Определение № 2437 от 18.08.2025, Районен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2437 гр. Стара Загора, 18.08.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело № 20255530100020 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.

Настоящият съд е бил сезиран с искова молба на Е. А. И. чрез адв. Д. Д.

ГАК против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която са предявени: 1) установителен иск срещу „Профи Кредит България“ ЕООД за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № 30037167103 е нищожен; 2) осъдителен иск срещу „Профи Кредит България“ ЕООД за връщане на сумата от 1237, 68 лева по същия Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № 30037167103.

Предявени са в условията на евентуалност и установителни искове за прогласяване нищожност на две клаузи от Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № 30037167103, които не са разгледани по същество.

С постановеното по делото Решение № 663/05.07.2025 г. са уважени и двата предявени иска, а именно установителния иск по чл. 26 ал. 1 предл. първо от ЗЗД, с който договорът между страните е признат за нищожен, както и осъдителния иск за връщане на сумата от 1776,30 лв. /след изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК/ представляваща недължимо платени суми извън чистата стойност на главницата по процесния договор за потребителски кредит.

Съдът е присъдил адвокатско възнаграждение на адвоката на ищеца, определено по реда чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 400 лева общо за двата предявени иска.

Представен е Договор за правна защита и съдействие като правната помощ е уговорена безплатно по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА. Не се твърди и няма справка за регистрация по ДДС на адвоката.

Недоволен от решението в частта му за разноските адвокат Д. е депозирал молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта с разноските, като искането е да се присъдят още един адвокатски хонорар съобразно чл. 2 ал. 5 1 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа.

По молбата е подаден отговор от ответника, като е заета позиция за нейната неоснователност.

Молбата е допустима, като подадена в срок, но неоснователна поради следното:

По определеното възнаграждение в размер на 400 лева по предявените два обективно съединени иска установителен и осъдителен иск срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, съдът намира, че не следва да изменя решението си, имащо характер на определение в тази част.

Възнаграждението е определено по реда на чл. 38 от ЗА поради следното правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА.

Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Ето защо същата не следва да се прилага като противоречаща на правото на ЕС. Поради това на съобразяване подлежат действителната фактическа и правна сложност на делото, обхвата и съдържанието на осъществената защита и защитаваният материален интерес. Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.) може да служи само като ориентир при определяне на адвокатското възнаграждение, особено при еднотипни дела - така Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. Първо ТО на ВКС.

В горецитираното Определение се приема, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.) не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

На първо място не следва да се променя размера на адвокатското 2 възнаграждение - от една страна, същият е определен съобразно минимума по чл. 7 ал. 2 т. 1 по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (загл. изм. ДВ бр. 14 от 2025г.), която Наредба е използвана за ориентир. От друга, в духа на Решение на СЕС по дело C-438/22 г., хонорарът е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на спора.

Както бе посочено по-горе съдът при определяне на адвокатското възнаграждение може да не се съобразява с минималните размери по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр.

14 от 2025 г.). Същевременно с оглед диспозитивното начало – чл. 6 ал.2 от ГПК съдът може да се произнесе само в рамките на искането на молителя ( в случая адвокатът на ищеца). По-точно следва да реши дали да присъди адвокатско възнаграждение за всеки от предявените искове в размерите по правилата на чл. 7, ал. 2 от № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (загл. изм. ДВ бр. 14 от 2025г.), както е поискано или да откаже присъждането им и то в тези размери.

Съдът намира, че при тези разгледани искове, присъждане на възнаграждение над 400 лева по чл. 38 ал. 2 от ЗА би било прекомерно.

На първо място съдът съобрази и че при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение не съставлява по своята същност присъждане на разноски по смисъла на чл. 78 ГПК, а обезщетение за положения от адвоката труд, основан на принципа за неговата възмездност, същото следва да се определи съобразно престираната защита, която е в пряка връзка с фактическата и правна сложност на делото.

Съгласно решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101 пар. 1 от ДФЕС определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга вкл. в хипотезата на чл.

38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Също така в решение на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16 е прието, че определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС. По идентични съображения следва да се приеме, че макар регламентираните с НВАР размери на възнагражденията за адвокатска работа вече да не са 3 предвидени като минимални, то установяването им като задължителни за съда при определяне на възнаграждението по реда на чл.38, 4 ал.2 от Закона за адвокатурата на практика ги приравнява на минимални, а това от своя страна се явява в разрез с правото на ЕС, съгласно даденото в решението на СЕС по дело С-438/22 тълкуване на правото на Съюза. Според настоящият съд определените с Наредбата за заплащането на правната помощ размери на адвокатските възнаграждения могат също да служат като ориентир за възприетите от законодателя за справедливи размери на възнаграждението на адвоката, осъществяващ процесуално представителство в производство по граждански дела, определено на база предмет на спора и цена на иска.

Съгласно чл. 25 ал. 1 Наредбата за правна помощ при граждански дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 360 лева (в сегашната й редакция) и от 01.10.2025г. в сила са възнаграждения от 200 до 450 лева. Въпрос на конкретна преценка по всяко отделно дело е каква е правната и фактическа сложност на самото дело и извършените действия на адвоката по делото.

В конкретния казус е налице изключително ниска фактическа и правна сложност на делото, т.к. спорът между страните се свежда единствено до прилагането на правото, разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, в което страните, респ. техните пълномощници не са участвали лично вкл. и адв. Д. е подал молба за гледане на делото в негово отсъствие и са събирани доказателства в отсъствието на адвоката, съответно не са разрешавани процесуални въпроси, а предметът на делото касае правен спор, по който има обилна задължителна за националните юрисдикции съдебна практика на съда на европейския съюз и на Върховния касационен съд.

Доколкото по делото не са извършвани процесуални действия с участието на адв. Д. в открито съдебно заседание и не са събирани доказателства извън представените с исковата молба и изслушване на неоспорена експертиза, то следва извода, че извършената от адвоката работа се отнася предимно до издирване на релевантната съдебна практика, послужила за изготвянето на исковата молба и на молба становище преди единственото о.с.з. Като следва да се вземе предвид, че по този тип дела съдът следи служебно за неравноправни клаузи и служебно за нищожност т.е. и без наведена релевантна практика от ищеца, делото би имало при тези факти същият резултат.

На следващо място вярно е, че по делото са предявени два отделни иска, които обаче произтичат от едно общо правоотношение между страните и не се основават на различни факти и обстоятелства.

Константна е съдебната практика по този тип потребителски спорове, че при предявен осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД (за връщане на даденото по нищожен договор) съдът разглежда нищожността на договора за потребителски кредит в мотивите задължително като съобразява и Тълкувателно решение № 1 от 2020г. от 27.04.2022г., в което е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на 4 правния спор, дори и без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Тоест налице е "изкуствено разбиване" на един правен спор на два отделни съединени иска, което макар и да не е забранено от закона не води до затруднения по делото или извършване на повече и различни процесуални действия, различни от ситуацията ако ищцата беше предявила само един осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД. Това е ясно от факта, че обстоятелствената част на исковата молба е една и обхваща двата иска, като просто са налице два петитума. В случая е налице идентичност на работата на адвоката по двата предявени иска, доколкото същите се основават на един Договор за потребителски кредит и ако ищцата беше предявила само един осъдителен иск – този по чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД, то възнаграждението ще е само едно т.е. обемът на работа е равен на този, който адвоката би извършил само по иска по чл. 55 от ЗЗД и без да предявява отделен установителен иск.