Решение № 85 от 08.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. София, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа М.-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20241100500413 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 16370 от 11.10.2023 г. постановено от СРС, 35 състав по гр.д.№ 53763 по описа за 2022 г. се: ОСЪЖДА П. Ж. Ж., да заплати, на основание чл. 233, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД на С. И. Д., сумата от 1 968 лева, представляваща обезщетение за нанесени вреди върху движимо имущество, намиращо се в жилище – Апартамент №28, находящ се в град Варна, адм. адрес: бул. **** и ползвано от ответника по време на сключен между страните договор за наем от 08.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от деня на предявяване на иска, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над посочената сума до пълния размер на предявената претенция от 2 210 лева;

ОТХВЪРЛЯ предявения от С. И. Д. срещу П. Ж. Ж., иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 52, 65 лева, представляваща остатък от плащане на консумативни разходи за вода по време на договора за наем от 08.09.2021 г., след извършено прихващане на насрещни вземания на страните, ведно със законната лихва върху главницата от деня на предявяване на иска, като неоснователен.

1

Постъпила е въззивна жалба от П. Ж. Ж., ответник пред СРС .

Решението се обжалва в частта в която е уважен иска по чл.233, ал.1, предл. 2 ЗЗД, както и в частта за разноските.

Излагат се доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуален закон, вкл. във връзка с необсъждане на гласните доказателства, депозирани на страната на ответницата, както и недопускане на трети свидетел в нейна полза. Сочи, че разпитаната като свидетел на страната на ищеца М. е адвокат на същата в производството по обезпечение на доказателства. Позовава се на забраната на чл.33, ал.4 от Закона за адвокатурата. По отношение на другата свидетелка – Т. се сочи, че била заинтересована от изхода на спора, тъй като била брокер на имота. Сочи, че показанията на свидетелите, разпитани на страната на ответницата били игнорирани от СРС. Твърди, че свидетелите М. и Ж. имали преки впечатления на почистването на апартамента, както и на нанасянето на ответницата в същото. Освен това обезпечението на доказателствата не било сторено непосредствено след напускането на имота от страна на ответницата, а в доста по-късен етап.

Иска се в обжалваната си част първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено друго, с което претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от С. И. Д., ищец пред СРС .

Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Намира, че не са допуснати сочените от въззивницата нарушения при постановяване на обжалваното решение. Сочи, че свидетелските показания били преценени при съпоставянето на едни с други. Липсвали данни за лична заинтересованост на свидетелите, разпитани на страната на ищцата. По отношение на свидетелката М. се сочи, че не сме в хипотезата на чл. 166, ал.3 ГПК и показанията били допустими. Позоваването на разпоредбата на чл.33, ал.4 от ЗАдв. намира за неуместно. Правилно СРС не бил кредитирал показанията на свидетеля Ж., който бил баща на ответницата. Освен това неговите показания противоречали на показанията на останалите свидетели. Показанията на свидетеля Ж. противоречали и на протокола-опис от 08.09.2021 г. при предаване на имота на ответницата като наемател. Този протокол бил 2 подписан от ответницата без възражение. Изрично било посочено, че всички вещи са работещи и в изправност. Самият свидетел не изключвал ответницата и нейния приятел да са отглеждали животно в апартамента. Следвало да се посочи, че в отговора по исковата молба не било направено възражение за това, че при отдаването му под наем жилището е било в лошо състояние, а обзавеждането в неизправност. Не било допуснато соченото от въззивницата нарушение във връзка с недопускането на свидетел в нейна полза; искането за това било преклудирано. По отношение на производството за обезпечение на доказателства, счита че същото е своевременно проведено. Следвало да се вземе предвид и изложеното от свидетелите, че предаването на ключовете от апартамента от страна на наемателката на наемодателя било забавено; самите ключове били предадени по куриер по местоработата на ищцата, което било станало през м.09.2022 г. Решението било постановено в съответствие с чл.233 ЗЗД и отговорността на ответницата била правилно ангажирана. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 20.10. 2023 г., въззивната жалба е подадена на 03.11.2023 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

В частта в която предявеният срещу въззивника /ответник/ иск по чл.233, ал.1, предл.2 ЗЗД, както и този по чл.232, ал.2 предл.2 ЗЗД са отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС по отношение на иска с правно основание чл. 233, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД е изложил следните мотиви:

3

С договора за наем наемодателят се задължавал да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да заплати определена цена. Договорът се считал сключен, в момента в който страните постигнат съгласие относно вещта, която ще се предостави за ползуване и относно наемната цена. Наемателят бил задължен да приеме вещта, да заплаща наемната цена, да пази и да поддържа вещта и да я върне на наемодателя. Наемателят дължал обезщетение за вредите, причинени по време на ползуването на вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължал обезщетение и за вреди, причинени от негови пренаематели. Ето защо, за да бъде основателна една такава претенция, ищецът следвало да установи пълно и главно в производството, че е налице валидно възникнало правоотношение за наем, че в рамките на предоставеното ползване на наемателя на вещта, предмет на договора, са реализирани вреди, които не са обезщетени от последния.

Безспорно от доказателствата по делото, било, че страните са влезли в облигационни отношения на 08.09.2021 г. по повод сключения договор за наем.

Макар ответникът да възразявал, че към момента на сключване на договора за наем, жилището, находящо се в гр.Варна, не изглеждало в добър вид, по делото не били събрани конкретни доказателства в посочения смисъл.

Напротив, в приложения по делото протокол-опис от 08.09.2021 г., подписан и от наемателя П. Ж., били описани всички основни помещения, сервизни и други помещения, ведно с обзавеждането, като никъде не било маркирано наличие на проблем/повреда. В забележка прочие било отбелязано, че всичко е работещо и в изправност. В този дух били и свидетелските показания на свидетелите Т., Й. и М.. Тук било мястото да се посочи, че действително двама от тези свидетели /Й. и М. / се намирали в близки (единият – родствени /съпруг/, а другият – приятелски) отношения с едната страна, а именно с ищеца. Последното обстоятелство обаче не било от характер да дезинтересира съда от техните показания.

В трайната си практика ВКС приемал, че самият факт на родствена, семейна или друга връзка със страната не било предпоставка, достатъчна, за да дискредитира свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на изводите за фактите поради 4 евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Така било в Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, където се приемало, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава хипотеза съдът не можел да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а бил задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползвали и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не било основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица.

Позовавайки се на цитираната практика на Върховния съд и като счел, че показанията на свидетелите Й. и М. са в унисон с останалите доказателства по делото, съдът ги е кредитира в цялост.

Според чл. 230, ал. 1 ЗЗД , ако не било уговорено друго, наемодателят бил длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаряло на ползуването, за което била наета, а съгласно чл. 230, ал. 2 ЗЗД , ако вещта не е предадена в надлежно състояние, наемателят можел да иска поправянето й или съразмерно намаление на наемната цена или да развали договора, както и да иска обезщетение във всички случаи. Доколкото по делото липсвали факти в този смисъл, а дори и твърдения от ответната страна, следвало, че вещта, в това число и движимите вещи в нея, били предадени в състояние, което отговаряло на ползването, за което същата била наета. Поради това и съдът е приел, че към 08.09.2021 г. вещта е била в добро състояние, поради което именно ответникът бил решил да сключи съглашението за наем.

На следващо място, от изслушаната по делото съдебно-оценителна експертиза, изготвена от вещо лице, притежаващо необходимите познания в съответната научна област, която била обоснована, логична и последователна в изложение, поради което съдът я е ценил с доверие, се установявало, че в процесния апартамент към 28.09.2022 г. били налице щети, чийто разход възлизал на сумата от 1 968 лева. Към експертизата бил приложен снимков материал за онагледяване на установените факти и обстоятелства.

От свидетелските показания на свидетелите П.К. Т., К.А. М. и И.Х. Й. еднопосочно се установявало, че след преустановяване на договорната връзка 5 между страните, в процесното жилище се забелязвали множество вреди – в това число върху стенните тапети, върху мебелите и върху някои движими вещи, част от обзавеждането в апартамента. Свидетелите били единни в това, че пораженията най-вероятно са в резултат на свободно отглеждане в апартамента на животни, като белег на това сочели установените от тях: животински косми по пода; наличието на зацапвания в жилището, които наподобяват такива в резултат на уриниране на животно; установяване наличието на животински екскременти; нагризването на част от мебелите в жилището; надраскване кожата на мебелите и пр. Сам свидетелят на ответника – свидетеля Ж. признавал, че не знае П. Ж. и Д.Б. да са отглеждали животни в наетия апартамент, без обаче да отрича тази възможност. Тези показания били в унисон и със заключенията на вещото лице по съдебнооценителната експертиза, в това число и с приложения към нея снимков материал.

Следвало да се отбележи, че свидетелските показания на свидетеля Ж., в частта, в която твърдял, че апартамента, според него, не бил в добро състояние и не бил след ремонт, оставали неподкрепени от други доказателства, събрани в хода на производството, предвид което и съдът не ги е кредитирал.

Необходимо било да се изложи, че с оглед непосредственото формиране на субективните възприятия на конкретната личност било нормално разпитаният свидетел да описва някои детайли от събитието, респ. обекта по различен от действителния начин, според собствената си гледна точка. Това обстоятелство се обуславяло от човешкото сетивно възприятие, внушение и словесно въздействие и девнушение, които били предпоставени от обективни фактори, основани например на изминало време, но и от субективни фактори, свързани със способността на всяко лице с оглед неговите психофизически качества като свидетел да възприема със сетивата си факти от обективната действителност, да може да ги запомни в пълнота и/или цялост, като при тяхното последващо по-късно възпроизвеждане след датата на конкретно събитие и/или след първоначален разпит било логично възприятията на отделния свидетел да не са пълни, поради липсата на спомени, и/или да са неточни.