Определение № 1159 от 12.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1159 гр. София, 12.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20248002102885 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ЗВЕНО ЗА СОЦИАЛНИ УСЛУГИ И ДРУГИ ДЕЙНОСТИ при [община], с БУЛСТАТ 0001337780146, чрез пълномощник адв. В.

К. от АК- Велико Търново, против въззивно решение № 269/07.05.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 462/2023 г. по описа на Окръжен съд- Велико Търново, в частта му с която е потвърдено решение № 32/15.03.2023 г. по гр. д. № 273/2022 г. на Районен съд – Елена, в частта с която касаторът е осъден на основание чл. 200 ал.1 от КТ, да заплати на С. Д. С., обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, за разликата над 15 000 лв. до размера от 45 000 лв. /въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на първоинстнционния съд за уважаване на исковете на С.: за обезщетение за неимуществени вреди до размера от 15 000 лв. и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1233,54 лв., е влязло в сила/.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл.12. чл. 235 ал.2 и чл. 236 ал.2 от ГПК? Може ли гражданският съд да цени извънсъдебните изявления за неизгодни факти, дадени от страната по гражданското дело пред органите на полицията и прокуратурата?“; 2. „При заявено искане от страна на работодателя за намаляване размера на обезщетението по чл. 200 от КТ, 1 поради допусната груба небрежност от страна на пострадалия работник, длъжен ли е съдът да установи и изложи мотиви относно механизма на увреждането, вкл. конкретното поведение на работника, което е в причинна връзка с увреждането? Когато са налице противоречиви твърдения и противоречиви доказателства за механизма на трудовата злополука /пътен инцидент/ и във въззивната жалба се съдържат твърдения, че механизмът на произшествието не е установен, а по този начин не е доказана причинно - следствената връзка между поведението на участниците и получените от пострадалия увреждания, длъжен ли е съдът да допусне служебно автотехническа експертиза, която да установи, чрез необходимите измервания, изчисления и научни методи конкретния механизъм, в резултат на който е настъпило произшествието?“; 3. „Следва ли въззивният съд, на основание чл. 266 ал.3 от ГПК, да допусне събиране на доказателства, поискани с въззивната жалба, които първоинстанционният съд не е допуснал поради процесуални нарушения?“; и 4. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите от значение за определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадалия при трудова злополука?“. По първия въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с: решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/ 2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 69/10.05.2022 г. по гр.д. № 2530/2021 г. на ВКС, III г.о.; решение № 60301/17.01.2022 г. по гр.д. № 479/ 2021 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50136/27.02.2023 г. по гр.д. № 1610/ 2021 г. на ВКС, II г.о.; решение № 210/19.09.2016 г. по гр.д. № 861/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 817/22.12.2020 г. по гр.д. № 3017/2020 г. на ВКС, IV г.о. По втория въпрос се сочи противоречие с: решение № 18/08.02.2012 г. по гр.д.№ 434/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 187/29.10.2020 г. по гр.д.№ 4559/2019 г. на ВКС, IV г.о.; Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК - т.3; решение № 254/05.12.2017 г. по гр.д № 5463/2016 г. на ВКС, IV г.о. По третия въпрос се сочи противоречие с: решение № 307/13.03.2019 г. по гр.д. № 3844/ 2017 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 7/27.01.2015 г. по гр.д. № 2427/2014 г. на ВКС, III г.о. По последния въпрос се сочи, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 50043/06.06.2023 г. по гр.д. № 1490/2022 г. на ВКС, III г.о. и решение № 230/04.12.2017 г. по гр.д. № 4874/2016 г. на ВКС, IV г.о.

Ответникът по жалбата С. Д. С. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.

За да уважи предявения от С. Д. С. против касатора иск, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на сключен трудов договор от 29.01.2013 г. и допълнително споразумение от 29.03.2017 г. ищецът заемал длъжност „общ работник“ при ответника, а с допълнително споразумение от 2

12.04.2019 г. е бил преназначен на длъжност „сметосъбирач“ и от 02.08.2019 г. отново бил преназначен на длъжност „общ работник“. Със заповед № 1/04.01.2021 г. му било възложено за периода от 04.01.2021 г. до 29.01.2021 г. да изпълнява длъжността „сметосъбирач“. Приел е, че на 04.01.2021 г. С. изпълнявал трудовите си задължения при сметосъбирането в [населено място], което се извършвало със специализиран автомобил „Мерцедес“, който около 11:00 часа бил на [улица]до дом № 10. Бригадата се състояла от св.

К. К. – шофьор на камиона, и двамата работници: св. А. А. и ищеца, които се возили отзад на автомобила на специални степенки и извършвали поставянето на контейнерите за смет при изсипването им в специализирания автомобил. Тези действия се извършвали когато автомобилът е спрян. При движението на специализирания автомобил и извършване на ляв завой, ищецът паднал в дясно от автомобила по посока на движението му и се ударил на теглича на паркирано тракторно ремарке. Според св. А. на завоя, понеже пътя бил хлъзгав, покрит с камъни и кал, камионът се поднесъл и след това спрял. Свидетелят слязъл да вземе коша и тогава видял колегата си паднал върху теглича. Същият не видял как и по какъв начин е паднал ищеца, не видял и дали той се е държал с две ръце, защото на мястото на което бил нямал пряка видимост. Усетил обаче занасянето на камиона. Съдът е посочил, че работодателят декларирал пред НОИ злополуката /съгл. декларацията, при извършване на ляв завой от сметосъбиращия автомобил, ищецът „отскача от степенката“ и се удря в паркирано тракторно ремарке/, при която ищецът получил фрактура на лява ключица, фрактура на три ребра в дясната и фрактура на едно ребро в лявата част на гръдния кош. С влязло в законна сила Разпореждане № 5104- 04-1/25.01.2021 г. от ТП на НОИ - Велико Търново злополуката била обявена за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО /според същото, злополуката е настъпила след като при движението на специализирания автомобил по ул. Д., на ляв завой работникът загубил равновесие/. Прието е от въззивния състав, че издаденото разпореждане за приемането на злополуката за трудова /чиято доказателствена сила не била опровергана/, представлявало индивидуален административен акт с характер на официален удостоверителен документ относно юридическия факт на настъпването й като елемент от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 от КТ.

Въз основа на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза е прието за установено, че получените травматични увреждания от С. са в резултат на удар и притискане с или между твърди тъпи предмети със значителен по интензитет сила и е възможно да са получени при инцидента от 04.01.2021 г. При определяне на размера на обезщетението съдът, въз основа на заключението на СМЕ и събраните писмени доказателства и гласни такива, е съобразил: тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът получил фрактура на лява ключица, фрактура на три ребра в дясната и фрактура на едно ребро в лявата част на гръдния кош и раната на главата; възстановителния период за счупената ключица и ребра- около шест месеца, а за раната на главата – 20 дни; търпените от ищеца болки в областта на травмите – счупената ключица и ребра с голям интензитет в началото, които постепенно отшумявали; нуждата от чужда помощ при помощ в първите седмици на възстановителния период; установения от вещото лице двигателен дефицит на горния ляв крайник – ограничени движения при отвеждане и ротация в ставата, както и 3 болков синдром по хода на ребрата. Отчетена е възрастта на ищеца – 51 г. и здравословното му състояние преди злополуката, както и че нетрудоспособността му е била само временна, като липсва трайно намалена такава - ищецът след протеклия оздравителен процес възстановил своята работоспособност и би могъл да работи. Въззивния състав, отчитайки горепосочените обстоятелства е приел, че като обезщетение за неимуществени вреди следва да се присъди сума в размер на 45 000 лв.

Съдът не е възприел довода на работодателя за допусната от ищеца груба небрежност.

Приети са за безспорни обстоятелствата, че ищецът бил запознат с инструкцията за безопасна работа на длъжността „сметосъбирач“ и му бил проведен начален инструктаж по безопасност и здраве при работа, и такъв в деня на злополуката. Установено било, също от показанията на св. А., че на С. била направена забележка от св. К. да се държи с две ръце.

Според въззивния състав от анализа на доказателствата по делото, не следвал извод, че ищецът е допринесъл за своето увреждане. Твърденията на ответника във въззивната жалба относно проявената груба небрежност от страна на ищеца са приети за недоказани.

Показанията на св. К. и св. А. не установявали как и по какъв начин ищецът е паднал от специализирания автомобил, освен това и двамата свидетели нямали пряка видимост към ищеца и нито един от тях не бил възприел падането на последния. Не било доказано твърдението, че ищецът не е спазил изискванията относно здравословни и безопасни условия на труд и да не се е държал според инструкцията за работа на „сметосъбирача“ и по този начин да е проявил груба небрежност.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първият въпрос касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства: В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката относно наличието на внезапно увреждане на здравето на ищеца, станало през време и във връзка с извършваната работа, причинило 4 временна неработоспособност, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросът в неговата втора част не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е бил предмет на обсъждане и съдът не е излагал изрични мотиви по него, тъй като с въззивната жалба не е бил сезиран от работодател- ответник с възражение основано на такива факти.