Решение № 2051 от 29.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2051 гр. Пловдив, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330115446 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Е. Б. Б. против „Креди йес“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22, вр. с чл. 21, ал. 1 вр. с чл. 11, ал. 1 т. 10, с който се претендира за прогласяване на недействителността на сключения между страните договор за паричен заем № ***, сключен между страните.

Ищецът твърди, че с ответника е сключил договор за паричен заем № ***, по който получил в заем сумата от 5000 лева, срещу задължението да върне 9675 лева, на 15 месечни вноски, при ГПР- 64,246 % и месечен лихвен процент- 4,200 %. По договора се предвиждало и предоставяне на обезпечение – поръчител, отговарящ на условията по чл. 10, ал. 1, т. 5 от ОУ, ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, като при непредставянето им в 3- дневен срок от сключване на договора, се начислявала неустойка в размер на 2834,75 лева. Твърди се, че договора бил недействителен, поради нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото неустойката представлявала разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, като по този начин се заобикаляла и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Получаването на кредита било обусловено от заплащане на неустойката, условията за осигуряване на обезпечение били трудно изпълними и в много кратък тридневен срок. В случая неустойката не била свързана с настъпване на вреди за кредитора, защото тя се дължала независимо от тях. Това представлявало едно допълнително възнаграждение за заемодателя и като не било включено в ГПР подвеждало потребителя за действителния размер на разходите му.

Неустойката била в прекомерно висок размер, надвишаващ този на кредита, 1 като тя излизала извън присъщите й по закон функции. С оглед на изложеното се иска да бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който поддържа, че искът е неоснователен. Излага съображения за нередовност на исковата молба, тъй като не отговаряла на изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК и липсва посочена банкова сметка, по която да бъде внесено възнаграждението на процесуалния представител. Не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните по процесния договор за кредит № ***, по който е отпуснат кредит в размер на 5000 лева. Кредитът следвало да се върне за период от 15 месеца с месечен лихвен процент 4,200 % и ГПР в размер на 64,246 %. Сочи, че с чл. 6 от договора за заем била дадена възможност на заемателя да избере начина на обезпечаване на заема, а в чл. 8 била посочена сумата, която ще дължи заемателят в случай на непредставяне на обезпечение в 3-дневен срок. Заемната сума била предадена в брой на заемателя на 29.01.2025 г. с разходен касов ордер. Съгласно справка за извършените плащания, представляваща неразделна част от отговора на исковата молба, кредитополучателят е платил на кредитора сумата от 5045,00 лева.

По същество счита твърденията на ищеца за недоказани и неоснователни. Счита, че неустойката е изчислена на база конкретно зададени от заинтересуваното лице параметри на заема, като ищцата предварително била запозната с последиците от непредоставяне на исканите от дружеството обезпечения. Твърди, че клаузата на чл. 8 от процесния договор е индивидуано уговорена със заемателя, доколкото е съобразена с желанието на ищеца, изразено в молбата му за кандидатстване за заем. Същата била уговорена под отлагателно условие – в случай, че не представи обезпечение. Уговорената неустойка отговаряла на присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция и съставлявала разход, който заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на надеждно обезпечение по договора за кредит. Сочи, че неустойката била начислена единствено поради неизпълнение от страна на заемопалучателя да предостави достатъчно обезпечение, отговарящо на общите условия към договора. Ответникът сочи, че неустойката е дължима в нейния пълен размер още от момента на настъпване на основанията за нейното начисляване. Твърди, че същата е индивидуано договорена между страните в израз на свободно формираната воля на всяка от тях, като на потребителя била предоставена възможност сам да избере измежду няколко варианта за обезпечаване на заема. Уговорката за заплащане на неустойката била в съответствие с принципа, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД за свобода на договаряне. Ответникът сочи, че в договора за заем и в общите условия изрично били посочени правата на заемателя от отказ от сключения договор. Сочи още, че неоснователни били твърденията на ищеца за заобикаляне на законовите разпоредби с клаузите на процесния договор за заем. Според ответното дружество уговорената неустойка не противоречала на добрите нрави, доколкото съответствала на поетия от кредитора риск при предоставяне на заемната сума. Неустойката не следвало да се включва в ГПР, предвид обстоятелството, че се начислявала при неизпълнение на задължение 2 на потребителя. По изложените съображения се претендира, че сключеният договор отговаря на изксванията на ЗПК и предявеният иск следва да бъде отхвърлен.

Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищеца. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение 3279 от 16.03.2026 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***, както и че в ГПР по договора не е включено като разход вземането за неустойка.

Видно от приобщения Договор за паричен заем № *** /л.4-6/, на ищцата е предоставен финансов ресурс в размер на 5000 лева, размерът на договореният между страните лихвен процент е 4.200 %, годишният процент на разходите е 64.246 %, а задължението следва да се погаси на 15 месечни вноски. Клаузата на чл. 6 от сключения договор установява задължение за заемателя да осигури поне едно обезпечение измежду следните: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга. При неизпълнението на това задължение, на основание чл. 6, ал.2 от договора се дължала неустойка в размер на 2834.75 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Креди Йес" ООД като заемодател и ищцата Е. Б. Б. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 5000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Клаузата на чл. 6 от договора възлага в тежест на заемателя да осигури 3 поне две обезпечения измежду следните: един или повече гаранти, отговарящи на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора и още едно обезпечение по избор измежду ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника. Съгласно изискванията на чл. 10, ал. 2 от ОУ към договора за заем, гарантите следвало да бъдат две физически лица, всяко от които да има осигурителен доход в размер над 1000 лева; да работи по безсро„ен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. При неизпълнение на задължението по чл. 6 от Договора, съгласно клаузата на чл.6, ал.2 се дължала неустойка в размер на 2834.75 лева. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора / което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка/.

Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора /л. 6 гръб/, изначално включва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при формирането на анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 64.246 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само 4 върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.