Решение № 85 от 11.03.2024, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. Р., 11.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Р. в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Магардичиян при участието на секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното от Галина Магардичиян Гражданско дело № 20234500100366 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ.

Ищецът И. Г. С. твърди, че като собственик *** и *** е разпознаваема личност в града. Твърди, че на 15.10.2017г когато му била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ във връзка с образувано срещу него наказателно производство бил женен и имал малолетно дете. Твърди, че с Постановление на с.п.СП/ от 05.04.2017 било образувано ДП № 36/17 по описа на Главна дирекция *** п.ска преписка № 203/17 по описа на СП срещу неизвестни извършители-група лица за това, че : „от неустановена дата от началото на м.януари 2015г до 15.10.2017г на територията на гр.Р. участвали в структурирано трайно сдружение от три или повече лица, създадено с цел да вършат съгласувано в страната престъпление по чл.128, чл.129, чл.131, чл.213а и чл.214 НК, за които е предвидено наказание „лишаване от свобода“ повече от три години и с користна цел-да извличат противозаконно облаги от вторичната престъпна дейност-престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 вр ал.2 НК“.

На 14.10.2017 бил привлечен към наказателна отговорност за следните престъпления „***“, „***“ и „***“, както и за ръководство на организирана престъпна група с участието на още четирима души, за извършването на посочените престъпления, за всяко от които е предвидено наказание „лишаване от свобода“. На същата дата му е връчено постановление, според което на основание чл.64, ал.2 НПК, е бил задържан за 72 часа, с цел осигуряване явяването му пред съда в производство за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“.На 15.10.2017 п. от СП е поискал вземане по отношение на него на такава мярка за неотклонение и с Определение от 15.10.2017 по ЧНД № 2940/17 на СНС такава е взета като е изтърпял същата в ареста в гр.С. на *** при изключително унизителни битови условия. С постановление от 05.02.2018 е привлечен отново за втори път като обвиняем. След 06.02.2018 здравословното му състояние се влошило драстично-започва да се оплаква от силно главоболие, световъртеж, „двойно виждане“ и цялостно неразположение, поради което многократно търси 1 медицинска помощ, в резултат на което му е разрешено да бъде прегледан от лекари извън ареста. На 14.05.2018г му е направена магнитно-резонанска томография в МБАЛ“Н.“-С., според заключението на която има данни за „множество дребно-огнищни промени от глиоза, както при демиеленезиращ процес“ и е изготвена съдебно-медицинска експертна справка от специалист по съдебно медицина. Поради влошаване на здравословното му състояние на 25.05.2018 е поискал изменение на мярката му за неотклонение в по-лека. В противоречие с изискването на разпоредбата на чл.65,ал.3 НПК съдебното заседание за разглеждане на мярката не е насрочено до 08.06.2018г когато той внася повторно искане за изменение на мярката. Второто искане отново не е разгледано в законоустановения срок. Поради тежкото му здравословно състояние на 11.06.2018 м. му подава сигнал до главния инспектор на И.а към ВСС с искане за извършване на проверка по исканията му за изменение на мярката му за неотклонение. Въпреки това такава проверка не е извършена.

На 13.06.2018, само един ден преди изтичане на 8-месечния срок по чл.63, ал.4 НПК, СП внася в СНС обвинителен акт срещу него за същите престъпление, за което е привлечен като обвиняем с Постановление от 05.02.2018г. Той е преместен в Централен софийски затвор да изтърпява наложената му мярка за неотклонение. На 16.06.2018г му е направено отоневрологично изследване в УМБАЛ“С.И.Р.“-С. като е констатиран „световъртеж от Централен произход“, за което е необходимо допълнително изследване в специализирано неврологично отделение. По образуваното НОХД № 1718/18 по описа на СНС, на 16.07.2018 ищецът е направил искане за изменение на мярката му за неотклонение в по-лека с оглед влошеното му здравословно състояние. С протоколно определение от 17.07.2018г съдебното производство е прекратено поради съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на СП за изготвяне на обвинителен акт, който да отговаря на изискванията на чл.246 НПК, с което на което ищецът оттегля искането си за изменение на мярката за неотклонение. Към 17.08.2018г е изтекъл максимално допустимия според чл.63,ал.4 НПК срок, в който може да действа наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, но въпреко това ищецът не е освободен от ареста. На 20.08.2018г ищецът прави такова искане. На 21.08.2018г в съда е внесен за втори път обвинителен акт в СНС и е образувано НОХД № 2612/18 по описа на СНС. Същият отново е поискал изменение на мярката му за неотклонение в по-лека и с протоколно определение от 29.08.2018 СНС е изменил същата в „подписка“ и ищецът е освободен.Това определение е обжалвано от СП и с Определение от 11.09.2018г по ВЧНД № 384/18 на АСНС е отменено и по отношение на ищеца отново е взета мярка за неотклонение „ задържане под стража“.

Счита, че са налице основания за присъждане на обезщетение по чл.2, ал.1,т.1 и т.2 ЗОДОВ вр чл.5 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи/Конвенцията/.

Искът е насочен срещу П. на Република България, която съгласно чл.137 ЗСВ е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище гр.С..

Задържането и налагането на ищеца на мярка за неотклонение „задържане под стража“ е обусловено изцяло от действията на ответника. По отношение на пасивната легитимация на ответника се позовава и на ТР от 15.06.2015 по т.д.№ 5/13.

Нарушение на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ вр чл. 5,§ 1, т.“С“ от Конвенцията се изразяват в следното : Задържането под стража на ищеца от 14.10.2017г като мярка за неотклонение и най-интензивната форма на процесуална *** 2 кореспондира с чл.5, § 1,б.“С“ от Конвенцията. Счита, че от определението на СНС от 15.10.2017г и на АСНС от 27.10.2017, с които му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ се установява, че задържането му не отговаря на общото изискване за „законност“ и не е пропорционално на преследваната цел и още при първоначалното му задържане е допуснато нарушение на чл.5, § 1 от Конвенцията. Задържането му след 14.06.2018г също е незаконно, тъй като на тази дата изтича максимално допустимия по НПК 8-месечен срок за действие на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в хода на досъдебното производство. Същият продължава да изтърпява наложената му мярка за неотклонение до 29.08.2018г, два месеца и 15 дни след изтичане на посочения срок. Следователно задържането му в периода от 14.06.2018 до 29.08.2018 не съответства на изискването за „законност „ поради несъответствие с приложимото национална право.

Самостоятелен аспект за незаконност произтича и от наличието на елемент на недобросъвестност от страна на националните власти в лицето на П., които внасят първоначалния обвинителен акт при наличие на съществени процесуални нарушения за изготвянето му, само ден преди изтичане на максимално допустимия срок по НПК.

Нарушението на чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ вр чл.5, § 3 от Конвенцията се изразява в следното: Нарушено е изискването за „разумен срок“ на задържанетоу който е започнал да тече на 14.10.2017 и е продължил до 29.08.2018г. Налагането на мярката за неотклонение „задържане под стража“ изначално не съответства на изискването за законност, защото е обосновано само с тежестта на повдигнатите обвинения и с бланкетно посочената опасност той да окаже влияние върху хода на процеса чрез въздействие върху свидетелите. Тази опасност не е аргументирана с конкретни доказателства, нито е съобразен фактът, че свидетелите към 14.10.2017г вече са били разпитано. Освен това дори и да се допусне, че към 14.10.2017 и към 15.10.2017г е било налице „обосновано подозрение за извършено престъпление“ по смисъла на чл.5, § 3 от Конвенцията, то в по-късните моменти, в които е разглеждана мярката за неотклонение, не са били налице „релевантни и достатъчни основания“ за продължаване на задържането, каквото е изискването, обективирано в практиката на ЕСПЧ. В частност не са били налице конкретни данни, че съществува реална опасност ищецът да се укрие и/или извърши друго престъпление. Счита, че лишаването му от свобода 10 месеца и 15 дни след арестуването му, само на базата на твърдяното „ обосновано подозрение за извършено престъпление“ е в нарушение на изискването за „разумен срок“ по чл.5, § 3 от Конвенцията.

Нарушенията на чл.2, ал.1,т.2 ЗОДОВ вр чл.5, § 4 от Конвенцията се изразяват в следното: Посочената разпоредба от конвенцията гарантира на всяко лице, лишено от свобода, правото да поиска съдебен контрол на законността на задържането и това искане да бъде разгледано от съда в кратък срок. В случая това е нарушено. Това е свързано с оценката на опасността от извършване на друго престъпление въз основа на презюмираната от тежестта на повдигнатите обвинения опасност и от вероятността да бъде повлияно на свидетелите по делото. При разглеждане на жалбите не са анализирани адекватно всички относими обстоятелства свързани с влошаващото му се здравословно състояние.

Продължилото повече от 10 месеца „задържане под стража“ му е причинило тежък емоционален стрес. У него е породено усещане за крайна несправедливост и произвол. Тези чувства са били особено силни заради 3 създаденото у него още при задържането му впечатление за тенденциозност на действията срещу него. Чувството му за безпомощност и крайна несправедливост е засилено от факта, че от една страна не може да повлия на това какво обвинение ще му бъде повдигнато от П., а от друга страна, че именно тежестта на повдигнатото обвинение е водещ мотив на съдилищата да не бъде отменена наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. Усещането му да произвол и репресия е обусловено от незачитането от страна на съдилищата на детайлно изложените от защитата му аргумента за нарушение на правата му по чл.5, § 3 и

§ 4 от конвенцията. Фрустрацията му, чувството му за безпомощност и несправедливост, както и за репресивен характер на наложената му мярка за неотклонение са задълбочени поради факта, че той не е освободен в периода от 14.06.2018 до 29.08.2018 след като вече е изтекъл императивно установения 8-месечен срок за действие на мярката за неотклонение. По време на задържането му в ареста е подложен на нечовешко и унизително отношение, заради лошите условия, при които пребивава и несъобразяването на влошеното му здравословно състояние, което през 2021г претърпява операция на дискова херния. Опетняването на доброто му име в обществото е също сериозен емоционален удар за него. Преживява изключителен дискомфорт поради силния обществен отзвук от националните медии по повод задържането му. Публикувани са редица статии в различни интернет сайтове, свързани с процеса, в които фигурира името му. Неимуществените му вреди се изразяват и още в чувство на безизходица от предприетите действия от страна на ответника, в несигурност, нервност и страх.

Иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 80 000лв, ведно с мораторна лихва от изтичане на осем месечния срок за задържането му/14.10.2017г/ до окончателно плащане. Претендират се разноските по делото.

Ответникът П. на Република България в писмен отговор по реда и в срока на чл.131 ГП, счита иска за допустим, но неоснователен и недоказан по размер. Претенцията е прекомерна и недоказана. Оспорва се като неоснователна претенцията за вреди от нечовешко и унизително поведение поради лоши битови условия в ареста и затвора. П. на Република България не е материалноправно пасивно легитимирана по този иск, тъй като не е отговорна за условията в арестите. Относно претенцията за присъждане на мораторна лихва върху търсеното обезщетение твърдят, че максималният срок за задържане на ищеца е изтекъл една година по-късно от началния момент на дължимост на лихвата, посочен в петитума на исковата молба. Ако ищецът твърди, че вземането му е станало изискуемо на 14.06.2017г правят възражение за погасяване на правото на иска по давност на основание чл.110 ЗЗД, тъй като исковата молба е завадена почти 6-години по късно- на 12.06.2023. Прави се и възражение за частично погасяване по давност на вземането за лихва на основание чл.11, б.“В“ЗЗД.