Определение № 2100 от 13.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2100 гр. София, 13.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Частно касационно търговско дело № 20268003900268 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу определение № 2788 от 24.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2371/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260850 от 20.05.2025 г. по т. д. № 191/2020 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е оставена без уважение молбата на банката за изменение и допълване в частта за разноските на протоколно определение от 25.03.2025 г. по т. д. № 191/2020 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото, като на банката бъдат присъдени направените по делото разноски по списък и исканията на ответниците за присъждане на разноски бъдат отхвърлени или юрисконсултското възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, присъдено на същите, бъде редуцирано до минималния размер, предвиден в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ от 100 лв.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Излага доводи, че не трябва да бъдат присъждани разноски на ответниците, тъй като с поведението си са дали повод за завеждане на иска. Твърди, че въззивният съд не е определил правилно фактическата обстановка, като е пренебрегнал голяма част от обстоятелствата, които са от значение за разпределяне на отговорността за разноски. Навежда доводи, че решаващият съд не е определил правилно предпоставките за разпределяне на отговорността за разноските при 1 отказ от иск. Счита за неправилно становището на съда, че новонастъпилите обстоятелства, обуславящи присъждането на разноски на ищеца в хипотезата на отказ от иск, трябва задължително да се дължат на поведението на ответника. Изтъква, че единственото изискване съобразно ГПК и съдебната практика е да се касае за обстоятелства, независещи от волята и поведението на ищеца. Оспорва извода на решаващия съд, че принципът за защита на оправданите правни очаквания е приложим при административни правоотношения, но не и при търговски спорове, какъвто е този по настоящото дело. Счита, че този принцип се прилага и в областта на обществените поръчки. Навежда доводи, че апелативният съд е следвало да съобрази поведението на ответника, свързано със завеждането на иска, както и че единственият начин за защита на кредитора е бил да депозира този иск. Оспорва извода на апелативния съд, че страната спечелила обуславящото дело няма как да отговаря за разноските по обусловеното дело, като счита, че съдът не е съобразил характера на обуславящото и обусловеното дело, както и незаконосъобразно е отказал да приложи принципа за защита на оправданите очаквания. Навежда доводи, че към датата на депозиране на исковата молба „Първа инвестиционна банка“ АД е имала всички основания да счита, че исковете на „Холдинг БДЖ“ ЕАД по предходното дело ще бъдат отхвърлени, както и че завеждането на този иск е било единствената възможност за защита на правата на банката преди да изтече петгодишната давност. Частният жалбоподател твърди, че Софийски апелативен съд не е съобразил продължителността на преюдициалното производство, която е извън рамките на разумния срок по чл. 13 ГПК - с продължителност от 8 години. В частната касационна жалба се сочи, че изводите на въззивния съд за дължимост на ответниците на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК не са съобразени с обстоятелството, че ответниците не са били защитавани от юрисконсулт, тъй като отговорът на исковата молба е подаден от представляващите ги лица.

Моли обжалваното определение да бъде отменено.

Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи? 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правнорелевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон? При какви предпоставки следва да се присъдят разноски на ищеца при направен отказ от иск? 3. Длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка? Договорът за обществена поръчка единствено частноправен характер ли има или сключването му е резултат на смесен 2 фактически състав с публичноправни и гражданскоправни елементи? Длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си? Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма? 4.

При направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца? 5. Присъжда ли се юрисконсултско възнаграждение съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице - страна в процеса, е представлявано по делото от своя законен представител по чл. 30, ал. 1 ГПК, а не от юрисконсулт съобразно чл.

32, т. 3 ГПК?“

Твърди, че въпросите по т. 1 от изложението са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС, определение № 959 от 03.11.2023 г. по ч. т. д. № 1638/2023 г. на ВКС, I т. о., определение № 308 от 28.02.2023 г. по ч. гр. д. № 4055/2022 г. на ВКС, IV г. о.; въпросите по т. 2 – в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 383 от 13.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2647/2020 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60228 от 23.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1336/2021 г. на ВКС, IV г. о., определение № 50245 от 09.12.2022 г. по ч. гр. д. № 2884/2022 г. на ВКС, II г. о., определение № 3115 от 19.10.2023 г. по ч. гр. д. № 4110/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1020 от 05.03.2025 г. по ч. гр. д. № 651/2025 г. на ВКС, IV г. о., определение № 111 от 10.03.2016 г. по ч. гр. д. № 953/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г.о, определение № 300 от 20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, IV г.о., определение № 2927 от 12.06. 2024 г. по ч. гр. д. № 1538/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 973 от 28.02.2025 г. по ч. гр. д. № 543/2025 г. на ВКС, IV г. о., определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 388 от 11.07.2017 г. по ч. т. д. № 831/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 2843 от 10.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1646/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 143 от 18.09.2020 г. по ч. гр. д. № 1975/2020 г. на ВКС, II г. о., определение № 454 от 03.02.2025 г. по ч. гр. д. № 4254/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 277 от 14. 05. 2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 111 от 10. 03. 2016 г. по ч. гр. д. № 953/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 143 3 от 18. 09. 2020 г. по ч. гр. д. № 1975/2020 г. на ВКС, II г. о.; въпросите по т. 3 – в противоречие с решение № 44 от 28.04.2009 г. по т. д. № 509/2007 г. на ВКС, I т. о., решение № 92 от 22.08.2013 г. по т. д. № 1107/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 2015 от 30.06.2025 г. по т. д. № 1025/2025 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, IV г. о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; въпросът по т. 4 – в противоречие с определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о.; въпросът по т. 5 – в противоречие с определение № 3352 от 25. 06. 2025 г. по гр. д. № 1043/2025 г. на ВКС, IV г.о.

По въпросите по т. 3 се поддържа наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди, че определението е постановено в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз и на Конституционния съд на Република България – Решение от 03.07.2025 г. по съединени дела С534/23 и С-539/23, Решение от 15.11.2018 г. по дело Т-207/10, решение № 5 от 06.04.1993 г. по конст. д. № 6/93 г. на КС на РБ, решение № 5 от 14.06.2022 г. по конст. д. № 13/2021 на КС на РБ и решение № 14 от 12. 10. 2021 г. по конст. д. № 14/2020 г. на КС на РБ.

Ответниците „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖТоварни Превози“ ЕООД поддържат, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. – че частната касационна жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд e приел, че производството по т. д. № 191/2020 г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу „Холдинг български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца 6 вноски за периода от 30.01.2017 г. до 30.06.2017 г. по договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г., вземанията по който са прехвърлени на „Първа инвестиционна банка“ АД с договор за цесия от 10.07.2007 г. Съдът е констатирал, че между страните е извършена двойна размяна на книжа, като от ответниците са представени съответно отговор на исковата молба и допълнителен отговор. Установил е, че производството е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на т. д. № 817/2019 г. на СГС с влязло в сила решение. Посочил е, че след влизане в сила на решението по т. д. № 817/2019 г. на СГС, с което е отхвърлен искът на банката за заплащане на друга неплатена лизингова вноска с падеж 01.05.2014 г. по същия договор, производството по т. д. № 191/2020 г. е възобновено, като впоследствие с протоколно определение на първоинстанционния съд от 25.03.2025 г. е прекратено поради направен от ищеца отказ от исковете.

Въззивният съд е изложил, че за да бъде лишен ответникът от правото му на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, следва да са налице две предпоставки – ответникът да е дал повод за 4 завеждане на иска и след завеждането му да са настъпили факти в резултат от поведението на ответника, представляващи елемент от основанието на иска и свързани с индивидуализацията на спорното право, които да са станали причина за отказа от иска.

Посочил е, че влязлото в сила решение по т. д. № 817/2019 г. на СГС и задължението за зачитане на силата на пресъдено нещо по отношение на нищожността на договора за доставка от 02.06.2007 г. не могат да се свържат с действия на „Холдинг БДЖ“ ЕАД и не са обстоятелства, съставляващи елемент от основанието на иска или индивидуализиращи спорното материално право, поради което правото на ответниците да им бъдат присъдени направените разноски не следва да бъде отречено. Счел е, че субективната преценка на ищеца за валидността на договорите, на която основава исковите си претенции, не може да обоснове извод, че ответниците са станали повод за завеждане на делото. Аргументирал е, че нищожността е най-тежкия порок на договора, тя е абсолютна, изначална и не може да бъде санирана, поради което прогласяването й с влязло в сила решение не може да представлява новонастъпил факт. Въззивният съд е приел, че основавайки процесните искове за парични вземания на изначално нищожни договори поради противоречие със закона и липса на предмет, именно ищецът е станал повод за образуването на делото, а не ответниците.