Определение № 18547 от 03.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18547 гр. София, 03.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Д, в закрито заседание на втори септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Георгиева

Членове:

Атанас Маджев

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Петя Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20241100512596 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 - чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 87005/06.08.2024 г. по описа на СГС, подадена от Е. Д. М. срещу определение № 29228/18.07.2024 г., постановено по гр.д. № 48228/2023 г. по описа на СРС, 82 състав, с което производството по делото е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК.

В жалбата се посочва, че производството по делото е неправилно и незаконосъобразно прекратено. Първоинстанционният съд недопустимо извършил отказ от правосъдие, тъй като искът на ищеца е абсолютно допустим и основателен, а предявяването му не представлявало злоупотреба с право. С последното е извършено и нарушение на общностното право, като жалбоподателят посочва, че ако съда не иска да гледа делото, следва да си постанови отвод, а не да го прекратява. Оспорва извода на съда и като необоснован и немотивиран, тъй като изложените аргументи са неотносими към настоящия случай, а дали изложеното в исковата молба е основателно или неоснователно се преценява с акта по същество. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид доводите в частната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Производството по гр.д. № 48228/2023 г. по описа на СРС, 82 състав, е образувано по искова молба с вх. № 241960/29.08.2023 г. (пощенско клеймо от 24.08.2023 год.), подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, с която е предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24 000 лв., за периода от 14.08.2023 г. до 23.08.2023 г., от противозаконно задържане, вследствие на осъждането по непредявени обвинения и „невалиден съдебен акт“, по НОХД 645/2015 г., по описа на СНС , ВНОХД 102/2018 год. на АСНС и КНОХД 1018/2019 г. по описа на ВКС. В исковата молба е направено искане за предоставяне на правна помощ, като му се назначи за служебен адвокат И. Ю. от САК, за освобождаване на ищеца от внасяне на държавна такса по делото и е отправено искане за преюдициално запитване до СЕС по формулирани седем въпроса.

1

С обжалваното определение първоинстанционният съд е посочил, че с предявяването на иска ищецът Е. М. не преследвал легитимен интерес и действието представлявало злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал.1 КРБ, чл. 17 ЕКЗПЧ /по аналогия от чл. 35, т.

3, б. “а“ от конвенцията/ и само на това основание искът бил недопустим.

Позовал се е на разпоредбата на член 35, § 3 (а) от ЕКЗПЧ, уреждаща правомощието на съда да обяви за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание чл. 34, когато счете, че представлява злоупотреба с правото на жалба. Понятието „злоупотреба“ в цитираната разпоредба се припокривало по съдържание с обичайното му значение според общата правна теория - зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Позовал се е и на практика на ЕСПЧ, съгласно която, всяко поведение на жалбоподател, явно противоречащо на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията и препятстващо правилното функциониране на съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v.Latvia/ и жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима /в т този смисъл M. v. the United Kingdom и Philis v. Greece - и двете решения на Комисията/. Съдът нямал задължение да се произнася по поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създавали неоправдана работа на съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията /в този смисъл Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy; Simitzi-Papachristou and Others v. Greece/.

Препратил е и към приетата на 11.04.2024 г. Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета, която имала за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. Първоинстанционният съд е приел, че предявяването на един иск за цели, различни от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск, като е препратил към залегналите в Директива примери: а) непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора; б) наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; в) сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела; г) недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на производството, търсене на юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от производството.

Посочил е, че неизчерпателно дадените примери са възприети и в националната константна съдебна практика, като е цитирал приетото с разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772 / 2018 г. на ВКС, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение, както и в определения № 761 от 30.11.2012 г. по ч.т.д. № 497/2012 г. и № 376 от 10.05.2010 г. по ч.т.д. № 350/2010 г., че последователно създаваната верига от частни жалби съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. Липсата на законодателно регламентиран брой на частните жалби срещу акт на съда, при който 2 последната да се определи като недопустима, не означавало, че това може да се прави до безкрай, тъй като нормите ползвали адресатите, когато същите биле добросъвестни. Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. По – нататък се е позовал на приетото в решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2009 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, че превратното упражняване на субективни права било укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият можел да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и двете. Съдът, от друга страна, имал задължението да поддържа баланса между страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване, разглеждане и произнасяне. В този смисъл съдът бил длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото в разумен срок, вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.

Първоинстанционният съд е приел, че в случая ставало дума за т.н. „масови ищци“, който със завеждането на съдебни искове не преследва разрешаване на гражданскоправен спор и е третирал съдебния спор като „frivolous litigation“, в който били въведени несериозни и изначално необосновани фактически и правни аргументи, като ищецът като лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“, отказвал да се съобрази със силата на пресъдено нещо на вляза в сила присъда, с която е осъден на наказание лишаване от свобода за тежко умишлено престъпление. Напротив, чрез завеждането на множество сходни съдебни производства, същият не съобразявал поведението си с влезлия в сила съдебен акт, а и постоянно възобновявал правния спор. Многобройните образувани гражданскоправни производства, насочени срещу органи на съдебната власт и Прокуратурата на Република България, в откритите съдебни заседания по които ищецът изявявал желание лично да участва, имат за резултат неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложено наказание от български съд поради постоянното му конвоиране до съдебните сгради.

Настоящият състав на Софийски градски съд споделя изложените от първоинстанционния съд в обжалваното определение мотиви, поради което и на основание чл. 272, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към тях. В допълнение следва да се посочи следното.

Дефинитивно злоупотребата с права се определя като недобросъвестно упражняване на права с цел за да бъдат увредени права и законни интереси на други или да бъдат упражнени в противоречие с интересите на обществото, тъй като е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено и целта, за която то се използва. Поради което принципа за забрана на злоупотреба с право е последователно 2 установен в законодателството – чл. 57 ал.2 от Конституцията, чл. 8 ал.2 от ЗЗД, чл. 289 от ТЗ, чл. 3 от ГПК.

След служебна справка се установява, че ищецът към 18.07.2024 год. ищецът има заведени пред СРС общо 1118 бр. дела (ЕИСС – 1038 бр. към 23.01.2025 г. и 80 бр. в АСУД) пред Софийски районен съд с ответници Прокуратура на Република България, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др., като 99% от тях с един и същи предмет обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, претърпени в различни периоди на увреждането.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и 3 съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право на жалба, като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /дело 56551/11 Mihailo PETROVIC срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 от КРБ, това е процесуално задължение на съда. Когато обаче с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси.