Решение № 279 от 07.03.2023, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 279 гр. Варна, 06.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шакирова

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Александър В. Цветков при участието на секретаря Г. Сл. Стефанова като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно гражданско дело № 20223100502631 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от Община Варна, чрез процесуален представител юриск. Г.П., срещу Решение N93192 от 24.10.2022 г. постановено по гр.д.№ 2933/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. Н. Н. сумата от 1250 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди, като частично предявена претенция от общия размер на задължението от 15000 лева, под формата на причинени болки и страдания в резултат на увреждане осъществено на 11.07.2021г., при което в гр. Варна, на велоалея по бул. „Христо Смирненски“ в района след спирка на градски транспорт „Сотира“, посока на движение ж.к. „Виница“, непосредствено след намиращия се след спирката автосервиз и на разстояние 10-20 метра преди завоя за включване в движение по бул. „Осми Приморски полк“, по североизточната част от оградата на Технически университет –Варна, ищецът пропада с левия си крак в дупка, която се намира на велоалеята, в следствие на което счупва глезенна става на ляв крак, ведно със законната лихва считано от датата на увреждането - 11.07.2021г. до окончателно изплащане на задължението на осн. чл. 49, ал.1 ЗЗД, както и в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски районен съд сумата от 600 лева, от които 50 лева дължима държавна такса и 550 лева заплатени от бюджета на съда съдебно – деловодни разноски и 5 лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК.

Въззивникът изразява становище за неправилност на съдебното решение поради нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Сочи, че в нарушение на процесуалните правила по същество липсва анализ и оценка на конкретни за случая факти и обстоятелства от значение за формиране на преценката за справедливия размер на обезщетението. Първоинстанционният съд не е взел предвид и не е обсъдил изложените от ответната община доводи и съображения. От заключението на вещото лице по СМЕ не се установявало ищецът да се е подлагал на рехабилитация, доколкото и по делото не са представени писмени доказателства - медицински документи подкрепящи това 1 твърдение. Експертът по СПЕ е обосновал, че не са регистрирани маркери на депресия, а ищецът се е възстановил от процесната травма, което обстоятелство било игнорирано от съдебния състав и същото не е съобразено при определяне размера на справедливото обезщетение. На следващо място излага твърдения, че размерът на същия е необосновано завишен, тъй като при съобразяване тежестта на полученото увреждане с възстановителен период от 3-4 месеца, като са възстановени основните функции на крайника, създали неудобство в бита за посочения по - горе период, липса на трайни последици свързани с болки и страдания над обичайните за подобни случаи. Въззивникът сочи още, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да бъде направен категоричен извод, че ищецът е бил поставен в положение на зависимост, в което да се нуждае от чужда помощ и грижи за период по дълъг от възстановителния и оздравителния. От друга страна първоинстанционният съд при преценката на свидетелските показания не съобразил разпоредбата на чл. 172 от ГПК, не е отчел заинтересоваността на свидетелите и не е изложил мотиви в тази насока. Неправилно приел още, че ищецът вследствие на процесното увреждане е бил възпрепятстван да започне работа, като същият противоречал на представеното по делото писмено доказателство писмо с рег.№

ПН***ВН_001ВН/08.04.2022г. от Директор на дирекция „Агенция по заетостта" - гр.

Варна, от което се установявало обстоятелството, че В. Н. не е имал регистрация в последното, както и че към момента на настъпване на деликта не е бил трудово ангажирано.

Съдът неправилно отхвърлил възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, тъй като от показанията на свидетелката Кр. Н.а се установило обстоятелството, че от двете страни на велоалеята, където е настъпил инцидента, има изградени тротоари. От същите се установявало още, че мястото на процесния инцидент „не е добре осветен", а не че е нямало улично осветление. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по т. гр. д. № 3/2004г., на ОСГК на ВКС обосновава становище, че законната лихва върху сумата на обезщетението за неимуществени вреди следва да се дължи от момента на предявяването на исковата молба, в случай че бъде доказана вината на ответната страна, респективно виновното поведение на Община Варна, а не от датата на настъпване на деликта. По изложените съображения отправя искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на иска, евентуално за редуциране на размер на присъденото обезщетение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от В. Н. Н., чрез адв. Е. М., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Правилно първоинстанционният съд приел, че са налице всички кумулативно изискуеми елементи на отговорността по чл. 49 от ЗЗД. Неоснователно било оплакването във въззивната жалба, че въззиваемият не се е подлагал на рехабилитация, тъй като от събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително и от показанията на свид. Н.а и свид. Г., които съдът е кредитирал като пълни и безпристрастни, е доказано, че ищецът е извършвал рехабилитационни процедури, като лично свид. Кр. Н.а е подпомагала ищеца в този период от около 4 месеца. Оспорва още възражението, че съдът не е ценил свидетелските показания при съобразяване разпоредбата чл.172 от ГПК, тъй като показанията на двете свидетелки били преки и непосредствени, непротиворечиви и кореспондиращи с доказателствения материал, събран в хода на съдебното дирене, поради което правилно били кредитирани като достоверни. По отношение на твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е формирал извод относно това, дали ищецът е бил възпрепятстван за започване на работа поради липса на регистрация към Агенцията по заетостта, сочи, че липсва на правна норма, задължаваща субект на правото при търсене и намиране на работа да бъде регистриран към съответната Регионална дирекция „Бюро по труда”. С оглед изложеното обосновава становище, че съдът правилно е отчел характера на преживените болки, страдания, лишения и ограничения на възможности на ищеца, поради което обосновано е приел, че справедливото обезщетение изисква предявеният частичен иск да бъде уважен в 2 пълен размер. В заключение оспорва възраженията на въззивника относно началния момент на начисляване на мораторната лихва в размер на законната такава, като счита, че цитираното тълкувателно решение не е относимо към процесния случай. По изложените съображения отправя искане за потвърждаване на обжалваното съдебно решение и присъждане на разноски за настоящата инстанция.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от В.

Н. Н., с който е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД срещу Община Варна за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1250 лева, като частично предявена претенция от общия размер на задължението от 15000 лева, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва считано от датата на увреждането до окончателно изплащане на задължението, в следствие на причинени болки и страдания в резултат на увреждане осъществено на 11.07.2021г., при което в гр. Варна, на велоалея по бул. „Христо Смирненски“ в района след спирка на градски транспорт „Сотира“, посока на движение ж.к. „Виница“, непосредствено след намиращия се след спирката автосервиз и на разстояние 10-20 метра преди завоя за включване в движение по бул. „Осми Приморски полк“, по североизточната част от оградата на Технически университет –Варна, ищецът пропада с левия си крак в дупка, която се намира на велоалеята, чиято дълбочина е 1 метър, широчина 0,9 метра и дължина от 2-3 метра, същата необезопасена и без сигнализация за наличието й, в следствие на което счупва глезенна става на ляв крак.

В исковата си молба ищецът излага твърдения, че прибирайки се към своя дом на 11.07.2021 г. около 23.20 часа пропаднал с левия си крак в необозначена дупка в настилката на велоалеята, находяща се бул. „Христо Смирненски“ в района след спирка на градски транспорт „Сотира“, посока на движение ж.к. „Виница“, непосредствено след намиращия се след спирката автосервиз и на разстояние 10-20 метра преди завоя за включване в движение по бул. „Осми Приморски полк“, по североизточната част от оградата на Технически университет –Варна. Придвижвал се по велоалеята, тъй като в този район липсва обособен тротоар. Инцидентът е станал в тъмната част на денонощието, а в района на инцидента липсвало осветление. Дупката била с дълбочина е 1 метър, широчина 0,9 метра и дължина от 2-3 метра, същата необезопасена и без сигнализация за наличието й . Обосновава претенцията си с твърдения, че за поддръжка и ремонт носи ответника, който не е положил необходимите грижи да изпълни законовите си задължения.

Вследствие на настъпилия инцидент ищецът претърпял счупване на глезенната става на левия си крак, поради което му била поставена гипсова имобилизация на лявата подбедрица и ходилото за срок от 35 дни. Впоследствие срокът за лечение чрез обездвижване бил продължен на 45 дни. След премахване на гипсовата имобилизация ищецът продължавал да усеща болка в областта на счупването. Твърди, че с оглед увреждането е в невъзможност да движи глезена в равнина сгъване – разгъване, като движението е ограничено до 30 градуса. Уврежданията допринесли до невъзможността на ищеца да се обслужва сам, като същия разчитал на помощта на родителите си. Увреждането станало причина той да развие депресивно разстройство, чиито проявни форми били безсъние, раздразнителност, потиснатост, унилост, чувство на страх от безперспективно и непособност за справяне с ежедневните задължения, както и с бъдещите професионални такива. Травмата го възпрепятствала да се явява на интервюта за работа и да упражнява хобитата си – посещение на футболни мачове и музикални концерти.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от Община Варна, с който исковата молба се оспорва като неоснователна. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че в частта на бул. „Христо Смирненски“, в която е настъпил инцидента не е наличен тротоар за движение, както и че към момента настъпването му не е работило уличното осветление в 3 района. Релевира възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, тъй като същият е нарушил разпоредбата на чл.108, ал.1 ЗДвП, като не се е движил по обособения тротоар за пешеходци, като вместо това неправилно се е движил по велоалея.

Възразява още относно твърдяната продължителност на възстановителния процес, както и че инцидентът е възпрепятствал възможността на ищеца да полага труд, като посочва, че и към момента на увреждането той е бил безработен. В условията на евентуалност оспорва и периода, за който се претендира законната лихва, като твърди, че същата може да бъде присъдена считано от депозиране на исковата молба в съда, а не от датата на увреждането.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД. За да бъде ангажирана на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника следва да са доказани следните предпоставки: противоправно и виновно извършено деяние при и/или повод изпълнение на възложена от последния работа, което действие или бездействие е в пряка причинно-следствена връзка с настъпила за ищеца вреда. Съобразно задължителните указания на ПП на ВС № 7/29.12.1958г. ответната страна може да се освободи от отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата не е причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената работа.