Решение № 918 от 10.06.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 918 гр. Русе, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Г. Трифонова при участието на секретаря Теодора Ив. П.а като разгледа докладваното от Милена Г. Трифонова Гражданско дело № 20254520100154 по описа за 2025 година

Предявени са обективно и субективно съединени искове от Е. П. А. от гр. Русе, чрез упълномощен адв. Л. Б. от САК против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, гр. София и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, и двата с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за паричен заем №4737597, сключен между ищеца и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД поради наличие на неравноправни клаузи и противоречие с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, както и за прогласяване нищожност на договор за поръчителство, сключен между ищеца и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, при заобикаляне на закона – в частност разпоредбите на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Ищецът твърди, че в договора за паричен заем не е посочен реално дължимия ГПР и в него не е включено възнаграждението за поръчител. Счита, че се касае за заблуждаваща търговска практика, която прави клаузата за ГПР неравноправна и води до недействителност на договора за кредит. По отношение на договора за поръчителство излага съображения, че същият представлява само формално гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното правоотношение, че в действителност не съществува поръчителство, а целта му е получаване на допълнително възнаграждение от кредитора по договора за потребителски кредит, поради което счита договора за поръчителство за нищожен.

В дадения срок за отговор по чл.131 ГПК ответниците изразяват становище за неоснователност на исковете. Оспорват твърдението, че не са спазени законовите изисквания по отношение формирането на ГПР.

След като съобрази становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна 1 следното:

По делото не се оспорва и е видно от писмените доказателства – договори за паричен заем и за гаранция, че на 28.02.2023 г. ищецът Е. А. е сключил 2 договора – договор за паричен заем № 4737597 с „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК 131576434 и договор за предоставяне на гаранция № 4737597 с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК 202513690. По договора за паричен заем заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД предоставил на ищеца заемната сума в размер на 1500 лв., със срок на заема 26 седмици, погасяване на 13 анюитетни погасителни вноски, всяка от които по 126,55 лв. съгласно погасителен план /л.17/ и включваща главница и лихва, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема 35,00% според чл.2, т.6 от договора и ГПР 40,22% според чл.2, т.8 от договора. В чл.2, т.7 на договора е посочена обща сума, дължима от заемателя, в размер на 1645,15 лв. Съгласно чл.4 от договора заемателят е длъжен да представи на заемодателя в тридневен срок от сключване на договора едно от следните обезпечения: 1. Двама поръчители, наети на безсрочен трудов договор с трудово възнаграждение над 1000 лева, които да не са заематели или поръчители по друг договор със същия заемодател, да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години, да нямат задължения към други банкови или финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от редовен; 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемателя за сумата от 1645,15 лв., със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора или 3. Одобрено от заемателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Съгласно сключения договор за предоставяне на гаранция гарантът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с наредител – потребителя Е. А., с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя -ищец, възникнали съгласно договора за паричен заем.

Страните уговорили за поемане на задължението потребителят да изплати на гаранта възнаграждение в размер на 707,85 лева, платимо разсрочено на 13 вноски, всяка от които в размер на 54,45 лева, дължими съгласно чл.3 на договора за гаранция на същите дати, на които се дължи плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем.

В приложения по делото погасителен план в отделна колона е посочена вноската за възнаграждение за предоставяне на гаранция, като общия размер на всяка погасителна вноска с включено възнаграждение за предоставяне на гаранция възлиза на 181 лева.

По делото е назначена и приета съдебно-счетоводна експертиза, оспорена от ищеца по отношение на направените от вещото лице правни изводи за компонентите, които следва да се включат в ГПР и предвид ползването на интернет калкулатор от вещото лице. Съдът кредитира експертното заключение, като счита същото за пълно, обективно и компетентно, с изключение на правните изводи, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не би следвало да се включва в ГПР, тъй като се дължи на трето лице. Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца срещу ползването на интернет калкулатор от вещото лице, доколкото това обстоятелство не води до извеждане на неправилни изводи по 2 поставените с експертизата задачи. От приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза е установено, че при изчисляване на посочения ГПР в договора за паричен заем не е включен размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. Вещото лице посочва, че при съобразяването на неговия размери ГПР би бил в размер на 554,71% и би надхвърлил значително както определения в договора размер, така и максимално допустимия размер съгласно ЗПК.

Въз основа на установените фактически положения, съдът достига до следните правни изводи:

Видно от съдържанието на сключения между ищеца и ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД договор за паричен заем, същият притежава характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът има качеството на потребител.

При разглеждане доводите на ищеца за недействителност на договора за паричен заем, както и при извършване на служебната проверка на осн. чл.7 ГПК, съдът констатира наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, водещи до неговата недействителност.

Съгласно чл.3, ал.3 от Договора за предоставяне на гаранция, „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Възнаграждението за предоставяне на гаранция е включено и в погасителния план към договора за паричен заем, поради което съдът приема, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е бил известен на заемодателя при предоставяне на кредита. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. От формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи договор за предоставяне на гаранция с одобрено от кредитора юридическо лице – гарант, доколкото останалите възможни обезпечения са трудно изпълними и поставят завишени изисквания по отношение на поръчителите или на размера на изискуемата гаранция, които следва да бъдат изпълнени в изключително кратък срок от три дни.

Договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което противоречи на предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Чрез посочените договорни клаузи кредиторът на практика прехвърля върху потребителя отговорността си по чл.16 ЗПК да извърши предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, вменявайки му условия с прекомерна финансова тежест. Подобни уговорки водят до скрито оскъпяване на кредита и противоречат на добрите нрави, поради което са недействителни. От погасителния план е видно, че общото задължение на заемателя включва и вноските във връзка с 3 гаранцията. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формиране на оповестения в договора ГПР, въпреки че е включено в общия дълг и седмичните погасителни вноски. Този начин на оповестяване на разходите не кореспондира на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. При отчитане възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителния ГПР би бил значително завишен.

Въпреки че всеки един от договорите – за паричен заем и за предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, то те следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение /чрез предоставяне на трудно осъществими алтернативи, практически лишаващи потребителя от действителна възможност за избор/ чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция на заемателя с одобрено от заемодателя юридическо лице – гарант, от чиято регистрация в ТР е видно, че е със същото седалище и адрес на управление като заемателя; сключването на договора за предоставяне на гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит и еднаквите номера на двата договора; изричната уговорка за изплащане възнаграждението за предоставяне на гаранция на заемателя, ведно с основното задължение по кредита.

Предвид установената взаимовръзка между двата договора, съдът счита, че при точно изчисляване на ГПР, в него следва да се включи и задължението за заплащане на възнаграждение по договора за гаранция. Според експертното заключение по приетата ССЕ при определяне размера на ГПР съгласно договора - 40,22% са включени единствено фиксираният годишен лихвен процент 35,00% и други разходи по кредита, като не е взето предвид уговореното възнаграждение за предоставяне на гаранция в размер на 707,85 лв. съгласно чл.3 от договора за предоставяне на гаранция във вр. с чл.4 от договора за паричен заем. Видно от експертизата, при съобразяване на тези разходи ГПР би надвишил значително както посочения в договора размер, така и максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК.

Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират с изискуемото съдържание по т.10 – ГПР и общата сума, дължима от потребителя.

Неточното посочване на ГПР и надвишаването на допустимия размер на ГПР са самостоятелни основания за нищожност на целия договор за кредит. Макар и чл.19, ал.5 ЗПК да предвижда нищожност на отделната клауза, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката 4 би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изричното изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Предвид посоченото в случая е неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор.