Определение № 3984 от 13.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3984 гр. София, 02.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Цонев

Членове:

Димитър Димитров

Мария Христова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002104726 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 679/13.09.2023 година, подадена от К. П. Г., срещу решение № 926/08.08.2023 година на Окръжен съд Бургас, VІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1237/2023 година.

С обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Бургас е потвърдено първоинстанционното решение № 32/11.05.2023 година на Районен съд Царево, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 496/2022 година с което са отхвърлени предявените от К. П. Г. срещу Кметство [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението й от длъжността „диспечер“, в дирекция „Автобусен терминал“, при Кметство К., извършено със заповед № 85/22.11.2022 година на Кмета на [населено място], на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, като Г. бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, а Кметство [населено място] бъде осъдено да й заплати сумата от 4200.00 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа вследствие на уволнението за периода от 24.11.2022 година до 24.05.2023 година, заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска 20.12.2022 година до окончателното плащане.

В подадената от К. П. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което срещу Кметство [населено място] от К. П. Г. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл.

225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, 1 т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационна жалба Кметство [населено място] не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

К. П. Г. е била уведомена за обжалваното решение на 14.08.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 15 679/13.09.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е посочил, че тъй като фактическата обстановка по делото не била предмет на спора във въззивното производство и била установена на база събраните пред Районен съд Царево доказателстваписмени и експертни заключения, въззивният съд я възприемал изцяло, като препращал към мотивите на обжалвания акт в тази му част, на основание чл.272 от ГПК, без да ги преповтарял в решението си. Отбелязвал само, че страните били в трудово правоотношение, прекратено със заповед №85/22.11.2022 година на Кмета на Кметство К., с която било постановено дисциплинарното уволнение на К. П. Г.. Спорът за законосъобразността на това дисциплинарно наказание бил изцяло правен и налагал преценка за основателността на оплакванията на Г., повторени и във въззивната жалба, относно неспазването на процедурата за уволнение, разписана в закона и изискваща съблюдаване на закрилата на ищцата от уволнение по смисъла на чл. 330, ал. 1 от КТ, т. к. боледувала включително от исхемична болест на сърцето (заболяване под закрилата на Наредба № 5/20.02.1987 година); относно доводите за неправилно посочване на основанията за последвалото наказание „уволнение“; за несъразмерността на тежестта на наложеното наказание и на отразеното в заповедта нарушение; за липсата на извършено нарушение на трудовата дисциплина поради позоваване на страната на правната възможност, дадена й от чл. 283 от КТ, да не изпълнява задълженията си по трудовия договор, т. к. имало обстоятелства, застрашаващи живота и здравето й. Въззивният съд намирал първото възражение за неоснователно. Данните по делото доказвали претърпени от К. П. Г. два исхемични инсулта през лятото на 2019 година и това на 2021 година и установена с медицински документи през 2020 година „исхемична болест на сърцето“.

Г. разполагала и с ЕР № 0403/03.02.2021 година на първи състав на ТЕЛК при „УМБАЛБургас“ АД [населено място], валидно до 01.02.2024 година, в което водещата диагноза била „последици от мозъчносъдова болест“ и като такива били посочени: състояние след исхемичен мозъчен инсулт 2019 година с латентна левостранна хемипареза и заболяването „паркинсон“, треморна форма, лека степен. В констатациите към същото решение, комисията била обследвала всички представени й в тази връзка документи, включително установените в МБАЛНП „Св. Н.“ ЕАД [населено място] на 06.01.2020 година „други 2 форми на хронична ИБС“, като страдание на Г.. Определената с това решение неработоспособност на К. П. Г. обаче била изчислена само на база заболяването „паркинсон“ (50.00 %), като била взета предвид наличната латентна левостранна хемипареза (30.00 %) и така бил определен общият процент неработоспособност към по-високата стойност от 50.00 %. Според изискването на чл. 333, ал. 1 от КТ, в случаи на дисциплинарно уволнение (чл.

330, ал. 2, т. 6 от КТ), като разглеждания, работодателят можел да уволни работника или служителя само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай, ако: касаел работничка или служителка-майка на дете до 3-годишна възраст; трудоустроен работник или служител; работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването; работник или служител, започнал ползуването на разрешения му отпуск; такъв избран от колектива да представлява работниците и служителите по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а, или за представител на работещите по безопасност и здраве при работа от общото събрание или от събранието на пълномощниците по реда на чл. 6, за времето, докато имал такова качество и който бил член на специален орган за преговори на европейски работнически съвет или на представителен орган в европейско търговско или кооперативно дружество, докато изпълнявал функциите си, като във втората и третата хипотези на разпоредбата, преди уволнението се вземало мнението и на трудово-експертната лекарска комисия.

От данните по делото било видно, че работодателят бил поискал от Инспекцията по труда [населено място] на 14.07.2022 година разрешение да уволни Г., като е посочил, че тя е трудоустроена, съответно страдаща от заболяване по Наредба № 5/20.02.1987 година, но Инспекцията била напътила Кметството първо към вземане на мнение от ТЕЛК.

Впоследствие процедурата била спазена точно, както било разписана в чл. 333 от КТ. На 03.08.2022 година било отправено първо искане за мнение за уволнението на Г. до ТЕЛК, с приложени всички документи, включително копие от две решения на ТЕЛК (№...3 и предходно такова от ..... година-липсващо по делото), резултат от което било взетото решение на ТЕЛК № .... година, изрично сочещо, че в случая не било налице заболяване, което да било сред изброените в Наредба №5/20.02.1987 година, но работникът се ползвал от особената закрила на закона (чл. 331, ал. 1, т. 2 от КТ), като трудоустроено лице.

Дадено било мнение, че поради намаление на адаптационните способности на Г. при евентуална смяна на работното място, тя не можела да бъде съкратена. Независимо от това отрицателно становище, след повторното сезиране на Инспекцията по труда от работодателя на 04.11.2022 година, на 17.11.2022 година било получено предварително разрешение за уволнението на Г.. Заповедта за уволнението й била издадена на 22.11.2022 година и връчена лично на адресата чрез куриерска фирма „С.“ на дата 24.11.2022 година. При тези данни не можело да бъде счетено, че работодателят не бил процедурата за уволнение на ползващо се от особената закрила на чл. 333 от КТ лице. Той бил съобразил всички изисквания на закона и не можело да бъде обвинен в представянето на непълна документация, т. к. бил отговорил на всички напътвания и искания на ИТ за представяне на допълнителни сведения във връзка със защитеното лице, включително справка за ползвани отпуски по болест, платени и неплатени от 2019 година до уволнението и състоянието на К. П. Г. било задълбочено 3 проверено. Вярно било, че заболяването „исхемична болест на сърцето“ било посочено изрично в Наредба № 5/20.02.1987 година като ползващо се от закрилата на чл. 333 от КТ, а също така, че в представените на комисията документи се съдържали данни за него, както било вярно и това, че ИТ била разрешила уволнението въпреки отрицателното становище на ТЕЛК, но следвало да се съобрази, че във връзка с уволнение на работник или служител ТЕЛК давала само мнение, а разрешението се давало от ИТ, не само на база това мнение, а и с оглед собствени съображения.

Работодателят не допускал законово нарушение като издавал заповедта си за уволнение, съобразявайки се с произнасянето на административния орган ИТ, действащ в рамките на правомощията си по чл. 333 от КТ и произнасящ решението си при самостоятелна дискреция, а не в обвързана компетентност. Неговото решение било окончателно и не подлежало на обжалване с доводи за незаконосъобразност, а преценката за целесъобразност на административните органи, изразена в техните актове, не можела да бъде съдебно ревизирана от лицето, ползващо се от особената закрила на закона заради заболяване, включително по реда на косвения съдебен контрол в рамките на производство по оспорване на заповед за уволнение като настоящото. Неоснователни били и второто и трето възражение на К. П. Г., относно погрешно посочените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина като такива по чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 7 от КТ, вместо по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ (неявяване на работа в течение на два последователни работни дни). Разпоредбата на чл.

195, ал. 1 от КТ поставяла точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание.

Те били задължителни реквизити-сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Липсата само на един от посочените реквизити била достатъчна, за да се приемело, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание била незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 от КТ била императивна.

Изискването за мотивиране било продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнасял и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви, било изцяло или частично, поставяла работника или служителя в положение на изненада, тъй като той трябвало да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основавало дисциплинарното наказание, за да можел да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание било толкова съществено, че не можело да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касаело до задължително спазване на предвидена в закона форма, същевременно липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание правела невъзможен и съдебния контрол при оспорване на наказанието.