Решение № 131 от 10.04.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. София, 09.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500722 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 113 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 2160/2022 г. по описа на РС – Б. са отхвърлени предявените от П. Й. Х. срещу „А.“ ЕООД отрицателни установителни искове за признаване за установено, че П. Й. Х. не дължи на „А.“ ЕООД следните суми: сумата от 3908 лв., представляваща съдебно деловодни разноски, присъдени с решение № 127/18.01.2016 г. по гр. д. № 2898/2015 г. по описа на САС, за които е издаден изпълнителен лист от 16.03.2017 г. по гр. д. № 545/2014 г. по описа на СОС; сумата от 6984 лв., представляваща съдебно - деловодни разноски, присъдени по гр. д. № 545/2014 г. по описа на СОС и гр. д. № 2898/2015 г. по описа на САС, за които е издаден изпълнителен лист от 16.03.2017 г. по гр. д № 545/2014 г. по описа на СОС. С решението е прекратено производството по делото в частта по предявения от П. Й. Х. срещу „А.“ ЕООД отрицателен установителен иск за признаване за установено, че П. Й. Х. не дължи на „А.“ ЕООД сумата от 100 лв., представляваща такси и разноски по изп. д. № 20171810400023 по описа на СИС при БРС. С решението е осъдена П. Й. Х. да плати на „А.“ ЕООД сумата от 1400 лв., представляваща направено по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство в частта, в която е отхвърлен искът за сумата от 6984 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски, присъдени по гр. д. № 545/2014 1 г. по описа на СОС и гр. д. № 2898/2015 г. по описа на САС. Изложени са оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част и се иска отмяната му в същата част и постановяване на друго решение, с което искът бъде уважен.

От ответника в първоинстанционното производство е постъпил отговор на въззивната жалба, като същата е оспорена и са изложени съображения за правилност на решението в обжалваната част, като се иска потвърждаването му в същата.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част по следните съображения:

Предявени са искове с правно основание чл. 439 ГПК.

За да отхвърли иска за сумата от 6984 лв., представляваща съдебноделоводни разноски, присъдени по гр. д. № 545/2014 г. по описа на СОС и гр. д. № 2898/2015 г. по описа на САС, първоинстанционният съд е приел следното: договорът за цесия от 12.10.2018 г., сключен между „Г.“ ЕООД и ответника „А.“ ЕООД досежно вземането от 6984 лв., не е недействителен, тъй като макар при сключването му цедентът „Г.“ ЕООД да е бил представляван само от единия управител - П.Д.П., с което последният е превишил пределите на представителната си власт и с това се е създало състояние на висяща недействителност на договора, при което е приложим чл. 301 ТЗ /предвиждащ, че когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването/, в случая ищцата е била уведомена за цесията първо чрез връчено й по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, впоследствие чрез връчено й съобщение за прекратяване на изпълнителното дело, в което е посочено, че взискател по делото е ответникът „А.“ ЕООД, а също и чрез връчено й чрез електронна поща постановление за разпределение от 19.09.2022 г. по изп. д. № 20171810400023 по описа на СИС при БРС, в което е посочено, че „А.“ ЕООД е присъединен взискател по силата на договор за цесия, въпреки което узнаване за цесията ищцата не предприела незабавни действия, непосредствено след узнаването, с които да се противопостави на сделката, при което правните последици на същата са стабилизирани.

От първоинстанционния съд са изложени и други съображения за неоснователност на иска за сумата от 6984 лв., но същите не следва да се обсъждат в настоящото решение, доколкото съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, а в случая във въззивната жалба оплакванията са насочени само към изложените в обжалваното решение изводи относно момента на узнаването от ищцата за извършеното прехвърляне на вземането и в тази връзка са наведени и оплаквания, че първоинстанционният съд изобщо 2 не е отчел извършеното от ищцата изрично противопоставяне на действията без представителна власт на управителя П.Д.П. при сключването на договора за цесия, което противопоставяне е извършено, според твърденията на ищцата, незабавно /в тридневен срок/ след узнаването.

Изводите на първоинстанционния съд са направени въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства /подробно обсъдени в решението/, правилни са и се споделят от въззивния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

С оглед наведените от въззивницата оплаквания и изложените в тази връзка насрещни доводи на въззиваемия следва да се изложи следното:

Напълно неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно момента на узнаването от ищцата за извършеното прехвърляне на вземането. От доказателствата по делото се установяват следните факти: на 17.03.2020 г. управителят на „А.“ ЕООД е депозирал молба до ЧСИ Ирина Митова – Кирезиева с рег. № 839 в РКЧСИ с искане на П. Й. Х. да бъде връчено уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за прехвърляне на „А.“ ЕООД на вземането, което „Г.“ ЕООД има към П. Й. Х. по изп. д. № 1176/2017 г. по описа на ЧСИ Уляна Димоларова в размер на 6984 лв., което прехвърляне е извършено с договор за цесия от 12.10.2018 г.; на 06.05.2020 г. на адреса на П. Й. Х. е залепено уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК /в същото е отбелязано, че адресът е посещаван неколкократно и то в период на пандемия - в работен ден, в почивен ден, късно вечер и рано сутрин, но адресатът не е открит/, с което П.

Й. Х. е уведомена, че в двуседмичен срок от датата на залепване на уведомлението следва да се яви при ЧСИ за получаване на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /не се спори по делото, че адресът, на който уведомлението е залепено, е именно постоянният и настоящ адрес на П. Й. Х./. Съответно с изтичане на двуседмичния срок на основание чл. 47, ал. 5 ГПК книжата /в случая – уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД/ се считат за връчени, т. е. на датата 20.05.2020 г. /на която двуседмичният срок е изтекъл/ на ищцата е надлежно връчено уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /без значение е обстоятелството, че уведомлението изхожда от цесионера, не от цедента, като в тази връзка основателно е изложеното в отговора на исковата молба, доколкото обаче във въззивната жалба оплаквания в тази насока не са изложени, този факт не следва да се обсъжда подробно/. Както е изложено и от въззиваемия в депозираните писмени бележки пред въззивния съд, в които се позовава на решение на КС, в случая е налице т. нар. фингирано връчване, при което по силата на законовата фикция се счита, че е налице редовно уведомяване, въпреки че такова реално не е извършено. Съответно оплакванията на въззиваемата, че от текста на залепеното на адреса й уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК не можело да се направи извод, че въз основа на него тя е узнала именно за цесията от 12.10.2018 г. са напълно несъстоятелни, тъй като тя е уведомена за цесията не от съдържанието на залепеното на адреса й уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, а поради фингирано връчване на 20.05.2020 г. на самото уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

3

Съответно датата 20.05.2020 г. е тази, спрямо която следва да се направи преценка дали ищцата се е противопоставила на сключения без представителна власт договор за цесия, а не датата 26.09.2022 г., на която ищцата е получила чрез електронна поща постановлението за извършено разпределение от 19.09.2022 г. по изп. д. № 20171810400023 по описа на ДСИ при РС – Б. /и за която твърди, че е датата на узнаване за цесията/.

Жалбата срещу разпределението по изпълнителното дело, с депозирането на която ищцата твърди, че се е противопоставила на извършените без представителна власт действия, е изпратена по пощата на 29.09.2022 г. и е постъпила по изпълнителното дело на 03.10.2022 г., т. е. очевидно това противопоставяне /дори да бе надлежно/ не е извършено веднага след узнаването, каквото е изискването на чл. 301 ТЗ. В случая обаче не се установява противопоставянето и да е надлежно извършено, доколкото, дори да се приеме, че е налице изрично противопоставяне предвид съдържанието на жалбата, не се установява същото да е достигнало до цесионера /към когото безспорно противопоставянето следва да е насочено/.

От представените по делото доказателства се установява, че жалбата срещу разпределението е оставена без движение с разпореждане на ДСИ от 03.10.2022 г., като с молба от 07.11.2022 г. е оттеглена от жалбоподателката и няма данни по делото междувременно да е била връчена на цесионера.

Последното обаче съдът излага само за яснота, тъй като предвид периодът от повече от две години между узнаването /съобразно гореизложеното/ от страна на ищцата за цесията и твърдяното противопоставяне с депозираната жалба срещу разпределението по изпълнителното дело очевидно същото е ирелевантно /по същите съображения не следва да се обсъждат и последващите уведомявания на ищцата за цесията в рамките на изпълнителното дело, като и последващото твърдяно противопоставяне чрез депозиране на молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск/.

С оглед изхода на делото на въззивницата не следва да се присъждат разноски за производството пред въззивния съд.

На въззиваемия следва да се присъдят направените във въззивното производство разноски, които съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата по делото за реално сторени разноски са в размер на 1400 лв. за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 113 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 2160/2022 г. по описа на РС – Б. в обжалваната част, в която е отхвърлен предявеният от П. Й. Х. с ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „В.“ № 1, вх.

А, ет. 2, ап. 1 срещу „А.“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Б., бул. „Ц.О.“ № 35А, представлявано от управителя П.Д.П., иск за признаване за установено, че П. Й. Х. не дължи на „А.“ ЕООД 4 сумата от 6984 лв. /шест хиляди деветстотин осемдесет и четири лева/, представляваща съдебно - деловодни разноски, присъдени по гр. д. № 545/2014 г. по описа на СОС и гр. д. № 2898/2015 г. по описа на САС, за които е издаден изпълнителен лист от 16.03.2017 г. по гр. д № 545/2014 г. по описа на СОС.

Решението в останалата част е влязло в сила като необжалвано.

ОСЪЖДА П. Й. Х. с ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „В.“ № 1, вх.

А, ет. 2, ап. 1 да плати на „А.“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Б., бул. „Ц.О.“ № 35А, представлявано от управителя П.Д.П., сумата от 1400 лв. /хиляда и четиристотин лева/, представляваща направени във въззивното производство по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5