Решение № 158 от 11.08.2022, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. Кюстендил, 10.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Мария Ст. Танева при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20221500500236 по описа за 2022 година

С. Л.Л.. чрез адв. И.С. Н., със съдебен адрес: *****, обжалва Решение № 105 от 08.03.2022 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2548/2021 г. по описа на същия съд.

С оспорвания съдебен акт първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на С. Л.Л.., че същата дължи на *** сума в размер на ** лв., представляваща дължимата и изискуема главница за периода от 02.12.2016г. до 02.09.2021г. по Договор за потребителски кредит № FL492431, сключен на 02.09.2009г. между *** и ответницата, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 2217/2021г. на ДРС, до окончателното плащане, като е осъдил С. Л.Л.. да заплати на *** разноски по делото в размер на ** лв., както и сторените разноски в производството по ч.гр. д. №2217/2021г. по описа на РС-Дупница в размер на ** лв.

Въззивницата навежда съображения за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и неправилно прилагане на материалния закон. Твърди се, че процесното вземане към момента на подаване на молбата в заповедното производство е погасено по давност.

Подчертава се, че представеният по делото договор за потребителски кредит и приложеният погасителен план били само доказателство за сключен договор между *** и ответницата и правно основание, на което се цедирало вземане на ищеца, но този договор не бил прехвърлен на ищцовото дружество, а с договора за цесия 18.01.2016 г. цедентът прехвърлил всички свои вземания на ищеца, като цесионер, в размер на сумата, която се дължала към датата на сключването на същия договор. Сочи се, че ответницата била уведомена за договора за цесия едва на 15.01.2021 г., което е пет години след сключването му, като за този период била начислявана наказателна лихва. Твърди се и , че по делото не са 1 представени доказателства за обявяване на предсрочната изискуемост на договора за кредит.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноските по делото.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна ** чрез пълномощника адв. А.К., в който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват изложените в нея твърдения.

Въззиваемата страна навежда аргументи, че в конкретния случай, предвид настъпване на крайния падеж на кредита към датата на депозиране на заявлението, не е била налице необходимост от доказване на обявена предсрочна изискуемост. Акцентира, че по делото не се твърди, погасителният план да е доказателство за предсрочно погасяване на кредит.

Подчертава, че погасителната давност е настъпила за погасителните вноски с падеж преди 04.11.2016 г., но останалата част в размер ** лв. е дължима, респ. претенцията е основателна. Във връзка с твърденията за закъсняло уведомяване на ответницата за цедиране на вземането, посочва, че уведомително писмо й е било изпратено още на 25.01.2016 г., което се върнало неполучено, и допълва, че с нея били провеждани разговори от страна на ответното дружество за извънсъдебно уреждане на спора. Възразява срещу твърденията за начислена наказателна лихва за периода от изкупуване на вземането до съдебното претендиране с аргументи, че по делото не се претендират наказателни лихви.

Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, мотивирано и законосъобразно.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите, намира за установено от фактическа страна следното:

Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението е и допустимо.

По правилността:

Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.

Пред окръжен съд не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не е необходимо да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

По делото е установено, че по силата на Договор за потребителски кредит № FL492431 от 02.09.2009г. *** /с настоящо наименование **, ЕИК **/ е предоставило на С.

Л.Л.. паричен заем в размер ** лв. за текущи нужди. Отпусната сума е била усвоена от длъжника по банкова сметка, видно от приложеното банково бордеро. С подписването на 2 договора за потребителски кредит, ответницата се е задължила да погасява задължението си на 144 месечни вноски, включващи главница и лихва в размер на ** лв. за първата година от срока на договора и ** лв. за всяка следваща година до края на срока на договора. Крайният срок за издължаване на кредита е 02.09.2021г., съгласно приложения като доказателство към исковата молба погасителен план. ГПР по кредита е уговорен на 17,13%.

Кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката през първата година от срока на издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 12%. За всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за потребителски кредит за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка в размер на 4,250 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за потребителски кредити е бил в размер на 12,750%.

От представения от ищеца договор за цесия и приложение към него се установява, че на 18.01.2016г. е бил сключен Договор за прехвърляне на вземания (цесия) между ** (с предишно наименование ***) и ***. По силата на договора цедентът прехвърлил свои вземания на цесионера, сред които и вземането срещу ответницата, произтичащо от Договор за потребителски кредит № FL492431 от 02.09.2009г., съгласно Приложение към даденото потвърждение за извършената цесия.

До длъжника било изпратено писмо-уведомление за сключения договор за цесия, изходящо от цедента (приложено към исковата молба), като - видно от приложената обратна разписка, е било получено от съпруга на ответницата на 26.01.2021г.

За да постанови обжалваното съдебно решение, с което искът е уважен изцяло за сумата от ** лева, първоинстанционният съд е приел за установено сключването на процесния договор за кредит между С. Л.Л.. и първоначалния кредитор ** (с предишно наименование ***) и изпълнението на задължението на кредитора по него за предоставяне на заемната сума. Съдът е приел още, че срокът на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска - на 02.09.2021г., като вземането на кредитора не е било обявявано за предсрочно изискуемо. Установено е по делото, че ответницата не оспорва твърдението, че не е заплатила на кредитора дължимата сума, нито нейния размер. Съдът е приел наличие на надлежно прехвърляне на вземането по сключения със С.Л. договор от първоначалния кредитор на ищеца по делото – **, намирайки, че уведомяването на длъжника е било извършено надлежно чрез изпратено до него и получено от последния уведомление. ДнРС е приел, че сумите, предмет на договора за кредит са дължими, с оглед изтичане на крайния срок за погасяването им, преди подаване на заявлението, тъй като падежът на последната вноска по договора е на 02.09.2021г., а заявлението е било депозирано в съда на 05.11.2021 г.

Предвид така формирания извод, първоинстанционният съд е разгледал своевременно заявеното от ответника по иска възражение за изтекла погасителна давност, като е изложил доводи, че приложима в случая е общата погасителна давност, тъй като не се касае за периодични платежи, а за разсрочено издължаване на отпусната в заем /кредит/ сума, а кратката тригодишна погасителна давност, уредена в чл.111 б.„в” от ЗЗД, е неприложима по отношение на погасителните вноски. Намерил е, че по силата на чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо и тъй като задължението на ответника по договора за кредит, е да внася анюитетни вноски за погасяване на вземането, то давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на кредитната институция - изискуемостта, забавата и давността за всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, независимо че същите произтичат от сключения между страните договор за кредит. С подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, според ДнРС, е настъпил ефектът на прекъсване на давността по чл.116 б.„в” от ЗЗД, т.е. на 05.11.2021г., поради което вземането било погасено по давност за дължимите вноски преди 04.11.2016г., т.е. – за дължим е приел остатъкът от анюитетните вноски до края на договора, определен от съда по реда на чл.162 от ГПК въз основа на представения погасителен план, 3 възлизащ на сумата от ** лева. По тези съображения, искът е бил уважен изцяло, доколкото това е исковата сума, която се претендира в производството.

По възражението за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане, поддържана и с депозираната въззивна жалба и очертаващо предметния обхват на въззивната проверка по аргумент от разпоредбата на чл.269, ал.2 ГПК, КнОС приема следното:

Погасителната давност представлява период от време, през който кредиторът на едно задължение е бездействал, поради което се е погасило правото му да търси защита по принудителен ред. Началният момент, от който започва да тече давностният срок, започва да тече по общо правило от момента, в който се поражда правото на кредитора да предяви иск за защита на правата му, а кога се поражда това право зависи от вида на правоотношението. При облигационнните задължения това право възниква към момента, в който вземането е установено по основание и размер и е настъпил падежът за неговото плащане.

Процесното вземане за главница произтича от договор за потребителски кредит, разновидност на общата фигура на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага общата петгодишна давност, предвид разпоредбите на чл.110 и чл.111 от ЗЗД. В този смисъл е трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно Решение №28 от 05.04.2012г. на ВКС по гр.д.№523/2011г., ІІІ г.о., ГК, при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. В същото решение е прието и, че за разлика от периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. В конкретния случай е налице хипотезата на предварително разсрочване на изпълнението на задължението за връщане на кредита, ведно с уговорените лихви, поради което и давностния срок е общия петгодишен, а не и специалният тригодишен- относим само към периодичните плащания по см. на чл. 111 б. "в" от ЗЗД.