Решение № 79 от 07.01.2020, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е

№ ………

Гр.София, 07.01.2020 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р

О Д А

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Д въззивен състав, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

БИЛЯНА КОЕВА при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.д.

№ 154 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 451266 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 445743/2016 г. на СРС, IIІ ГО, 143 състав, съдът е уважил предявения от В.Г.Б. и Р.Г.Г. срещу Р.Н.Ф. ревандикационен иск при квалификацията на чл.108 от ЗС, като е признал за установено, че всеки от ищците е собственик на по 5/24 ид. ч. (общо 10/24 ид.ч. за двамата ищци) от апартамент № 5, находящ се на първи надпартерен етаж в сградата на ул. „*******в гр. София, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня, клозет, антре и тераса, с обща площ без терасата от 68,55 кв. м., при съседи: стълбище, А.Д.Б., бул. „Черни връх“, Д.Т.П., отдолу - апартамент на М.К.и отгоре - апартамент на В.Д., заедно със зимнично помещение с квадратура 3,26 кв. м., при съседи: от две страни коридор, П.П., Д.П.и отгоре - апартамент на А.Д.Б., и таванско помещение с квадратура 14,71 кв.м. при съседи: коридор, М.К., двор, Д.И.К., отдолу-апартамент на Джамярови, както и от 5,94 идеални части от общите части на сградата, която е построена върху държавна земя - поземлен имот пл.№ 463 от кв. 154 по плана на гр. София, местност „Лозенец - II част“, целият с площ от 306 кв.м., и е осъдил ответницата Р.Н.Ф. да предаде на ищците В.Г.Б. и Р.Г.Г. владението на собствените им 5/24 (общо 10/24) идеални части от гореописания имот. Със същото решение съдът е отменил нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство № (70 том 7 дело № 1222/2006 г. на нотариус В. Б.в частта за 10/24 идеални части от имота.

Недоволна от така постановеното решение е останала ответницата Р.Н.Ф., която в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с доводи за недопустимост и неправилност. Поддържа, че законът не урежда изрично възможността да се предяви иск по чл. 108 от ЗС само за определена идеална част, нито възможност да се изпълни такова решение. В тази връзка се аргументира становище, че единственият допустим път за защита на ищците е искът по чл. 32 от ЗС, но не и иска за собственост. От друга страна сочи, че щом имотът е съсобствен между страните по силата на влязлото в сила решение за делба, то ищците нямат интерес да установяват отново, че са собственици и да претендират предаване на владението на идеални части. По същество излага съображения за неоснователност на исковете, тъй като процесният имот е бил придобит от ответницата Ф. по давност. Претендират отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на собственическите претенции.

Въззиваемите В.Г.Б. и Р.Г.Г. по реда на чл.263, ал.1 от ГПК депозират отговор, с който оспорват жалбата като неоснователна и молят атакуваното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като взе предвид събраните доказателства по делото и като съобрази инвокираните доводи и възражения на страните съобразно с разпоредбите на чл. 235 и чл. 12 от ГПК, намери от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Противно на развитите в жалбата доводи, ревандикационен иск на съсобственик срещу съсобственик е допустим, при наличието на останалите процесуални предпоставки и отсъствието на процесуални пречки за това, а решението по такъв иск – изпълняемо по принудителен ред, който е еднакъв и когато взискателят е едноличен собственик, и когато е само съсобственик на имота. Защитата по чл. 32, ал. 2 от ЗС е само една от правните възможности, които стоят на разположение на съсобственика, който не упражнява реално фактическата власт върху съсобствения имот, наред с тези по чл. 31, ал. 2, чл. 30, ал. 3 от ЗС и др. Когато един от съсобствениците претендира целия съсобствен имот единствено за себе си, като владее сам и се сдобива с констативен нотариален акт за цялото право на собственост, ревандикационният иск се явява единственото годно средство за прекъсване на владението и връщането му обратно на невладеещите такива.

Обжалваното решение е и правилно, като за да формира този извод, съдът съобрази следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 108 от ЗС и с предмет - признаване собствеността и предаване на владението върху общо 10/24 идеални части от апартамент № 5, находящ се на първи надпартерен етаж в сградата на ул. „*******в гр. София, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня, клозет, антре и тераса, с обща площ без терасата от 68,55 кв. м., заедно със зимнично помещение с квадратура 3,26 кв. м. и таванско помещение с площ от 14,71 кв.м.

От фактическа страна от представените и приети пред районния съд писмени доказателства се установява, че имотът първоначално е придобит с Нотариален акт № 182, том. I, дело 169/1970 г. на Първи нотариус от общия на страните наследодател Б.Г.Б., който със саморъчно общо завещание от 01.9.1982 г. завещал цялото си имущество на брат си Н.Б.или наследницата му (ответницата Р.Ф.) и на племенницата му Б.Г. (майка на ищците).

След неговата смърт, настъпила на 18.09.1982 г., част от неговите наследници са извършили делба на процесния имот, който с решение от 26.03.1984 г. по гр. д. № 11914/1983 г. на СРС, 43 състав, по реда на чл. 288, ал. 2 от ГПК (отм.) е бил поставен в дял на бащата на ответницата – Н.Б., срещу задължението му да уравни дяловете на останалите участници в делбата – В.Б. и Р.Г., със суми от по 3899 лв., което е било изпълнено от него.

Впоследствие, с решение от 22.3.2001 г., постановено по гр. д. № 2172/1997 г. на СРС, 55 състав, влязло в сила на 03.10.2001 г., така извършената делба по гр. д.

№ 11914/1983 г. на СРС е обявена за нищожна поради неучастието на съделителите К.П.О.и Л.Б.Т.. Със същото решение отново е допуснато извършването на съдебна делба на процесния апартамент № 5, но вече при съделители и дялове, както следва: за К.П.О.2/24 ид. ч., за Л.Б.Т. 2/24 ид. ч., за В.Г.Б. 5/24 ид.ч., за Р.Г.Г. 5/24 ид. ч. и за Р.Н.Ф.

10/24 ид. ч. Във втората фаза по извършване на делбата, с решение от 03.11.2004 г., влязло в сила на 01.02.2005 г., апартаментът е изнесен на публична продан.

В рамките на образуваното изп. дело № 1091/2005г. на СИС при СРС, I отд., 4 уч., с Нотариален акт за покупко-продажба № 119, том II, дело № 273/2006 г. ответницата Ф. е придобила от Л.Т.дела й от 2/24 ид.ч. от процесния имот, а с

Нотариален акт за покупко-продажба №

87, том V, дело № 800/2005 г. е закупила и дела на съсобственичката си К.О., също от 2/24 ид.ч. Поради постигнато споразумение, изпълнителното производство е прекратено на 14.10.2005 г.

С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание наследство № 170, том VII, дело № 1222/16.08.2006 г., въз основа на решението по гр. д. № 11914/1983 г. на СРС и без да са представени пред нотариуса решенията по гр. д. № 2172/1997 г. на СРС, ответницата Р.Н.Ф. е призната за изключителен собственик на целия недвижим имот.

По делото в отрито съдебно заседание от 19.10.2017 г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответницата Р. Ф. упражнява фактическата власт върху процесното жилище.

При така установената фактическа обстановка правилно първоинстанционният съд е приел от правна страна, че ищците се явяват собственици на общо 10/24 идеални части от процесния недвижим имот на посоченото от тях правно основание – наследяване, като всеки от тях се легитимира като собственик на по 5/24 идеални части от апартамента. Тъй като първата делба на апартамента, извършена през 1984 г., е била нищожна, тя е могла да постави началото само на недобросъвестно владение. Това е така, защото предвид естеството на нищожността липсва годно юридическо основание, което да направи съделителя, на когото имотът е бил възложен, собственик. Следователно, давностното владение на бащата на ответницата Ф., продължено от самата нея след смъртта му през 1988 г., е могло да има като правен ефект придобиване на собствеността на това оригинерно основание след изтичането на десет години от установяване на владението. На този ефект, обаче, ответницата не се е позовала във второто по ред делбено производство, протекло с участието на всички съделители на 01.02.2005 г. Поради установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението между съсобствениците, ответницата би могла да започне да владее отново за себе си, като отблъсне владението на останалите и да придобие имота по давност само след изтичането на нови десет години от изнасянето на имота на публична продан. Ето защо, констативният нотариален акт за собственост, с който тя е била призната за собственик на целия делбен имот още на следващата 2006 година, не може да я легитимира като единствен носител на правото на собственост.

Успешното провеждане на иска с правно основание чл.108 от ЗС се предпоставя от няколко условия: ищецът да е собственик на процесния имот, същият да се владее от ответника и това да става без правно основание. След като от изложеното по-горе се установи, че ищците са собственици на имота, като същевременно не е спорно, че ответницата се намира във владение на същия, следва да бъде разгледано противопоставеното от последната възражение за настъпил ефект на придобивна давност.

За установяване, респ. опровергаване на твърдението на ответницата за упражнявано от нея владение върху имота за период, надхвърлящ определеният от чл. 79, ал. 1 от ЗС десет годишен срок до предявяването на иска за собственост срещу нея на 15.08.2016 г., по делото са разпитани две групи свидетели. Според показанията на свидетелите М.и Ф., в процесното жилище са живели последователно бащата на ответницата, тя самата със съпруга си, след тях – сина им, а понастоящем апартамента се обитава от жена с дете, настанена в него под наем. През годините в имота са правени ремонти и подобрения от ответницата Ф. и семейството й, които са се грижели за него. Според показанията на свидетелите А.и Б., ищците не са престанали да се интересуват от собствеността си, като в годините са претендирали както да получат достъп до имота, така и обезщетение за това, че са лишени от ползването му.

Така събраните гласни доказателства кореспондират с представените пред СРС писмени доказателства, а именно: нотариална покана, връчена на 12.12.2005 г. на ответницата Ф., с която Г.Ф., В.Б. и Р.Г., които за това, че тя ползва еднолично съсобствения имот и ги е лишила от право на ползване от него, са поискали от нея обезщетение от деня на получаване на поканата; Решение от 28.04.2009 г. по гр. д № 1111/2008 г. на Софийски градски съд, с което ответницата е осъдена да заплати на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС на всеки един от ищците сумата от по 637,80 лева - обезщетение за ползване за периода от 12.12.2005 г. до 16.06.2006 г. на съсобствения им недвижим имот; решение от 16.09.2014 г. по гр. д. № 14658/2013 г., постановено също по спор с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, и молба 21.01.2013 година по гр. д. № 29343/2012 година, СРС, 124 състав, с която ответницата е предявила претенция за подобрения в съсобствения имот и е поискала да бъде извършено прихващане с насрещните вземания на ищците Р.Г. и В.Б..

За осъществяване на целения оригинерен придобивен способ ответницата следва да установи, че е упражнявала в период по-дълъг от 10 години фактическа власт по отношение на конкретния недвижим имот (corpus), без противопоставянето от страна на титуляра на правото на собственост (ищците), както и да е демонстрирала по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus), т.е поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем, единствено за себе си. Това свое намерение ответникът следва да е манифестирал спрямо собственика-ищец, за да отблъсне неговото владение и това да му стане известно.