Решение № 221 от 27.07.2026, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 221 гр. Б.С., 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. Гражданско дело № 20261410100535 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпила искова молба от Ц. П. Д., ЕГН:********** от с.В., общ. Б.С., чрез адв.Н. М. – АК-Я., против „Вивус БГ“ЕООД, ЕИК:

202393458 със седалище и адрес на управление гр.С., район Л., ул. „Д.Х.“№52-54. Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за сумата 547,89 евро, представляваща подлежаща на връщане сума на основание чл.23 от ЗПК, като платена по нищожен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние

№9749843011/04.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че на 04.09.2023 г. ищцата е сключила с ответника договор за кредит №974843011, както и един анекс към договора, със същата дата, по силата на които е получила в собственост сумата от 654,45 евро /1280,00 лв./, при фиксиран ГЛП от 40,97 % и ГПР в размер на 49,60 %. Уговорен бил срок на договора 30 дни, в процесните договор и анекс била предвидена такса за бързо разглеждане, като общият размер на таксата е 144,60 евро /282,82 лв./.

Сочи се, че на 13.05.2024 г. ищцата била депозирала искова молба в РС – Б.С. срещу ответника с правно основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.10, ал.1 и 2 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК във вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД, като делото е образувано под №699/2024 г. по описа на съда. Посочва се, че с Решение №140/2025 г. на РС – Б.С. сключеният между страните процесен договор е нищожен. Твърди се, че по делото била назначена съдебно – счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че са извършени 3 броя плащания в размер на 296,55 евро /580,00 лв./.

Поддържа се, че към датата на депозиране на исковата молба ищцата е заплатила сумата в размер на 1202,34 евро /2351,57 лв./, като разликата над 654,54 евро/1280,00 лв./ в размер на 547,89 евро /1071,57 лв./ се явява платена по нищожен договор.

Иска се от съда на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да осъди ответника да заплати на 1 ищцата сумата от 547,89 евро подлежаща на връщане сума на основание чл.23 от ЗПК.

Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника е постъпил отговор, в който изразяват становище, че не оспорват факта, че по повод образувано от ищцата гр.д.№699/2024г., по което е постановено решение, с което е прогласена нищожността на договор за кредит №9749843011/04.03.2023 г. Не оспорват и факта, че общият размер на платените суми възлизал на 1201,34 евро. Сочи, че след като договорът за кредит е обявен за нищожен с влязло в сила съдебно решение, между страните възникнали реституционни отношения по правилата на чл.55 от ЗЗД, съгласно която всяка страна следвало да върне полученото без основание. Поддържа, че ответника признава иска по основание, доколкото правната последица от нищожността на договора е възстановяване на имущественото разместване между страните.

Твърди се, че с влязлото в сила решение по гр.д.№699/2024 г. по описа на РС – Б.С. ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество сумата в размер на 700,00 лв., представляваща дължима главница по процесния кредит, ведно със законната лихва за забава, считано от 11.07.2024 г. до окончателното плащане на задължението, като и сумата от 450,00 лв. съдебни разноски.

Поддържа, че вземането на дружеството срещу ищцата, възникнало по силата на влязло в сила съдебно решение, съществувало на самостоятелно правно основание, съдебен акт, който окончателно уреждал отношенията между страните относно размера на дължимата от ищцата сума. Посочва, че съгласно практиката на ВКС съдът е обвързан от установеното СПН правоотношение и не разполагал с правомощие да преценява дали ищцата дължи присъдената сума, нито да игнорира съществуването на това вземане. Сочи, че диспозитива на решението установява ликвидно и изискуемо вземане, което съгласно постоянната съдебна практика може да служи като основание за прихващане.

Направено е възражение за прихващане на основание чл.103 и чл.104 от ЗЗД със своето вземане срещу ищцата, произтичащо от съдебното решение. Общият размер на насрещното вземане възлизал на 626,88 евро, представляващи левовата равностойност на присъдената сума, начислената наказателна лихва за периода от 11.07.2024 г. до 29.04.2025 г., както и присъдените съдебни разноски.

Поддържа, че ответникът извършвал частично признание на иск, но единствено след прилагане на правилата за прихващане. Правната последица от нищожността на договора не е едностранно връщане на всички платени суми, а възстановяване на имущественото равновесие между страните.

Посочва се, че по първото съдебно производство назначената експертиза е била изготвена на база представените по делото писмени доказателства, представени от страните.

Сочи се, че съгласно чл.154 от ГПК ищцата е следвало да представи всички документи, които е считала, че доказват различен размер на задължението или наличие на допълнителни плащания, които биха имали значение за крайния изход на спора. Твърди се, че ищцата не е ангажирала допълнителни доказателства и не е поискала допълване на експертизата с нови счетоводни данни и не е била въвела твърдения, които биха променили фактическата основа на спора, въпреки че е разполагала с тези доказателства още към онзи момент.

Поддържа, че настоящото производство се основавало на доказателства и фактически твърдения, които не представлявали нововъзникнали обстоятелства, а такива които са съществували и към първия процес. Предявяването на нов иск въз основа на вече налични доказателства представлява опит за повторно изграждане на защитни позиции след приключване на процеса, което е несъвместимо с основаните начала на гражданския процес.

Моли да бъде приложена разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК, тъй като ответното дружество не е дало повод за завеждане на иска. До датата на предявяване на исковата молба 2 дружеството не е търсено от ищцата за доброволно уреждане на отношенията между страните.

Моли искът да бъде уважен единствено след извършване на прихващане на сумата, присъдена в полза на ответното дружество с влязлото в сила съдебно решение. При действието на прихващането насрещните вземания се погасяват до размера на по – малкото от тях, като реституционното вземане на ищцата редуцира със сумата 626,88 евро, представляващ установено вземане на ответника. Поради това искът следвало да бъде уважен само за евентуалният остатък над този размер, а в останалата част – отхвърлен като погасен чрез прихващане.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 вр. чл.

12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По силата на съдебно решение №140/29.04.2025 г. постановено по гр.д.№699/2024 г. по описа на РС – Б.С., на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД е прогласена нищожността на договор за кредит №9749843011/04.09.2023 г. сключен между Ц. П. Д. и „Вивус БГ“ЕООД, ЕИК 202393458. На основание чл.23 от ЗПК Ц. Д. е осъдена да заплати на „Вивус БГ“ЕООД сума в размер на 700,00 лв. представляваща главница по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.07.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

Представено по делото е заключение от съдебно – счетоводна експертиза допусната и приета за целите на гр.д.№699/2024 г.

Безспорен по делото факт e, че на 04.09.2023 г. ищцата е сключила с ответното дружество Договор за предоставяне на кредит № 9749843011 и Анекс за допълнителна сума от 05.09.2023 г. по силата на който е получила сумата от 1280,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,97 % и ГПР в размер на 49,6%.

Представени по делото са 13 броя разписки за плащане чрез Easy Pay от Ц. Д. към Вивус в общ размер на 2351,57 лв. /1202,34 евро/.

Други относими по предмета на спора доказателства не са посочени от страните и не са събрани по делото.

При така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни изводи:

Правната квалификация на съдебно предявените субективни права се определя от съда, съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания петитум, като с оглед на това искът следва да се приеме за основан на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – връщане на дадено без основание , който се явява процесуално допустим.

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предвижда връщане на даденото, когато към момента на даването основанието не съществува. Според изложеното тълкуване от ВС, в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, "когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение."

Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса по чл.

153, чл. 154 и чл. 155 ГПК, в тежест на ищеца по предявените искове по тежест е да докаже сключването на процесния договор и твърдените пороци, водещи до твърдяната нищожност на договора, и че е заплатил по договора претендираната като недължимо платена сума, както и, че ответника отговаря за задължението. А с оглед направеното от ответника възражение за прихващане по чл.103 ЗЗД в тежест на ответника е да докаже основание за 3 задържането на платената сума, както и с оглед възражението за прихващане – съществуването на активното вземане, твърдяно от ответника, компенсируемост на двете вземания.

Не съществува спор между страните, че дължимата сума, търсена с исковата молба е платена от ищеца, за което се представят и писмени доказателства.

Видно от представените по делото 13 броя разписки ищцата е заплатила по сметка на ответното дружество по процесното задължение сума в размер на 2351,57 лв. /1202,34 евро, което не е оспорено от ответника.

С решение 140/29.04.2025 г., постановено по гр. д. № 699/2024 г. по описа на Районен съд – Б.С., сключеният между страните индивидуален договор за потребителски кредит №9749843011/04.09.2023 г. е прогласен за нищожен на основание чл.26 от ЗЗД и Ц. Д. е осъдена на основание чл.23 от ЗПК да заплати чистата стойност на кредита - главницата.

Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда /както за постановилия го, така и за всички останали/ и за страните. Обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо, съгл. чл. 298, ал. 1 ГПК обхващат предмета на спора, който е материалното право, по което съдът се е произнесъл.

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД сочи, че който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В случая, сключеният между страните на 04.09.2023 г. договор за потребителски кредит е обявен за нищожен по изложените по – горе съображения. Видно от представените разписки по делото ищецът е заплатил по договора суми в общ размер 1202,34 евро / 2351,57 лв./ при чиста стойност на кредита по договор е 1280,00 лв. лв., а с оглед решението по гр.д.

№699/2024 г. ищцата е осъдена да заплати сумата в размер на 700,00 лв. – главница. По арг. на чл. 23 от ЗПК следва, че заплатените от ищеца по договора за потребителски кредит от 04.09.2023 г. суми в размер на 1071,57 лв. /547,89 евро/ са получени от ответника без основание и подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен в претендирания размер 547,89 евро /1071,57 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.