за непогасени вземания към Централния кредитен регистър на БНБ, като неизпълнението на това задължение води до санкции, а подаването на тази информация не може да обоснове повод за завеждане на делото. По отношение на основателността на претенцията излага, че не е налице равенство между недължимост на вземането и липса на право за принудителното му събиране. Сочи, че дори вземането да е погасено по давност, то същото остава дължимо, но придобива ново качество – на естествено задължение. По изложените съображения ответното дружество намира иска за неоснователен и моли същият да бъде отхвърлен. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК.

Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на исковете

Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно право, когато има правен интерес от това. Исковете са допустими като подадени от надлежна страна с правен интерес въз основа на твърденията в исковата молба, подкрепени с доказателствата към нея – удостоверение от БНБ, че ищецът дължи процесните суми в посочените в исковата молба размери, както и уведомително писмо от ответника, че са налице непогасени задължения по процесните договори за кредит и отказ те да бъдат отписани, следователно и невъзможност да бъдат заличени от Централния кредитен регистър към БНБ. Ищецът търпи негативни последици от факта, че ответникът докладва задължението му като просрочено и дължимо в ЦКР. Предвид това и доколкото за да породи действие, позоваването на изтекла погасителна давност следва да се направи пред съд, то и за ищеца неминуемо е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Неоснователно е възражението на ответника, че при изтекла давност съдът не можел да признае, че длъжникът не дължи. Според преобладаващата съдебна практика, когато длъжникът се позовава на давност с установителен иск, предмет на делото е не съществуването на естественото задължение като такова, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение. Следователно заявеният петитум по всеки от двата иска следва да се разбира именно в този смисъл.

По основателността на исковете

При разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да докаже правен интерес от предявяване на иска (като условие за допустимост), и по – точно – че ответникът претендира от него процесните задължения. В тежест на ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи възникнало облигационно отношение, по силата на което на ищеца са предоставени процесните суми за вземания, прехвърлени в негова полза съгласно посоченото в исковата молба, както и факти, спиращи и/или прекъсващи давността.

Според уведомително писмо от „ЕОС М“ ЕООД към исковата молба задълженията към ответника произтичат от два договора за кредит, вземанията по които са били прехвърлени чрез съответни договори за цесия.

2

С окончателния доклад е отделено за безспорно сключването на процесните договори за банков кредит, по които ищецът дължи на ответника сума в съответен размер съгласно исковата молба.

В договора за банков кредит от 12.02.2007 г. за периода 05.04.2007- 05.03.2011 г. между ищеца и „Р (България)“ ЕАД е уговорено погасяване на главница и лихви на 48месечни равни анюитетни вноски, дължими на 5-то число от съответния месец или краен срок за изплащането – 05.03.2011 г.

В договора от 06.12.2007 г. за периода 15.01.2007 - 15.12.2008 г. е уговорено заплащането на 12-месечни равни анюитетни вноски по главница и лихви, платими на 15 – то число от всеки следващ месец или краен срок за погасяване на кредита – 15.12.2008 г.

Вземането по договор за банков кредит от 12.02.2007 г., сключен от ищеца с „Р (България)“ ЕАД, е било прехвърлено на ответника с конкретен договор за цесия (прехвърляне на вземания) от 26.09.2016 г. съгласно Приложение № 1А, в което са посочени трите имена и ЕГН на длъжника, одобрения лимит по договора (заемната сума), които данни съвпадат с данните на горепосочения договор за банков кредит, като към 15.05.2025 г. ответникът твърди, че задължението по този договор е в размер на 2655, 62 лв.

Вземането по договор за банков кредит от 06.12.2007 г. с „БАНКА“ ЕАД (с предходно наименование „У К“ АД) е било прехвърлено на ответника с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 26.09.2008 г. съгласно Приложение № 1 към договора, в което са посочени трите имена и ЕГН на длъжника, размер на цедираната сума и номер на договора за кредит, който съвпада с номера на горепосочения договор за банков кредит, като към 15.05.2025 г. ответникът твърди, че задължението по този договор е в размер на 3004,46 лв.

По делото са приложени и двата договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), като видно от клаузите на договорите, по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания двата договора съдържат изрично препращане към двете съответни приложения, съставляващо тяхна неразделна част, подписано от страните, извадка от което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по процесните договори за банков кредит, сключени с ищеца.

От така обсъдените доказателства следва, че по силата на твърдените договори за цесия на ответника са били прехвърлени вземанията по горепосочените договори за банков кредит.

Доколкото процесните договори за цесия са с предмет задълженията на ищеца по двата договора за банков кредит и съобразно разпоредбата на чл. 114, ал.1 от ЗЗД, че давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, то при изследване на въпроса относно това дали е настъпила погасителна давност във връзка с процесните вземания е необходимо да се изследва откога е започнала да тече същата по договорите за банков кредит при съобразяване с хипотезите на чл. 116 ЗЗД относно прекъсването на погасителната давност.

Съгласно трайната съдебна практика и с оглед чл. 110 ЗЗД задълженията за главница по договор за кредит, плащането на която е разсрочено на отделни погасителни вноски, се погасяват с изтичането на петгодишна давност, а тези за договорна лихва – с тригодишна давност съгласно чл. 111 буква „в“ ЗЗД (така решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на II т. о. ВКС, решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на II т. о. ВКС и др.). Според ТР № 3 от 21.11.2024 3 г. по тълк. д. № 3/2023 г., ОСГТК на ВКС при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост.

В разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма, разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали задължението е периодично, или е едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на страните на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените падежи - моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа . В случая не става въпрос за частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие. При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската, изискуемостта и на забавата на длъжника съвпадат).

От редакцията на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД не може да се направи извод, че давността за всяка една от последователно разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече, след като целият дълг стане изискуем (от падежа на последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост), каквото разбиране бе закрепено до приемане на тълкувателното решение в част от съдебната практика на ВКС, намерило израз в решение № 50173/13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на института на погасителната давност, изяснени в тълкувателната практика на ВКС (Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС), а възприемането му би означавало: да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски; да се приеме, че кредиторът има право да търси изпълнение с оглед изискуемостта за съответната част от вземането, върху тази част да се начислява лихва за забава при неизпълнение от длъжника, но кредиторовото бездействие да не води до течение на давностния срок за тази част от вземането; да се търси изпълнение на неплатена вноска десетилетия (напр. повече от тридесет години) след настъпване на изискуемостта й; че при неизпълнение на задължение за погасяване на уговорени вноски началото на давностния срок за тези вноски ще зависи единствено от волята на кредитора с оглед решението му да обяви или не остатъка от дълга за предсрочно изискуем; че в хипотеза, при която не е настъпил крайният срок за погасяване на дълга, нито същият е обявен за предсрочно изискуем, съдебното предявяване на вземането за съответната вноска (чрез осъдителен иск или чрез 4 заявление за издаване на заповед за изпълнение, респ. чрез иск по чл. 422 ГПК), няма да доведе до спиране и прекъсване на давност, тъй като такава няма да е започнала да тече, независимо че претенцията е приета за основателна от съда.

Разпечатката съдържа 31 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/60902171-f7cc-4c91-8c8b-7ff9a2efa8ce