Решение № 1884 от 14.07.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1884 гр. София, 14.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Силвана Гълъбова

Мария Ем. Малоселска при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20211100514927 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „С.“ ООД срещу решение от 21.12.2020 г. по гр.д. №13921/2015 г. на Софийския районен съд, 48 състав, с което е обявен за недействителен на основание чл.40 ЗЗД по иска на С.С.З. /конституиран на мястото на наследодателя си С.З.С./ срещу жалбоподателя договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт №88, т.ІІ, рег. №11754, н.д. №261/16.04.2014 г. на нот. Р.Д., с който С.З.С. е продал на жалбоподателя поземлен имот с идентификатор *** в гр. София, Община Столична, Област София, по КККР, одобрени със заповед №РД-1827/03.04.2012 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение със заповед №КД-14-22217/10.02.2014 г. на началника на СГКК – гр. София, с адрес на поземления имот: гр. София, район „Искър“, с площ от 743 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, стар идентификатор ***, номер по предходен план 50293, при съседи: ***,

***, ***, ***, както и 1/5 ид.ч. от следния имот: поземлен имот с идентификатор *** в гр. София, Община Столична, Област София, по КККР, одобрени със заповед №РД-18-27/03.04.2012 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение със заповед №КД-14-22-217/10.02.2014 г. на началника на СГКК – гр.

София, с адрес на поземления имот: гр. София, район „Искър“, с площ от 272 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг производствен, складов обект, стар идентификатор ***, номер по предходен план 50293, при съседи: ***, ***, ***,

***, ***, ***, ***, и е признато за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на жалбоподателя, че С.С.З.

/конституиран на мястото на наследодателя си С.З.С./ е собственик на поземлен имот с идентификатор *** в гр. София, Община Столична, Област София, по КККР, 1 одобрени със заповед №РД-18-27/03.04.2012 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение със заповед №КД-14-22-217/10.02.2014 г. на началника на СГКК – гр. София, с адрес на поземления имот: гр. София, район „Искър“, с площ от 743 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, стар идентификатор ***, номер по предходен план 50293, при съседи: ***, ***, ***,

***, както и 1/5 ид.ч. от следния имот: поземлен имот с идентификатор *** в гр. София, Община Столична, Област София, по КККР, одобрени със заповед №РД-18-27/03.04.2012 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение със заповед №КД-14-22-217/10.02.2014 г. на началника на СГКК – гр. София, с адрес на поземления имот: гр. София, район „Искър“, с площ от 272 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг производствен, складов обект, стар идентификатор ***, номер по предходен план 50293, при съседи:

***, ***, ***, ***, ***,

***, ***, като жалбоподателят е осъден да предаде владението върху описаните имоти на С.С.З., както и да заплати на ищеца разноски по делото, а по сметка на СРС – държавна такса и разноски.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и по непредявен иск, и неправилно. Сочи, че са налице процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд по отношение на невръчване на препис от депозираните от ищеца уточнителни молби, невъзможност за отговор по реда на чл.131 ГПК по предявения иск по чл.40 ЗЗД и неизготвяне на доклад по този иск. Поддържа, че неправилно съдът е кредитирал заключенията на СОЕ, респ. е приел, че процесните недвижими имоти са продадени на занижена цена, както и че е налице намерение за увреждане. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С.С.З. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 31.05.2021 г. в частта, в която е оставена без уважение молбата на ответника „С.“ ООД от 22.02.2020 г. за изменение на решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано с частна жалба, в която е посочено, че неправилно съдът е присъдил адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА, тъй като по делото няма данни на правоприемника на първоначалния ищеца да е оказвана безплатна правна помощ, респ. присъденият размер не е съобразен с материалния интерес по делото. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено.

Ответната страна С . С . З . в законоустановения срок оспорва жалбата и моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивната жалба:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба и по непредявен иск. Основанието на чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на решението на първоинстанционния съд е налице само при разгледан непредявен иск - когато в нарушение принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая основанието на предявения иск са фактите и обстоятелствата, които опорочават процесния договор за покупко-продажба на недвижим имот, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен съм да я определи въз основа на твърденията на страните.

В конкретния случай в исковата молба и последващите уточнителни молби ищецът е поддържал, че процесният договор е сключен чрез пълномощник, който е продал имотите на по-ниска от пазарната цена, т.е. сочи се, че процесният договор е сключен във вреда на ищеца /даже в някои от уточнителните молби и самият ищецът изрично е квалифицирал един от предявените от него скове по чл.40 ЗЗД, което е ирелевантно, както вече бе посочено по-горе/. Във всички случаи, когато ищецът, позоваващ се на нееквивалентност на насрещните престации по двустранен възмезден договор като основание за недействителност на договора, е сключил този договор чрез представител /по закон или по пълномощие/, правното основание на иска е по чл.40 ЗЗД /така решение №241 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр.д. №3796/2019 г., IV ГО/. Съобразно изложеното по-горе и при тези твърдения на ищеца правната квалификация на иска е по чл.40 ЗЗД, както правилно е приел и СРС. Следва да се отбележи, че в исковата си молба и в множеството последващи молбиуточнения пред двете инстанции, ищецът е поддържал и унищожаемост по чл.33 ал.1 ЗЗД /сочейки, че договорът е явно неизгоден за него/, но съгласно трайно установената съдебна практика, както вече бе посочено по-горе, сочената от ищеца правна квалификация на иска /както квалификацията на фактическите му твърдения, така и на вида на недействителността/ не обвързва съда, а задължение на последния е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимата материалноправна норма и по този начин да посочи действителното правно основание на иска. В случая първоинстанционният съд не се е отклонил от диспозитивното начало и се е произнесъл по предмета на спора, за който е бил сезиран, т.е. разгледал е заявените от ищеца факти и е посочил правилно основанието на предявения иск, като с последващите уточнителни молби са отстранени нередовностите на исковата молба и същата вече е със съдържанието, предвидено в чл.127 ал.1 ГПК.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните възражения в жалбата, следва да се добави и следното:

Неоснователни са твърденията на въззивника за извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения по отношение на невръчване на препис от депозираните от ищеца уточнителни молби, невъзможност за отговор по реда на чл.131 ГПК по предявения иск по чл.40 ЗЗД и неизготвяне на доклад по този иск. Исковата молба и уточнителните молби от 27.07.2015 г. и 16.10.2015 г. са връчени на ответното дружество с разпореждането по чл.131 ГПК от 16.02.2016 г., а молбата на ищеца, с която също е уточнен искът по чл.40 ЗЗД е представена в о.с.з., проведено на 22.11.2017 г., в което о.с.з. същата е докладвана и в което е присъствал процесуалният представител на ответника и същият е запознат със съдържанието и. Изготвеният от първоинстанционният съд с определението от 11.09.2017 г., изменен и допълнен в о.с.з., проведено на 13.02.2019 г., доклад изцяло отговаря на изискванията на чл.146 ГПК – съдържа обстоятелствата, от които произтичат правата на страните, дадена е правилна правна квалификация и правилно е разпределена 3 доказателствената тежест. Доколкото на ответника са връчени исковата молба и посочените по-горе уточнителни молби от 27.07.2015 г. и 16.10.2015 г. с разпореждането по чл.131 ГПК, в които се съдържат твърдения, че процесният договор е сключен във вреда на ищеца, то и ответникът е следвало в отговора в срока по чл.131 ГПК да вземе становище по обстоятелствата, на които ищецът основава твърденията си за нищожност на договора по чл.40 ЗЗД /в молбата от 16.10.2015 г. изрично се сочи, че един от предявените искове е с правна квалификация чл.40 ЗЗД/, а не да му бъде даван последващ нов 1-мес. срок за отговор.

Както е посочено в мотивите на т.3 ТР №5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, фактическият състав, пораждащ недействителността по чл.40 ЗЗД, се състои от два елемента: обективен договорът, сключен от /чрез/ представителя и насрещната страна по него /третото лице/ е във вреда на /уврежда/ представлявания, като във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително, като не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване /например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения /под модалитет/, нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези и субективен – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ за увреждането на представлявания, което се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ относно увреждането на представлявания.

Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора.