Решение № 3929 от 07.03.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3929 гр. С., 07.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20241110149484 по описа за 2024 година

Предявени са следните искове от Н. Г. Н., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к.

„М. Л.“ № 120, вх. Б, ет. 6, ап. 34, срещу „С. К.“, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц. Ш.“ № 115Е, ет. 5, по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и по чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК за прогласяване нищожност на следните клаузи по договор за потребителски кредит № ********/11.06.2024 г.: чл. 11, ал. 1 поради противоречие с добрите нрави; чл. 6, ал. 2 - поради противоречие със закона.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем на 11.06.2024 г., по силата на който му бил отпуснат заем в размер на 900 лв., като общата дължима сума, която следвало да върне била 993,23 лв., но поради неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1 от процесния договор за потребителски кредит му била начислена неустойка от 383,77 лв. Сочи, че неустоечната клауза противоречи на добрите нрави, тъй като предвиденото задължение няма характер на неустойка, заобикаля ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, дължи се независимо дали кредиторът е претърпял вреди от евентуално неизпълнение на процесния договор, нарушава принципа на добросъвестност и равнопоставеност на страните, с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение освен предвидената мораторна лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК, представлява неравноправна клауза съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП като неиндивидуално уговорена, има изключително завишен размер спрямо отпуснатия размер на кредита. Другата процесна клауза относно заплащане на разходи за извънсъдебно събиране на вземания е обвързана с неизпълнение на задължение по процесния договор, поради което следва да бъде възприемана като неустойка, която 1 противоречи на чл. 33 ЗПК, липсва ясно определяне на размера на тези разходи, тъй като кредиторът препраща към тарифа, която може да бъде ежедневно и едностранно променяна, а изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания в случая на забава или неизпълнение на задълженията по договора не касаят допълнителни услуги в полза на потребителя, свързани с договора, като клаузата противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и се явява неравноправна съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП.

В срока по чл. 131 ГПК „С. К.“ ООД оспорва иска по изложени съображения.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

За да бъде уважен искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключен между него и ответника договор за паричен заем със соченото в исковата молба съдържание, в частност съдържанието на двете процесни клаузи и тяхната нищожност на съответно твърдените основания.

В тежест на ответника е да докаже, че процесният договор съдържа валидни и равноправни клаузи, съответно индивидуално уговорени, което се отнася и в частност за двете процесни клаузи, както и своите възражения, за което не сочи доказателства.

Страните не спорят и съдът с окончателния доклад е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 11.06.2024 г. между страните е сключен договор за паричен заем със соченото в исковата молба съдържание, по силата на който договор на ищеца е предоставен заем в размер на 900 лв. при фиксиран годишен лихвен процент на кредита от 50 % и неустойка за непредоставено обезпечение от 383,77 лв., със 17 месечни погасителни вноски, като общо дължимата сума по кредита с включена неустойка е 1 377 лв.

По първия иск

Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими правилата на Закона за потребителския кредит, тъй като по делото липсват както твърдения, така и данни процесният кредит да е отпуснат на длъжника като физическо лице в рамките на евентуално осъществявана от него професионална или търговска дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.). По своята правна същност процесният договор, който се твърди да е сключен между страните е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за него са приложими разпоредбите на посочения нормативен акт.

Уговорената в чл. 11, ал. 1 от процесния договор неустойка за непредоставяне на обезпечение от 383,77 лв. е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Функцията на неустойката е да обезпечи 2 изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката е в размер на повече от 1/3 от отпуснатия заем. С оглед на това неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва.

Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем съобразно договора и общите условия. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед относително самостоятелния й 3 характер неустойката не води до нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва.

Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение. Отделно от това задължението по оспорената неустоечна клауза, както и задължението за заплащане на такса по чл. 6, ал. 1 от договора не е включено в посочения ГПР, доколкото в чл. 3, ал. 2 от договора е уточнено, че размерът на ГПР включва единствено уговорената възнаградителна лихва, както се признава изрично в отговора на исковата молба, поради което и размерът на ГПР не съответства на действителния размер на ГПР. Това влиза в противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.

По втория иск

Съгласно чл. 6, ал. 2 от процесния договор в случай на забава или неизпълнение на задълженията по договора кредиторът може да предприеме действия за извънсъдебно събиране на вземанията към кредитополучателя, а именно - изпращане на съобщения, покани и уведомления на посочените от кредитополучателя адреси, периодично информиране на кредитополучателя за допуснатите забави и възможностите за изпълнение чрез провеждане на телефонни разговори и извършване посещения на посочените от кредитополучателя адреси за връчване на покани, съобщения и уведомления, като тези случаи кредитополучателят заплаща сторените от кредитора разходи за събиране на просрочените вземания съгласно Тарифата за таксите за допълнителните услуги, предоставяни от „С. К.” ООД във връзка с предоставяните от дружеството продукти.

С чл. 10а, ал. 1 ЗПК се цели покриване на административни разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.

Такива допълнителни услуги не са действията по предоставяне и управление на кредита, които са безплатни за потребителя съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК (Решение № 3991 от 4.06.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 16508/2018 г.; Определение от 30.09.2020 г. по ч.гр.д.№ 7500/2020 г. на СГС; Определение от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 9557/2019 г. на СГС; Определение по ч.гр.д. № 6835/2018 г. на СГС).

Процесната клауза противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а в случая кредитодателят изисква заплащане на разходи за извънсъдебно събиране съгласно утвърдена от него тарифа, 4 което е свързано с управление на процесния кредит.

Уговорката за заплащане на такива разходи е нищожна, като представляват и неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза въвежда възникването на допълнително задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а във връзка с обезпечаване изплащането на задълженията по договора. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. С уговорената клауза се цели заобикаляне на законово предвидения максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК по гореизложените съображения.

Предвид изложеното, следва уважаване на предявените искове.

По разноските

Съдът констатира, че ищецът е платил държавна такса по предявените искове в общ размер на 100 лв. Първият предявен иск за прогласяване на нищожност на неустоечната клауза е оценяем, тъй като оспорената клауза съдържа задължение за парична сума в точно определен размер. Искът би бил неоценяем, ако се претендира нищожност на клауза от договора, съдържаща непарично задължение, а вторият предявен иск е неоценяем при липса на предвидено задължение в определен размер в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор.