Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1650 от 21.11.2025, Окръжен съд - Плевен

Съд
Окръжен съд - Плевен
Дело
Въззивно частно гражданско дело 908/2025
Вид
Определение № 1650
Подписан
21.11.2025
В сила
27.06.2026
Състав
ЕКАТЕРИНА ТИХОМИРОВА ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА, МЕТОДИ НИКОЛОВ ЗДРАВКОВ, ЖАНЕТА ДИМИТРОВА ГЕОРГИЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл.213 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.274 ал.1, т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.83 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.1 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.1,т.1-т.3 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.1,т.1-т.3 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 ал.1 · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1650 гр. Плевен, 21.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. Г. като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20254400500908 по описа за 2025 година Производството е по чл.274 ал.1, т.2 във вр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Образувано е на основание частна жалба Вх. № № 5332/06.10.2025г., подадена от „СТИК-КРЕДИТ“ АД гр.София, чрез Адвокатско дружество“ Н.У., М.“, чрез адвокат Х. М. от САК против Определение № 788/18.09.2025г., постановено по гр.д. № 12/2025г. на РС – Левски /ЛРС/, с което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като НЕОСНОВАТЕЛНА, молбата с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 163/21.07.2025г. по същото дело в частта за разноските, присъдени на адв. Е. Г. И. от АК – Пловдив, като процесуален представител на Н. Л. Н..

В частната жалба се твърди, че определението на РС-Левски е неправилно.

Оплакват се, че неправилно ЛРС е преценил, че следва да се изплати възнаграждение по чл.38 от ЗА в посочения размер, тъй като представените по делото доказателства опровергават извода за наличие на основанията за предоставяне на безплатна правна помощ на ищцата. Твърдят, че не следва да бъдат присъдени разноски в полза на процесуалният представител на Н. Л. Н., тъй като от същото лице има заведени и други аналогични производства със същите страни във връзка с неизпълнение на задължения по различни договори за кредит, че исковите молби са подадени в отделни производства при злоупотреба с право, че делото не се отличава с фактическа и правна 1 сложност. В тази насока са изложени подробни доводи и съображения, цитирани са множество съдебни актове на различни съдилища.

Навеждат доводи, че така присъденото възнаграждение е по два иска, с които се защитава един и същ материален интерес и предвид това на заинтересованата страна не се дължат разноски и по двете претенции. От дружеството твърдят, че присъденото адвокатско възнаграждение от първоинстанционният съд не е съобразено с промените в националното законодателство, като е цитирана съдебна практика на СЕС и на национални съдилища в тази насока. Смятат, че справедливият размер за адвокатско възнаграждение следва да е значително по-нисък от посоченият ориентир в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатската работа.

Молят съда да отмени определението на ЛРС и да постанови друго, с което да бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА, а в условията на евентуалност, да намали значително присъдените разноски.

Ответникът по частната жалба Н. Л. Н. чрез своя пълномощник адвокат Е. И. от АК - Пловдив е депозирал писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК, в който взема становище, че частната жалба е неоснователна. В отговора са изложени подробни съображения, че е налице оказана безплатна правна помощ, че върху възнаграждението следва да се начислява ДДС, като в тази насока е посочена съдебна практика - множество съдебни актове на различни съдилища. Възразява, че не е налице злоупотреба с права, тъй като ищеца добросъвестно е защитавал свои права. По отношение на Договора за правна защита и съдействие в отговора се твърди, че изложеното в жалбата е несъстоятелно, т.к. единствената страна, която може да оспорва осъщественото представителство е ищеца пред ЛРС – Н. Л. Н., а не трета страна, каквато е дружеството. Навежда доводи, че в закона не е посочено адвокатско възнаграждение да се присъжда само и ако е представен в оригинал от договора между страните.

Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното определение с оглед изложените оплаквания от частния жалбоподател, както и възраженията в депозираният отговор от страна на въззиваемата страна, приема следното:

Частната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в срок, от надлежен жалбоподател, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледана по 2 същество е частично ОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови обжалваното определение ЛРС е приел, че по делото са предявени два обективно и субективно съединени иска с правно основание чл.

26 ал.1 от ЗЗД – с цена на иска 8805,84лв. и с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД с цена на иска 208лв.

В постановеното решение съдът е изложил подробни съображения в какъв размер и защо се дължи възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ на ищеца адвокат от ответното дружество.

По първото изложено твърдение в молбата с правно основание чл. 248 от ГПК, че ищеца не е материално затруднено лице и че договора за правна защита и съдействие не е индивидуализиран по начин, по който да послужи като доказателство за сторени разноски и такива не следва да се присъждат за повече от едно производство, съдът приел, че видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие е, че Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ гр.Пловдив, представлявано от адвокат Е. И. е поело да осъществява процесуално представителство по делото без то да е конкретизирано при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.

Счел, че няма законов регламент относно формата и съдържанието на Договора за правна защита и съдействие, както и конкретно изискване Договорът да е писмен и в него да е посочен номер на съответното дело. В случая договорът е писмен и е представен по делото още с исковата молба, т.е. преди образуване на делото и няма как ищеца предварително да знае под кой номер ще бъде образувано делото в съответния съд, за да посочи същия преди подаване на исковата молба в договора, сключен между адвокат и клиент.

По въпроса дали при възражение съдът дължи проверка за наличието на конкретно основание по чл.38 ал.1 от ЗА намерил, че има противоречива практика.

Споделил тази, според която конкретното основание по чл.38 ал.1 от ЗА е част от вътрешните отношения между клиент и адвокат и не следва да бъде предмет на нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ. Обратното би довело до ненужно затрудняване на основното производство по делото. Достатъчна гаранция, че не се злоупотребява с правото на безплатна правно помощ е обстоятелството, че 3 адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ се дължи само при основателна претенция и това възнаграждение ще се определи по преценка на съда.

По отношение на възражението, че ищецът не е поискал разрешаване на всичките си правни спорове с ответника в едно производство, съдът приел, че няма законова разпоредба, която да задължава ищеца да разреши споровете по всички правоотношения с ответника в рамките на едно дело.

Дори и това да било сторено, съгласно чл. 2 ал.5 от Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Ето защо, предявяването на множество искове с отделни искови молби, пък били те и със сходен предмет, не може да се квалифицира като злоупотреба с право.

Счел, че видно от изложеното в молбата по чл.248 от ГПК е, че представляващия ответника адвокат е поискал на адвоката на ищеца да не се присъжда възнаграждение, а самия той за себе си, в представения Списък на разноските по чл.80 от ГПК е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 360лв.

Намерил, че няма логика в искането да бъде отказано присъждане на възнаграждение на адвоката на насрещната страна /което възнаграждение било определено при съобразяване изхода на спора, фактическата и правна сложност на делото, реално извършената работа от оказалия безплатната правна помощ адвокат, при съобразяване критериите на Наредба №1 за адвокатските възнаграждение и правото на адвоката да получи възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ/, при положение, че възразилия претендира сам за себе си адвокатско възнаграждение, което също е изчислено съобразно Наредба № 1 /видно от изрично посоченото в раздел III т.1 от договора за правна защита и съдействие – приложен на л.107 от делото/.

Видно от приложения списък към издадената фактура за получени суми от адвоката на ответника –/л. 108 от делото/, самият той е получил възнаграждение по 12 дела заведени от същия ищеца, а именно Н. Л. Н. и няма данни по някое от делата, въпреки претенцията си другият адвокат да работи безплатно, самия той да е оказал безплатна адвокатска услуга.

4

Отчел, че е определил дължимото се възнаграждение като е взел предвид разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа за процесуално представителство по граждански дела, съгласно която възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях по отделно. При определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение, съдът е използвал за база посочените в разпоредбата на чл. 7 ал.2 от същата Наредба суми. Съдът е определил дължимия се размер на адвокатско възнаграждение и с оглед изхода на спора, и при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и положения труд от адвоката. Поради изложеното съдът приел, че следва да бъде оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските.

Определението на ЛРС е частично незаконосъобразно.

Следва да бъде съобразено даденото тълкуване на чл.101, параграф 1 ДФЕС съгласно решението от 25 януари 2024г. по дело С-438/2022 на СЕС.

Разпоредбата на чл.38 ал.2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.

Неоснователни са изложените в частната жалба доводи, че не е налице хипотезата на чл.38 ал.2 ЗА. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38 ал.1,т.1-т.3 ЗА, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.

В процесния случай при депозиране на исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д.№ 12/2024г. по описа на ЛРС е представен договор за 5 правна защита и съдействие – л.18 от делото пред ЛРС и пълномощно от 19.12.2024г., с които ищеца в първоинстанционното производство Н. Л. Н. е упълномощила адвокат Е. И. от АК Пловдив, като изрично в договора за правна защита е посочено, че упълномощеният адвокат ще осъществява безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗА на материално затруднено лице.

Дори и да се оспорва качеството на материално затруднено лице в конкретната хипотеза от ищеца е представена Декларация за семейно и имотно състояние, съдът служебно е изискал справки за притежавани недвижими имоти и МПС, като въз основа на тези доказателства, ЛРС на основание чл.83 ал.2 ГПК е освободил ищцата от внасяне на ДТ и разноски по делото приемайки, че същият е материално затруднен и не разполага с достатъчно финансови средства. Следователно тази преценка при освобождаване от такси и разноски е достатъчна и за преценката налице ли е основанието за предоставяна на безплатна правна помощ.

При определяне размера на дължимото адв. възнаграждение за пълномощника на ищеца, ЛРС в мотивите на решението си правилно е съобразил задължителното за съдилищата, съгласно чл.633 ГПК Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, постановено по преюдициално запитване от СРС, като е приел, че не е обвързан от размерите, определени с Наредба№1/2004г.

Въззивната инстанция съобразява и по-новата практика на ВКС, постановена с оглед решението на СЕС. В своите актове-определение №712/21.03.2024г. на ВКС по т.д.№175/2023г.; определение на ВКС №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. и редица други, ВКС приема, че даденото в Решението на СЕС тълкуване е, че въведеното в чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС.