Решение № 4130 от 09.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4130 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100510809 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение № 20082040 от 06.03.2023 г., постановено по гр. дело № 15323/2021 г. по описа на СРС, 164 състав (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 20100966/21.08.2023 г.), с което е уважен предявеният от „Т.К.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. с чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 242,80 лв., представляваща предадена без основание сума (от заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги) от страна на Т.С.С. на ответника в периода 01.12.2015 г. – 01.04.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит № 3028513151/15.02.2018 г., което вземане е цедирано на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 01.04.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от 01.12.2020 г. до изплащане на вземането.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявени искове, по недопустимо изменение на основанието на иска и по нередовна искова молба, евентуално за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и 1 необоснованост. Въззивникът счита, че липсват доказателства за възникване на вземането в полза на цедента, тъй като не се установява Т.С.С. да е платил сума в претендирания размер, нито това да е извършено въз основа на договорни клаузи, които са нищожни. Поддържа, че по делото не се доказва валидното прехвърляне на претендираното вземане в полза на ищеца по силата на действителен договор за цесия, който да обвързва ответника. Твърди, че договорът за цесия е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи в него, респ. предвид ненадлежното индивидуализиране на вземанията, предмет на договора, тяхната цена, както и предвид липсата на представителна власт за лицето, сключило договора от името на ищеца. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено или върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС, евентуално решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемият „Т.К.“ ООД счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

На първо място, въззивният съд счита, че доводите във въззивната жалба за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявени искове и по нередовна искова молба са несъстоятелни. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „Т.К.“ ООД срещу „П.К.Б.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на предадена без основание сума, което вземане е цедирано на ищеца с договор за вземания от финансови институции, като в първоначалната искова молба не са изложени твърдения за конкретната причина за извършеното неоснователно разместване на имуществени блага. В уточнителни молби от 22.01.2021 г. и от 07.04.2021 г.

2 ищецът е заявил, че сумата е платена при начална липса на основание, като не се касае до плащания по недействителни договори за потребителски кредит, каквито не били сключвани межди цедента и ответника. В първото по делото открито съдебно заседание и въз основа на допълнителна молба от 04.02.2022 г., депозирана в заседанието (л. 79-83 от делото на СРС), ищецът е уточнил, че сумата е платена въз основа на нищожни клаузи по сключен договор за потребителски кредит, като първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК и с определение от 01.03.2022 г. е допуснал същото.

Настоящият въззивен състав намира, че описаните уточнения в исковата молба не са недопустими, тъй като по правило при предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът не е длъжен да излага твърдения за факти и правни доводи относно причината за липса или нищожност на основанието, на което е извършено плащането – достатъчно е да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция, още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че такова основание е нищожно, като посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи защо фактите, на които се позовава ответникът, не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да репликира на още непредявени възражения от ответника, като може да изложи доводите си срещу тях и след релевирането им на по-късен етап в процеса (в този смисъл – Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр.д. №1144/2010 г., IV г.о., Определение № 60385 от 02.12.2021 г. по ч.гр.д. № 4500/2021 г. по описа на ВКС, IV г.о.).

В конкретния случай ищецът първоначално е поддържал, че цедентът е предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание – при липса на сключен договор за кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които Т.С.С. е заплащал задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид представения договор за потребителски кредит ищцовото дружество е уточнило претенцията си в първото по делото открито съдебно заседание, т.е. своевременно в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК от страна на ищеца са заявени доводи за нищожност на договора, респ. за нищожност на конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 ЗЗД (включително след дадени указания от първоинстанционния съд по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК). Налице е допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяващо защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска, като съдът е длъжен да разгледа всички възражения срещу действителността на сделката, направени в първото по делото съдебно заседание, още повече че за тези, касаещи нарушение на разпоредби на ЗПК, съдът следи служебно.

3

С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че в случая не е налице хипотеза на изменение на предявения иск, тъй като валидното правно задължение, даващо право на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на иска, поради което доводите за неговото отричане от страна на ищеца също не са част от основанието на иска. Следователно, исковата молба е редовна и първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, а е разгледал по същество именно заявената от ищеца искова претенция за връщане на дадена без основание парична сума.

По делото е представен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 3028513151/15.02.2018 г., по силата на който Т.С.С. е получил от „П.К.Б.“ ЕООД потребителски кредит в размер на 2500 лв., който е бил изцяло усвоен (видно от банковото извлечение на л. 160 от делото на СРС и заключението на ССЕ), със задължение за връщането му на 24 месечни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 41,17 % годишно и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Екстра+“. Доколкото договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

4

В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,89 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на общите условия е посочено общо, че ГПР е изчислен съобразно приложение 1 от ПЗР на ЗПК при допускане, че договорът е валиден за срока, за който е сключен и лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер за целия срок на договора, но това не е достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретно взетите предвид допускания и кои са разходите, съобразени при изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ищеца.