Решение № 906 от 11.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 906 гр. Пловдив, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20255300501133 по описа за 2025 година Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК ***; против решение № 4341/05,11,2024 г., постановено по гр. д. № 2220/2024 г. на РС Пловдив, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът да се признае за установено в отношенията между страните, че Ж. Д. Д., ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК ***; суми, дължими по сключен между страните Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ***г., за които е издадена Заповед № 6651/02,10,2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 11027/2023 г. на РС Пловдив, ЗА РАЗЛИКАТА над установения от РС размер от 200 лв. до пълния претендиран от 250 лв.; КАКТО И В ЧАСТТА, с която и отхвърлен искът да бъде осъден Ж. Д. Д., ЕГН **********; да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *** сумата от 40,56 лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима въз основа на посочения по-горе договор за периода от 25,12,2022 г. до 25,06,2023 г.

С оплакване за незаконосъобразност на решението в посочените части поради необоснованост и противоречие с материалния закон, от съда се иска да го отмени в обжалваната част и вместо това да признае за установена дължимостта на 1 посочената възнаградителна лихва.

Ответникът Ж. Д. Д., ЕГН **********; изразява становище за неоснователност на жалбата и иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Постъпила е и частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК ****; против определение № 15339/09,12,2024 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК е оставено без уважение искането на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК **; да бъде изменено постановеното по делото решение № 4341/05,11,2024 г. в частта за разноските. От съда се иска да отмени определението като незаконосъобразно и да постанови исканото изменение в частта за разноските.

Ответникът по частната жалба заявява становище за неоснователност на същата.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Производството е образувано по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК и чл. 79 от ЗЗД.

Предявени от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК **; против Ж. Д. Д., ЕГН **********.

От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца суми, за които е издадена Заповед №***/02,10,2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч ч. гр. д. № 11027/2023 г. на РС Пловдив; представляващи задължения по сключен между страните Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ***/24,11,2022 г., както и да осъди ответника да заплати на ищеца суми, дължими въз основа на същия договор, за които е отказано издаване на заповед за изпълнение.

Ответникът оспорва дължимостта на сумите.

С обжалваното решение РС е приел, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Поради това е установена дължимост само на вземането за остатък от главница до размер от 200 лв., а по отношение на останалите претендирани суми претенциите са отхвърлени.

Предмет на въззивното производство е спорът за дължимост на главницата за разликата над 200 до претендирания размер от 250 лв., както и за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40,56 лв.

При извършената служебна проверка в изпълнение разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът намира, че решението е валидно и допустимо. По отношение 2 законосъобразността на обжалваното решение, в рамките на служебно дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:

Пред РС е представен сключеният между страните договор за кредит, на който ищецът основава правата си.

Със същия ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 300 лв., срещу което ответникът се е задължил да върне кредита на 7 погасителни вноски при годишен лихвен процент в размер на 40,70 % и ГПР в размер на 47,51 %, като по този начин общата дължима сума по кредита е уговорена на 340,56 лв. Отделно от това ответникът се е задължил да заплати Възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 120 лв. и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 120 лв., и по този начин общото му задължение по договора е определено на общо 580,56 лв.

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. От характера на посочените в договора "допълнителни услуги", за които е предвидено възнаграждение (приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане, намаляване и смяна на дата на падеж на погасителни вноски и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства), следва, че същите се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. При това положение следва да се приеме, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По същността си възнагражденията за закупените допълнителни услуги съставляват разходи по кредита и следва да бъдат включени в ГПР по кредита. Между страните е безспорно, че тези разходи не са включени в посочения в договора ГПР, определен на 47,51 %. При включването им, годишният процент на разходите по договора би надминал установеният от закона максимален размер от 50%.

Следователно тази клауза, на основание чл.19, ал. 5 от ЗПК, е нищожна.

Изложеното обосновава извода, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и сключеният между страните договор следва да се приеме за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. До същия извод е достигнал и РС и правилно е приел, че на връщане подлежи само чистата стойност на договора, като правилно е установил дължимият остатък от нея, след приспадане на извършените от длъжника плащания, да възлиза на 200 лв. и у признал за дължимо вземането до този размер. Правилно за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 250 лв.

3

РС е приел, че искът е неоснователен. В съответствие с това законосъобразен е и изводът за недължимост на останалите претендирани вземания по договора, в т. ч. и на спорното пред настоящата инстанция вземане за възнаградителна лихва. Поради това решението в обжалваните части следва да се приеме за законосъобразно и да бъде потвърдено.

По отношение на частната жалба:

С постановеното по спора решение РС е приел, че в полза на ищеца не следва да се присъждат разноски съразмерно с уважената част от исковете, тъй като това би поставило потребителя – ответник в положение да дължи разноски на търговеца вследствие сключването на очевидно неравноправен договор. С молба вх. № 120207/22,11,2024 г. ищецът е поискал решението в тази част да бъде изменено като му се присъдят разноски съразмерно уважената част от исковете. С обжалваното определение РС е оставил искането без уважение.

Настоящата инстанция също счита за недължими претендираните от ищцовото дружество разноски, като напълно споделя изложените от РС подробни съображения в тази насока. Същите са съобразени и със задължителната практика на СЕС, цитирана от първоинстанционния съд. Затова частната жалба се приема за неоснователна и обжалваното определение ще бъде потвърдено.

В полза на процесуалния представител на въззиваемия следва да се присъди възнаграждение по чл. 38 от ЗА за производството по въззивната жалба против решението в размер на 300 лв.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4341/05,11,2024 г., постановено по гр. д. № 2220/2024 г. на РС Пловдив, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът да се признае за установено в отношенията между страните, че Ж. Д. Д., ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК ***; суми, дължими по сключен между страните Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ****/24,11,2022 г., за които е издадена Заповед № 6651/02,10,2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 11027/2023 г. на РС Пловдив, ЗА РАЗЛИКАТА над установения от РС размер от 200 лв. до пълния претендиран от 250 лв.; КАКТО И В ЧАСТТА, с която и отхвърлен искът да бъде осъден Ж. Д. Д., ЕГН **********; да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК ***; сумата от 40,56 лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима въз основа на посочения по-горе договор за периода от 25,12,2022 г. до 25,06,2023 г.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 15339/09,12,2024 г., постановено по гр. д.

4

№ 2220/2024 г. на РС Пловдив, с което по реда на чл. 248 от ГПК е оставено без уважение искането на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК **; да бъде изменено постановеното по делото решение № 4341/05,11,2024 г. в частта за разноските.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК **; да заплати на адв. Н. П. Т., АК - Пловдив, адрес на практиката: гр. П. ул. О***; сумата от 300 лв.

(триста лева), представляваща възнаграждение по чл. 38 от ЗА за осъществено безплатно представителство във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5