Решение № 18616 от 05.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18616 гр. София, 05.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20261110101549 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Н. Г. И. против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, в която са изложени твърдения, че между страните по делото бил сключен Договор за потребителски кредит № ***/31.05.2023 г. с общ размер на кредита 9199,23 лева, като отпусната главница на потребителя възлиза на 7000 лева, а сумата в размер на 2199,23 лева представлява застрахователна премия. Ищецът поддържа, че съгласно чл. 10 от съглашението общата дължима сума от потребителя възлиза на 13436,03 лева. Страната намира, че договорът за кредит е недействителен, тъй като от една съглашението не съдържа информация по какъв начин е формиран годишния процент на разходите по сделката, а от друга страна формално посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния. В исковата молба са изложени твърдения, че при съобразяване на отпусната главница и дължимата съгласно чл. 10 от договора сума действителният ГПР по договора възлиза на 61,19 %. Ищецът намира, че с начисляването на разходи за застрахова по кредита се заобикаля императивната норма на чл.

33, ал. 1 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. По изложените доводи е направено искане Договор за потребителски кредит № ***/31.05.2023 г. да бъде прогласен за недействителен.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител юрисконсулт Запрянов оспорва заявените от ищеца доводи за недействителност на процесния договор за кредит, като отбелязва, че номерът на процесното съглашение е ***. Представителят на страната поддържа, че сключването на договор за застраховка не представлява условие за сключване на договора за кредит, поради което и разходите за застрахователни премии не следва да бъдат включвани в годишния процент на разходите по сделката. В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че в процеса по кандидатстване за отпускане на заем потребителят е бил уведомен няколко пъти относно възможността да бъде сключен договор за застраховка, като ищецът сам е избрал желания от него застрахователен договор, като по договора за застраховка е предоставена реална услуга, от която кредитополучателят е могъл да се възползва при настъпване на застрахователно събитие. По изложените доводи е направено искане предявения иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца бъдат 1 възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приетия като писмено доказателство Договор за потребителски кредит за общо ползване № *** ( клиентски № ***) от 31.05.2023 г. се установява, че „Ти Би Ай Банк“ ЕАД се е задължило да предостави на Н. Г. И. кредит в размер на 7000 лева, като в чл. 7.1 е посочен „общ размер на застрахователна премия“ от 2199,23 лв., от които 359,65 лв. за застраховка „BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА“ и 1839,58 лв. за застраховка „BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА“, като „общият размер на кредита“ е определен на 9199,23 лева.

Съгласно чл. 7.2.3 частта от средствата по кредита, представляваща дължимата застрахователна премия, се превежда от кредитора за сметка на потребителя директно по сметка на застрахователя или на застрахователния посредник. Договорен е годишен лихвен процент от 26,52 % (чл. 9.1), а в чл. 10 са посочени ГПР от 29,59 % и обща сума, дължима от потребителя, от 13436,03 лева. Съгласно представения погасителен план по чл. 11.2 задължението се погасява с 36 месечни вноски – 35 по 373,22 лева и последна изравнителна от 373,33 лева, с падежи от 05.07.2023 г. до 05.06.2026 г. В погасителния план задълженията по сделката са отразени като сбор от главница от 9199,23 лева и лихва от 4236,80 лева. В чл.

19 от договора е отразено, че при сключването му потребителят не е длъжен да сключва застраховка, като по свое желание може да сключи някоя от застраховките, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент.

От приетото извлечение по разплащателната сметка на ищеца в „Ти Би Ай Банк“ ЕАД за периода 15.05.2023 г. – 07.01.2026 г. се установява, че на 31.05.2023 г. по сметката е заведена сумата от 9199,23 лева с основание „Усвояване на кредит ***“ и същия ден от нея е снета сумата от 2199,23 лева със същото основание, а ищецът е изтеглил в брой сумата в размер на 6990 лева.

От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като обективно и компетентно дадено се установява, че при включване единствено на задължението за възнаградителна лихва годишният процент на разходите по процесния договор възлиза на 29,59 %, а при включване и на задължението за застрахователни премии ГПР по сделката е 60,16 %.

При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за потребителски кредит № ***/31.05.2023 г. за недействителен е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор с описано в исковата молба съдържание, както и, че сделката е недействителна на соченото от страната правно основание.

При съобразяване на поддържаните от страните твърдения на основание чл. 146, ал.

1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че между Н. Г. И. и „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № ***/31.05.2023 г., като разходите за застрахователна премия не са включени в годишния процент на разходите по сделката.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои 2 лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК той се изчислява по формулата съгласно Приложение № 1 към закона. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общия разход по кредита за потребителя, а съгласно § 1, т. 3 от ДР на ЗПК „общ размер на кредита“ е сумата на всички кредитни плащания, които са предоставени на потребителя.

В случая в изпълнение на поетото с договора задължение от ответника за отпускане на паричен заем на ищеца на разположение на потребителя е предоставена единствено сумата от 7000 лева. Сумата от 2199,23 лв. не е постъпила в свободното разположение на потребителя, а е снета от банката в деня на усвояването и преведена за плащане на застрахователни премии по застраховки, предлагани от самия кредитор в качеството му на застрахователен агент. Върху тази сума потребителят дължи и възнаградителна лихва от 26,52 % годишно за целия срок на договора, тъй като тя е включена в главницата по погасителния план. Поради това застрахователните премии не представляват кредитно плащане, предоставено на потребителя по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПК, а разход, който той трябва да заплати във връзка с кредита, който е известен на кредитора към момента на сключване на договора и е инкорпориран в самия договор за кредит. Като е включил премиите в „общия размер на кредита“ и е изчислил ГПР върху сума от 9199,23 лв., кредиторът е отразил в договора стойност, която не съответства на реалното съотношение между получената и възстановимата сума.

Неоснователно е възражението на ответника, че сключването на застраховка не е 3 условие за отпускане на кредита. На първо място, премиите са финансирани от самия кредитор, включени са в главницата, олихвяват се с договорната лихва и се връщат заедно с нея чрез едни и същи месечни вноски, така че са неразривно свързани с кредитното правоотношение. Застрахователните договори са сключени в деня на договора за кредит, чрез кредитора като застрахователен агент, а самите продукти („BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА“) са предназначени за обезпечаване именно на кредита. На второ място, бланкетната уговорка в чл. 19 от договора, че застраховката е доброволна, сама по себе си не доказва, че потребителят реално е имал възможност да получи кредита при същите условия и без застраховка. Ответникът, върху когото лежи тежестта да докаже фактите, на които се позовава в своя защита, не е ангажирал доказателства – напр. стандартен европейски формуляр, оферта без застраховка, искане или декларация за присъединяване към застрахователната програма – от които да се установи, че изборът на потребителя е бил свободен и информиран и че кредитът би бил отпуснат при същите условия и без нея. При тези данни съдът приема, че кредитът е предоставен в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, които включват финансирането на застрахователните премии, поради което те са част от общия разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО и следва да бъдат отчетени при изчисляване на ГПР.

При отчитане на тези разходи действителният ГПР по договора възлиза на 60,16 %, според заключението на ССчЕ, или повече от двойно над посочения в чл. 10 от договора размер от 29,59 %. Съгласно трайната съдебна практика, несъответствието между посочения в договора и действителния ГПР е равнозначно на липса на указание на ГПР, тъй като потребителят е лишен от възможността да прецени реалната цена на кредита и да я съпостави с други предложения ( така Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ВКС). В същия смисъл е и решението на Съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C714/22, „Профи Кредит България“, съгласно което посочването в договора на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, се приравнява на липса на посочване на ГПР, а националната санкция – нищожност на договора със задължение за връщане само на чистата стойност на кредита, е съразмерна.